НаКотешки топки – тя знае защо.
Ако лине, ще ти кажа в Отвъдното.
Бележка: това ще е единственото предупреждение, което ще напиша - книгата съдържа теми, които може и да не понесат на всички - относно самонараняване, насилие под всякаква форма и то подробно написано. Ако не сте психически стабилни, по-добре не чете, защото нещата, за които пиша, може би ще ви разстроят дълбоко. Казвам го от личен опит.
Изпускам се. И това е най-неподходящият момент, който мога да си представя, но поне за един миг мога да си отдъхна, докато сърцето ми бие като тъпан в ушите ми, а пръстите ми се впиват до кръв в дебелия, чворест ствол на дървото иззад мен. Остава ми само да се моля на Бог това да свърши по-бързо и да не ме боли толкова много. Искам да се разплача като бебе, но избледнелите до ваниловожълто синини не ми позволят да сведа глава отново. Не и сега. Ребрата ми може все още дапукат при всяко вдишване и издишване, а белите дробове да скърцат; виещите се по ръцете ми рани да гноят отново и отново, и да куцам с единия крак, но няма да се моля за живота си. Не мога да си позволя лукса да пропадам вечно.
Чисто и просто се напикавам в гащите като първокласник, чийто мехур не е годен да издържа часове наред без тоалетна. И ми олеква. Не изпитвам смущение, защото съм твърде зает да се боя за живота си и дали ще оцелея следващите минути, за да се срамувам дотолкова, че да искам да изчезна от лицето на планетата. Сигурно и на други им се е случвало да ги гони превъртял кикбоксьор с проблеми с гнева. Няма как да съм единственият на този свят с подобни проблеми – загубили разсъдъка си клиенти, смахнати тийнейджъри и умопобъркани бабички с изключително точен мерник. Боже, ако ме чуваш, моля те, помогни ми. Но ми отвръщат далечно котешко мяукане, собственото ми тежко дишане, и ударите на сърцето ми, излязло от всякакъв строй. Бог отдавна спря да отвръща на молитвите ми. Твърде отдавна.
Бръсва ме студена въздушна струя. Започвам да треперя и се боя, че не е само заради мокрите ми крачоли. Джинсите ми стават на кора. Потта по челото ми се превръща в скреж, който плъзва по целия ми гръбнак и започва да сърби. Сърцето ми надава жаловити стонове от гръдната ми кухина. Ако постоя още няколко минути на този студ, ще се наложи да ампутират всичките ми крайници. Не трябваше да пускам този луд в кабинета си. Заклех се да проповядвам истината и само истината, макар че никой не притежава достатъчно смелост и съвест, за да я преглътне. Дори самият аз. Но това не означава, че трябва да умра заради нея. Но по всичко си личи, че съм тръгнал именно натам, без право на връщане. Така ли ще умра, Боже – зъзнещ от студ и подмокрен?
Нервите ми са обтегнати до крайност, а някъде отвъд ствола на дъба ме дебне гневен кикбоксьор, който търси разплата за разбитото си сърце. Но дори да започне да се моли на бившата си приятелка на колене всеки ден, считано от днес, докрая на живота си, тя пак няма да се върне при него, защото не е толкова глупава да остане при човек, който тайно преглежда чатовете ѝ, заплашва всичките ѝ приятели и следи къде и с кого излиза. Съчувствам ѝ, че въобще ѝ сее налагало да живее и да се чука с него, но заради нея в момента аз съм този, който ще хвърли топа. Както и заради голямата си уста ще стана храна за сапрофитите. Честно казано, дори не е толкова привлекателен в лице. Прилича по-скоро на смачкан картоф. Макар че от адамовата ябълка надолу не е за изхвърляне. Почти мога да разбера защо се е задявала с него, но не ми става ясно защо му е позволила да стигне да такива крайности с нея. „А ти защо позволи на Валентин да те превърне в сянка?“ Предполагам, че отговорът и надвата въпроса е един и същ – вярата.
