- Съмър! Няма да познаеш какво стана! – развълнувано извика Оливия, когато видя Съмър да влиза в училището.
Съмър с лека въздишка се отправи към забързаното към нея момиче. Огледа я от горе до долу. Както всеки път, беше облечена в тон в крак с модата. Черната й коса се поклащаше в очакване да сподели нещо наистина важно. Съмър не беше особено очарованa от това, че я вижда, но трябваше да изтърпи всичко това само още една година. След това щеше да изчезне от скучното градче и от еднообразието, което я заобикаляше. Засега просто отправи обикновената фалшива усмивка към приятелката си и я изслуша.
- Докато чаках автобуса за училище на спирката, един от задръстеняците седна до мен и си позволи да ме заговори! Представяш ли си?! Да заговори мен?! – потресено размаха ръце.
- И какво ти каза? – отегчено попита Съмър.
- Какво ми каза? - повтори Оливия учудено, повдигайки вежди въпросително, като че не можеше да повярва, че приятелката ѝ я питаше нещо толкова глупаво. Отметна черната си изправена коса назад, като в същия момент тръсна глава, и продължи с нотка възмущение в гласа. - Ами... Не съм сигурна. Май каза нещо за... Някаква книга? Или филм...? Не знам. Не ми е приоритет да слушам бръщолевенето на задръстеняци.
- Аха. – не знаеше какво да отговори. – А ти какво направи?
- Станах и се дръпнах от него. Какво мога да направя? Няма да говоря с този... – тук може би щеше да каже червей, но звънецът я прекъсна.
- Лив, трябва да влизам в час. Ще се видим на обяд,нали? – усмихна се мило.
- Да, добре.
Запъти се към стаята, в която имаше час. По време на скучния урок се замисли над случката с Оливия. Как е възможно човек да е толкова повърхностен? Не разбираше приятелките си, както и останалите „известни” в това училище. Ако зависеше от нея, всички щяха да се разбират и да говорят помежду си. Нямаше да се делят на групички или да говорят зад гърбовете си. Но дори тогава за нея щеше да е пълна скука. Щом сега на нито една клюка не обръщаше внимание, не се и замисли, че ако е спокойно, ще й е интересно.
Ето какво беше принудена да търпи всеки ден от изграждането й на този нов образ. Преди беше една от тези нещастници, които всички отбягват. Но след като реши, че й е писнало, направи всичко възможно да се открои сред хората и постигна желаното. Всички мислиха, че тя е нова ученичка и я посрещнаха приветливо. Щом имаш подходящите дрехи и нужните гримове, колкото и да си грозен, те винаги ще те приемат. Това бяха те... Използвачи, манипулатори, лицемери... Но все още не осъзнаваха нищо.
Тя... тя беше загадката, която всички се опитваха да разберат, но никой не успяваше. Някои си мислиха, че са я опознали, но не разбираха, че те знаят за нея толкова, колкото тя им позволяваше. Тя – уникалната, красивата, добре облечената, известната, една от многото, но и единствената.
Това бе Съмър Съдърланд.
/492/