Лявото ми рамо припуква тихо, когато изваждам телефона от задния си джоб. Скапанякът успя да ми нанесе един хубав прав, когато профучах покрай него, на път за стълбището, което едвам не взех на ръце, вместо на два крака. И съм сигурен, че това не е дори частичка от обширните му познания в тази област. Може би и аз трябва да се запиша на някое бойно изкуство – например таекуондо. Но едва ли ще оцелея толкова дълго, че да се запиша. Чудя се защо не съм го направил досега – занимавам се с клиенти от около 15 години и знам какво е да те нападат словесно и физически, а ти да не можеш да се защитиш по никакъв начин. Не е справедливо.
– 112, слушаме Ви – обажда се безчувствен женски глас, който е моята единствена надежда да се измъкна от този жив кошмар. По възможност цял. Но късметът никога не е бил на моя страна. Май и Бог ме е забравил – откакто се скарах жестоко с Валентин, нищо не върви по план. А ако трябва да съдя по гласа на тази жена, явно и тя не иска да се замесва в моите проблеми, било то косвено или не. Ставаме двама. Трима, тъй като броя и Бог, към Когото продължавам да изпращам мислени молитви.
– Моля Ви, един кикбоксьор ме преследва из детската площадка, намираща се зад сградата на ул. „МетодиПопов №22“. Моля Ви, повикайте полиция – шептя, докато топлата урина се спускапо краката ми в равномерен и почти успокоителен ритъм. През изминалите месеци съвсем съзнателно се опитах да опропастя живота си и да го изравня със земята – само за една седмица стигнах дъното и все още лежа върху него. Наистина исках да умра. Пробвах да се самоубия поне три пъти, но не успях да събера достатъчно смелост, за да притисна острите ножчета по-надълбоко в разранената кожа на предмишниците си. Но сега, когато смъртта е на един дъх разстояние от врата ми, осъзнавам, че има какво още да дам на света и че има хиляди неща, които бих искал да извърша, преди да умра – да се науча да плета на две куки, да скоча с бънджи и да осиновя някое друго бездомно животно; да започна наново да гледам стайни растения и да изчета всички книги, свързани с астрологията. А и винаги съм искал да приготвя руло Стефани, както и да разбера какво прави индийската кухня така омайна. Не искам да умра по този начин – повален от жив таран, който има проблеми с гнева и в любовта. Може да не съм бил ужасно праведен, тъй като съм правил неща, които нито един бог на тази земя неби простил – пушенето, чукането с непознати и самонараняването. Смятам, че заслужавам да се поправя. Не казвам, че ще се покая, защото хората извършват и по-големи грехове в името на собствената си наглост, но бих могъл да започна начисто, макар че искам да си върна Вальо, за да ме обича отново. Не може окаяният ми живот да приключи с напикани гащи, зарязан от гаджето, на път да се разцивря като момиченце.
– Не се шегувайте, господине – монотонно отвръща жената и съм абсолютно сигурен, че иска да затвори телефона. Дотук съм. Грозният кикбоксьор скоро ще ме намери и ще ми свети маслото. Сбогом, руло Стефани. Ще се видим в отвъдното.
– Не, не затваряйте, госпожице Илиева. Ако го направите, ще умра. – Искам да заплача, но не мога. Пресъхнах отдавна, всичко друго е просто страничен ефект, блед спомен за истинската болка и разочарование. Изплаках всичките си сълзи, продадох цялото си достойнство и се унижих дотолкова, че да се намразя. И въпреки това знам, че отново ще се допълзя при Валентин, а той ще се изплюе в лицето ми, ще ме погледне надменно и ще ме принизи до курва. Играем тази игра отмесеци, но след последния път няма връщане назад. Но продължавам да вярвам,че ще открия странична вратичка, през която ще успея да се вмъкна.
– Откъде знаетекак се казвам? – Най-сетне в гласа ѝ се появява човешка емоция, но това не е реакцията, която очаквам от нея. Усещам как часовникът тиктака неумолимо някъде над мен. По дяволите, без да исках се изпуснах. С което се прецаках необратимо. Понякога забравям, че хората не виждат онова, което виждам аз и че не вярват в онова, което прелита като на кинолента пред очите ми. Вече го правя по инстинкт – предвиждането. Почти не се замислям, преди да изрека нещо. Но прекарах 19 години от живота си в грозни тайни, зазидан в кула, която ме беше страх да напусна. Но това не значи, че голямата ми уста не може да ме вкара в поредната порция гъста каша, която ще се чудя как да преплувам.
Тик-так.
Тик-так.
Тик.
Так.
Так.
– Къде си, червенокосо педалче? – крещи кикбоксьорът и съм на път отново да се изпусна. Разтрепервам се, стисвайки телефона до изнемога. Дишам на пресекулки и се сещам за Рижко, който ме чака да се върна в изпосталелия двустаен апартамент, койтоуспях да намеря за толкова кратко време, след като ми се наложи да живея на хотел над седмица. Мога да си представя как седи пред входната врата и се надява да се върна, за да се погрижа за него. Той е единственото, което ми остана след всичките провали и преломи. Единственото, което ме кара да иска да живея.
– Няма значение, просто ми помогнете, иначе скоро няма да има нищо останало от мен. – Говоря съвсем сериозно. В момента ме преследва 1,90 планина от мускули, която е толкова отчаяна да върне приятелката си, че е готова да раздава правосъдие в натура. И въобще не си поплюва. Преобърна целия ми кабинет с краката нагоре, не остана нищо, което да мога да си върна – само прахоляк, трески и стъкла. Харесвах ниската стъклена масичка със сферичния аквариум отгоре ѝ, пълен с декоративен пясък и цветни топченца. Внасяше поне някакво чувство за комфорт и уютност, което да успее да залъже клиентите, че имам вкус към естетиката. Не че вътре имаше риби, за тяхно щастие.
– Как да няма? Кой сте Вие? – Мога да я видя как присвива светлите си вежди над чипото носле. Ако имах търпение, досега щеше да се е изчерпало, защото това са въпросите, които всеки първи ми задава, а на мен ми писна да отговарям, защото няма еднозначен отговор за толкова очевидни запитвания. Освен това изпитвах и някаква сантиментална привързаност към картината с бледолилави, виолетови и моравилюляци, сред които се гушеше една сламена бухнала шапка, вързана с деликатна панделка. От нея остана просто рамка. Мисля, че поне успях да спася компютъра, което все пак е нещо, тъй като не бях приключил с играта си.
– Моля Ви –прошепвам. Не му е сега времето да обяснявам, че има дарба да виждам хората и тяхното бъдеще. Не че това би ме спасило, когато опасността е на една ръка разстояние и буквално диша във врата ми.
– Ха, ето къде си, жълтурко. – Често срещано объркване е, че всеки с дръпнати очи, е задължително китаец. Дори не съм роден в Азия. – Сега ще видиш какво ще ти се случи. – Чувам ясно гласа му, а не заглъхнало, както бе до преди минути. Значи е наблизо.
Преглъщам тежко и отправям последните си молитви към Всевишния.
И за втори път днес напълвам гащите. В момента най-много съжалявам бъбреците си, тъй като нервната ми система изключи преди минути и въобще не я мисля, защото от нея не е останало кой знае какво за съжаление.
Телефонът се изплъзва от треперещите ми пръсти и пада върху маносаната трева. Ще ми се да вярвам, че Бог иска да ме предпази от най-лошото, но в такива моменти откривам,че всеки е сам за себе си и единственото, на което мога да се надявам, е да си отида с достойнство. Макар че не ми е останало чак толкова голямо чувство за самосъхранение, че да си отида с чест. Мога да видя какво ще напишат вестниците утре и от това се разтрепервам още по-силно, защото ще е поредната капка срам в океана от огорчение: „Ясновидецът Йоан Михайлович Николаев, родом от Украйна, бива жестоко пребит от Пламен Яворов Тодоров, негов клиент, който отишъл на сеанс при него, за да разбере защо приятелката му, Валерия Димитрова Димитрова, го е напуснала. По думи на обвиняемия Пламен Тодоров ясновидецът го бил излъгал и не искал да му каже истината, вместо това продължил да настоява, че причината зад тяхната раздяла се криела в непочтителното му държание спрямо нея. Освен това Пламен допълва снизходително, че починалият бил гей, а „на педали можеш да имаш по-малко вяра, отколкото на гадатели“. Доказателствата по случая са оскъдни, а един от патолозите сподели с нашия екип, че Йоан е имал и предишни наранявания,което говори, че неведнъж се е забърквал в саморазправи с клиентите си.“.
Хуквам, сякаш ме гони самият Дявол, което не е изключено, защото побеснелият кикбоксьор ме забелязва как се опитвам да се промъкна безшумно по заскрежената площадка. Погледът му светва като на гладна пума. Ноздрите му блъвват гъсти валми пара, а тъмнокафявите му очи светят с опасен огнен блясък. Поглеждам го само веднъж с периферното си зрение, за да видя как се втурва след мен. Връщам взора си на изтляващите безлични сгради и мътната трева, като си налагам да гледам само и единствено мътната трева пред себе си, ако искам да оцелея и да преживея деня. Забелязвам, че е тъмно и се чудя кога слънцето е превалило небосклона. Маратонките ми ринат скреж, трева и пръст, а възлюбеното говедо зад мен пръхти и псува навсяка крачка. Не че това ще върне приятелката му. Залагам си главата, че тя би предпочела да стане лесбийка, отколкото да преспи отново с него. И сеопитах да му кажа, че гневът няма да реши проблемите му, но сгреших. Определено ще си отдъхне, като ме ступа.
Не знам дали мога да го надбягам.
Разбира се, че не мога да го надбягам. В училище бях добър бегач, даже бях най-бърз в целия випуск. Печелил съм много медали, участвал съм в различни мероприятия за набиране на средства и винаги съм успявал да се класирам на челни позиции, но оттогава минаха твърде много години, които ме принудиха да се затворя вкъщи, далеч от всичко и всички. Ясновидството си има цена, придружена с много и чести главоболия. Не издържам да стоя твърде дълго навън, тъй като неведнъж се е случвало да кървя от носа и да припадам. Въобще не е приятна гледка, а няма как да обясня на лекарите какво го предизвиква – аурите, които сбират в себе си огромно количество психоволтаж.
Загубен съм.
Смразяващият февруарски вятър забива остри шипове в бронхите ми. Имам чувството, че джинсите ми тежат колкото цял кит. Сърцето ми е кладенец – мислите воденичните камъни.
– Проклет педал! – Явно хората доста ги интересува с кого се въргалям под завивките. Нямате проблеми, уважавам воайорите. Нямам нищо против да дойдете и да се осведомите от първа ръка как го правят двама мъже!
Спъвам се и падам на метри от вратата на пететажния социалистически блок, който се крепи единствено и само на бедните си обитатели, които са твърде грохнали и самотни, че да се изнесат и да си намерят нещо по-сигурно за живеене под краката и над главата си. Лимоненоотровната сграда с излющена фасада се присмива с изпочупените си прозорци като зъби на отчаяните ми опити да се изправя отново на краката си. Но те ме предават. Цялото ми тяло трепери от страх.
Изправям глава, плюейки кръв и пясък. В дланите ми се забиват камъчета от изрината като нива настилка.
Подивелият кикбоксьор ме връхлита като разярен бик и двамата се претъркулваме върхупаважа. Ставите ми скърцат, лицето ми щипе от студа.
Следващото, което виждам е как един юмрук лети към лицето ми със светкавична скорост. Чувам се, че пищя.
Хряс.
Небето е странно ясно за такъв противен зимен ден.
⁂⁂⁂
Събуждам се в болнична стая, полята с катран и звезден прах. Не чувствам лицето си, сякаш някой е намърдал в устата ми речни камъчета. Размърдвам крайници и в крайна сметка осъзнавам, че мога да помръдна всеки един пръст, макар това да ми коства целия ми наличен дъх. Отпускам се и се опитвам да преглътна, по гърлото ми се спуска пясък, вследствие на което се задавям, което изпраща болезнени тръпки до всяко едно разранено нервно окончание. Затова се и надявам всеки орган да си е на мястото, макар че след срещата с дългогодишен състезател по муай тай и кикбокс, спечелил достатъчно златни медали и купи, не вярвам нещо да е оцеляло и да може да функционира отново. Как мога да издам ограничителна заповед срещу този умствено осакатен идиот? Рене Декарт е казал: „Мисля,следователно съществувам!“. Чудя се тогава защо този кикбоксьор е все още жив, когато не притежава и две гънки на мозъка!
Въпреки че съм в състояние да мърдам пръстите и донякъде крайниците си, вратът ми е сложен вшина и извит под такъв ъгъл, че ми остава само да дишам плитко и да мигам бързо с мигли, в опит да премахна напиращите сълзи. В този момент ми се иска да не бях отварял очи, тъй като животът ми продължава да се разплита по краищата сневероятна скорост, а аз не мога да зашивам парчетата достатъчно бързо. Губя. Щеше да е твърде хубаво, ако бях умрял; ако кикбоксьорът беше стиснал малко по-силно, докато се опитва да строши главата ми о асфалта. Щеше да стори онова, което самият аз не мога, тъй като съм един страхливец, който вече няма нищо на този свят – освен една осакатена котка и безполезна дарба. Наистина съм разочарован да разбера, че съм жив, защото съм изтощен да мисля, да се боря, да се самосъжалявам и да превъртам всички хубави моменти с Валентин из съзнанието си,за да съхраня поне малко от топлината, с която ме дари през годините. От товаболи най-много. Толкова боли, че ако бях една идея по-смел, щях да се самоубия.Но откъде толкова смелост?
Не знам дали съмприпаднал от болка или страх, или дори кръвозагуба, ала искам да спра да мисля,защото всяка една мисъл води до Вальо, а това ме кара да пожелая да изтръгнасистемите от вените си и да се хвърля през прозореца. И от това би излязло прилична статия за един чалнат ясновидец, с психични проблеми. Причините, поради които все още искам да живея, се свеждат до това, че няма на кого да оставя Рижко, тъй като Валентин го мразеше до болка, защото Рижко нарочно повръщаше в обувките му и го дереше по краката на излизане от банята. Неколкократно ми е казвал, че иска да го изхвърли, но Рижко имаше нужда от мен, както и аз от него и затова не можех да отстъпя. Е, сега имам Рижко, но загубих Валентин.
Рижко! Боже, от колко време спя? Кой ще нахрани котката? Кой ще се погрижи за стария ми приятел?
Разплаквам се, докато се опитвам да наместя зъбите в устната си кухина, но имам чувството, че някои липсват. Вероятно съм ги загубил на паважа, след като се сблъсках с него, или побърканият кикбоксьор ми ги е избил за назидание. Или може би някой е изтръгнал целия ми език от корена? И в двата случая съм грозна картинка, защото не мога да изтръгна нищо от гласните си струни. Мога да лежа неподвижно и да се моля този кошмар да свърши по-бързо.
Устата ми е като пустиня, дори не мога да се изправя, за да извикам някого и да ми даде вода. Не че някой би го направил. Не трябва да си давам такива празни надежди, че има кой да се погрижи за мен. Имам само Рижко и той е твърде далеч, за да се протегна и да го погаля по острата като на кактус козина.
Гърдите ми се разтърсват от внезапни хлипове, които долитат едновременно отникъде и отвсякъде. Но така е със сълзите – заливат те изведнъж. Както не можеш да предскажеш бурите, така не можеш да предвидиш и кога ще стъпиш отвъд ръба, и ще осъзнаеш, че това е бил лимитът ти и че не можеш да понесеш повече. Не можеш да направиш нищо, защото си безсилен пред онова, което не можеш да видиш и да докоснеш пряко. Но дали в действителност е така?
Отчаянието те връхлита кротко и спокойно. Искаше ми се да мога да сдържам сълзите си, да мога да изтрия като с магическа пръчка чувствата си, но те зреят вече пет години. Тях не можеш да ги изоставиш на някоя улица, както правиш с домашните любимци – те ще те преследват цял живот. Иска ти се да ги изкорениш, но кореновата система е проникнала надълбоко в пръстта.
Плача за изгубената си любов, за проваления си живот, за пропадналото бъдеще и за дебелия си котарак, който е сам-самичък вкъщи, а няма кой да го нахрани и да почеше огромното му пухкаво коремче. Плача заради това, че намерих любов там, където не трябваше. И сега съжалявам. Горчиво. И безпощадно.
Ако можех, щях давърна времето назад и нямаше да се прецакам по такъв тъп начин – съвсем съзнателно да съхраня видението си за мъжа в скечбука си. Рано или късно Вальо щеше да го намери, знаех го, но въпреки това се осмелих да запечатам чертите му с графит. Напук на света, в който живея, се разкрих. Не трябваше да го правя, този мъж трябваше да остане чисто и просто фикция, плод на неведоми за мен сили. Ала въпреки това го нарисувах – сините му очи, рошавата коса, палавия поглед. Заключих го измежду страниците, за да го забравя, да се отърва от безтегловността, която ме изпълва, щом се озова в топлината на ръцете му. Точно това ме отдалечи от Вальо, защото той си помисли, че му изневерявам, а аз исках просто да се отърва от натрапчивото чувство, което ме обзема, когато си помисля за дълбокия кристален взор на мъжа. Но той се превърна в част от мен, която дълго бе копняла именно за неговото докосване.
По дяволите, все още обичам Валентин, толкова го обичам, че му позволявам да се гаври с мен, както пожелае. Не ми пука колко опустошен и унизен се чувствам след това. Нищо няма значение, щом опре до него. Влюбих се почти мигновено в него – строен, изискан и привлекателен, със строги очи и двудневна брада. Беше всичко, за което някога бях мечтал – със стабилна работа, изковани с опит принципи, разумен, мил и отзивчив. Никога не ми е отказвал, когато съм имал нужда, не ме е предавал, когато съм падал духом заради поредния ядосан клиент, не ме е критикувал заради произхода ми. Пет години градяхме връзката си. Прекарах пет шибани години с него, а накрая нарочно преспа с някакво момче от гей клуба, за да ми покаже, че не знача нищо за него, унизи ме по възможно най-долния начин и ме изостави.
Рева, докато не забравя защо ме боли тялото, защо съм искал да се самоубия и откъде идва тази туптяща празнота в душата ми, която ме влече надолу към неизвестните дълбини насъзнанието ми. Всичко се завърта в спирала, а аз не мога да мръдна, нито да изкрещя. Мога само да гледам напукания таван и да си представям, че животът ми все още е нормален, че има при кого да се прибера и че този някой ще ме обича до сетния си дъх. Но рано или късно всички си тръгват, като преди това се постарават да изтръгнат сърцето ти заедно с прилежащите му кръвоносни съдове.
Любовта се превърна в моя единствен затвор.
Искам да крещя, докато се задуша. Искам да издера лицето, ръцете и тялото си. Искам да ме боли физически, за да не страдам психически.
И за всичко това е виновен онзи мъж, с красивите езерни очи и дълбокия си глас, който кара разумът ми да се свие в черупка си, а сърцето ми да тупти като обезумяло.
Мразя го. Не искам да имам нищо общо с него.
Но знам, че ще го срещна.
Имам правото да го мразя, защото той провали живота ми. Сега всичко е с краката нагоре, а аз затъвам по-бързо, отколкото мога да вдишам. Всеки ден вися на косъм от ръба, живея, колкото да кажа, че функционирам. Клиентите ме изцеждат достатъчно, а мислите за Валентин ме съсипват всяка вечер, защото го обичам. Любовта е тази, заради която всеки дъх е като нож, насочен право към сърцето ми. Искам да го целуна, да го прегърна, но знам, че той ще ме нарани отново, ще ме оскърби по нов начин. Ала съм готов да посрещна тази негова страна, готов съм да ме подложа на най-големия кошмар, защото искам да си върна онези безметежни дни, в които безопасността и спокойствието ми бяха гарантирани.
Мразя бъдещето.
Предпочитам миналото.
Но сега не знам дали и двете си заслужават времето и сълзите ми.
⁂⁂⁂
– Йо…Йо…Йо… – шепти някой любовнов ухото ми, а аз измърквам тихичко и блажено.
Отварям клепачи и срещам езерните ириси на Мартин. Той се е надвесил над мен и ме гледа похотливо, устните му са червени като залеза. Поглеждам надолу и осъзнавам, че съм гол. Бързам да се завия, защото той се е втренчил толкова умислено в мен, че ми причинява неудобство.
– Защо ме гледаш така? – питам го, но вместо това той издърпва завивката от тялото ми и целува нежно корема ми. Бог ми е свидетел, че органите ми се втечняват. Прокарва ръка през гърдите ми, брадата му гъделичка пъпа ми. – Престани да ме дразниш и ми отговори! – Желая да го фрасна от все сърце в красивото лице, защото го мразя. Мразя начина, по който разсъблича душата ми, оголва същността ми. Това ме прави уязвим и той го знае. Гледа ме така, сякаш ме притежава. Не просто тялото, а всичко останало – ума, мислите и чувствата ми. Превзема ме с поглед и аз се изгубвам в неизказаните обещания в синята лента на очите му. Защо се чувствам толкова безсилен в твое присъствие? Какво ми причиняваш? Защо не мога да те изтрия от съзнанието си?
Махни се.
Изчезни.
Умри.
Спри. Просто спри. Не мога да понеса това. Твърде много е. Не искам да ме обичаш. Не искам давиждам как безграничната ти любов наднича иззад гъстите ти ресници. Не искам да милвам бялата ти кожа, да целувам твърдите ти като земна пръст гърди.
Мразя те.
Запомни го.
– Защо ли? – Гали ме с големи си длани, които шарят навсякъде по мен. – Може би защото обичам да ми духаш.
– Не успя да се сдържиш, нали? –цупя устни. Той се усмихва широко и сърцето ми отново се разбягва.
– Не – хили се и ме награбва вдълбока целувка. – Обичам те, защото ме караш да съм по-добър човек, по-достоен. Преди теб бях едно изгубено момче, без цел, което търсеше смисъл между краката на колежките си, но ти ми показа, че има и по-важни неща. Че има за какво да се боря и да не му позволявам да ми се изплъзне. – Казвал ми е това толкова много пъти, но винаги изтръпвам вътрешно, докато слушам признанията му. – Сексът е един прекрасен бонус – подсмихва се самодоволно, а аз и да искам, не мога да устоя на чара му. Защото притежава цяла купчина от него и може да подмокри всяко момиче околовръст и въпреки това избра мен. Като се замисля, подмокря не само момичетата.
– Какъв ласкател си само! – разтварям краката си и той се намества между тях.
– След малко ще видиш кои части от теб ще полаская.
О, да, точно от това имам нужда –някой да разтърси познатия ми свят, да го видоизмени в нещо, което ще върне живота ми в неговото русло. Нещо, което ще ми покаже, че животът все още притежава багри.
Целувките и ръцете му скитат като изгубени души по мен, искат да докоснат всичко, да завоюват онова, което му принадлежи. Не мога да го спра. Не искам да го спирам. Защото да се чувстваш жив, е най-големият дар. Искам да разкъсам тъканта на времето и да останем завинаги вкопчени един в друг, разчувствани, развълнувани, с беснеещи сърца.
Затова му се и отдавам. Отново и отново, и отново. Правя го месеци наред. Би трябвало да съжалявам, да съм гузен. Но с този мъж душата ми трепти със своя уникална честота, става цяла.
А в замяна той връща светлината в живота ми, подарява ми преживявания, които никога не бих могъл да изпитам с друг мъж.
И въпреки това го мразя, защото е тъй естествен и искрен, че засенчва дори чувствата ми към Вальо, които все още припукват в душата ми.
Мразиш го.
Не го забравяй.
Запомни го.
⁂⁂⁂
Будя се плувнал в пот и се ненавиждам, че се чувствам толкова добре около този мъж. Мразя се, че кара сърцето ми да препуска, че усещам топлината на тялото му, обещанието в очите му. Не искам да се поддавам, но го правя вече над половин година – пропадам в милувките му, в парещия му дъх, в ирисите, които сбират всички звезди на едно място. Винаги се откривам в кристално чистата синева на погледа му. Има такъв огромен контрол върху мен, всяко едно негово докосване преобръща наличния ми свят, кара ме да копнея по душата му отвъд границите на допустимото и моралното. Боже, докога ще се измъчвам по този начин? Докога ще го сънувам? Докога ще го целувам и желая? Нормално ли е да се чувствам по този начин, Боже? Нима наистина съществува такава първична и всеотдайна любов? Не издържам на това напрежение, изгаря ме отвътре навън и точно заради този огън животът ми пропада – нямам стабилни доходи, живея в мизерен апартамент на последния етаж на осеметажна сграда, а гаджето ме заразя насинен и с подути от плач и молби очи в спалнята ни. Опитах се да му обясня, молих го, докато не припаднах от изтощение и болка върху хлъзгавото от кръв дюшеме. Ала забравих, че Вальо е от ужасно ревнивите и твърдоглави хора. Когато си навие нещо на пръста, няма какво да го помръдне от позицията му. Само не мога да разбера защо се ядоса, когато за толкова години не бях поглеждал друг мъж и се помъчих да загърбя вредните си навици. Знаеше, че виждам всякакви неща и никога не е проявявал чак такъв огромен интерес към дарбата ми, която в момента намирам за най-голямото проклятие, тъй като именно заради нея останах сам. Само ако можеше да ме накара да се чувствам по същия начин – да ме изпълни с похотта и жаждата си. Но Вальо е от онези прагматични и пресметливи типове, които планират всичко до последния детайл, не вземат присърце любовните игри и нежните жестове. Затова се влюбих внего – просто мислеше с правилната глава.
Лекарят ме намира сутринта буден, с червени очи и пребледняло лице. Не успях да затворя отново очи, защото отново щях да сънувам мъжа, а не можех даси позволя да го обичам толкова силно, както правех досега. Не трябваше да се привързвам към него. Той обсеби всяка една възможна частичка от съществуването ми, овърза се около сърцето ми и така и не го напусна. Сънувам го от месеци. Месеци, в които отчаяно се борих с чувствата, които напираха като приливна вълна в тялото ми. Борих се срещу измамното бъдеще и чувството на безтегловност, което ми носеше присъствието му. Допуснах огромна грешка, Боже. Как мога да изкупя греха си?
Като го забравя.
Иска ми се това да е толкова просто, колкото звучи, ала мога да го нарисувам по памет. Познавам лицето и тялото му като пръстите на дясната си ръка – винаги мога да кажа къде започва той и къде свършвам аз. Сънищата с него са лесни – няма нищо обвързващо, задушаващо и угнетяващо. Самото му присъствие ме кара да летя, а това е нещото, което мразя най-много – надеждата. Дава ми надежда, че един ден ще го срещна и ще се влюбя в него до уши отново.
Проблемът е, че не искам любовта му, никога не съм я искал, защото имах Валентин.
А сега, Боже? Кого имам сега?