Първият ден

  О, боже. Още когато го видях да влиза знаех, че това е той. Този който ще ми помогне. Този който ще ме спаси. Да, да той е просто човек, но ще ви обясня по-късно за това. После го видях и през вещерското си зрение и вече напълно бях убедена. Ами, не си го представях така. До колкото разбрах това е най-популярното момче в училището. И всички момичета искат да бъдат с него. И честно и аз бях запленена, изобщо не слушах момичето до мен, което ми показваше къде трябва да отида за първия час. Той беше висок, със сини очи и руса коса, не беше облечен с кой знае какво, но изглеждаше зашеметяващо. Казва се Блейк Майкълсън. Аххх, уж си бях обещала, че няма да се занимавам със тези момчета, особено с моя спасител. Планът беше той да ме харесва до толкова, че да ми повярва и, разбира се, да ми помогне. Но изглежда, че аз си паднах по него още щом го видях. И още по странното е че ТОЙ не ми обърна никакво внимание. Знаех че изглеждам перфектно, не бях нито слаба, нито дебела, тялото ми  имаше извивки за който други момичета биха убили и момчетата винаги харесват. Бях се облекла в сиви дънки които подчертаваха краката ми и черна риза, но знаех че и така съм много привлекателна, но явно Блейк не се впечатли. Той просто ме подмина сякаш бях пътен знак. Добре не трябва да се притеснявам, хората не се влюбват просто ей така. Но поне проявяват някакъв интерес, нали? Уффф. Трябва да поема нещата в свой ръце, все пак нямам много време. Сигурно сестрите ми  са разбрали, че ме няма и ме търсят. Е време е да пусна магията си в действие. Спокойно не тази магия за която си мислите, няма да го омагьосвам, все още. Ще му дам шанс, но ако до една седмица няма напредък просто ще действам както аз си зная.

 Така, да ви обясня защо ми трябва този човек щом съм вещица. В нашата страна има магия във въздуха, тя ни подхранва, но не изцяло, имам предвид, че когато сме се родили са ни слагали в специални магически балони. Тези балони са ни свързвали с магията, или нещо подобно. Преди някой да премине границите на родината ни получава нещо като видение. То е неясно, но все пак те ориентира на къде да тръгнеш, кого да търсиш и така нататък. При мен не се получи точно така. Аз съм надарена да виждам бъдещето, доста рядка дарба, която се проявява само при най-достойните. Е, с моята дарба видението при напускането ми беше ясно като бял ден. Ала единственото, което видях, беше име, изписано с дебел шрифт, а после Лондон. Предполагам това е дори прекалено ясно за ненадарените. Та, с името и с моите инстинкти, както се оказаха безпогрешни, пристигнах тук. И сега ще се опитам  да убедя момчето, което притежава името на спасителя ми, и мен самата, че от него зависи живота и на двама ни. А сега ще бъде още по-трудно защото той е най-популярното момче в училището и ще бъде подозрително, ако изведнъж се изпари във въздуха. Честно очаквах някой зубър с богато въображение, за да ми повярва. Е, пожелайте ми късмет.

  Зарязах момичето, което старателно ми обясняваше какво да правя, придобих вид на изгубено кученце и препречих „случайно” пътя на Блейк. Иии…той отново щеше да ме подмине, само че се блъсна в мен, и ме погледна. Първоначално мислех, че ще ми се развика, но после почувствах нещо, като че ли го познавам цял живот и в същото време е непознат. Мога да се закълна, че и той усети нещо подобно. Първа се съвзех аз.

-          Ъъ, съжалявам.- промърморих  набързо и сведох поглед.

-          Няма нищо, аз съм виновен, не те видях. Искаш ли помощ?-О, боже мой!!! И гласът му беше съвършен-точно като него.

-          Ами, аз търся кабинета по… история. Може ли да ми помогнеш?

-          Да. Аз също имам история. Изчакай малко.- обърна се към приятелите си и им каза, че ще се видят след часа. После се обърна към мен и протегна ръката си-Аз съм Блейк.

-          Аз Жулиет. Но всички ми викат Жул.-стиснах протегнатата му ръка и вдигнах поглед- Приятно ми е да се запознаем.

-          И на мен. Нова ли си?

-          Ами, да. Как позна?

-          Очевидно е. По принцип  всички познават г-н Малкълм. Известен е със своето хладно отношение към абсолютно всички. А има още по-лошо държание към новите. Приготви се ще те изпита.

-          Аз обичам историята. Мисля че няма да се затрудня да стана любима на г-н Малкълм.- отвърнах гордо аз.

-          Хаха, късмет. От къде си? Досега не съм виждал никой толкова сигурен, че ще впечатли господина по история. Имам предвид, че е яко това че си сигурна в себе си.

-          Ъъ, мерси. И съм от Франция.

-          Лъжеш.  - засмя се той.

-          Моля? Че защо? - бях изненадана, та той не ме познаваше.

-          Ами не ми приличаш на французойка.Познавам французи, а ти дори нямаш акцент.

-          Просто зная перфектно английски. И наистина съм от Франция, там съм отраснала, но не съм французойка. - поясних аз.

-          Знаех си. А родителите ти какви са по народност?

-          Майка ми е рускиня, а баща ми е…-той се засмя така гръмко че чак се стреснах-Какво?

-          Нищо. Просто ами…нищо.

-          Кажи ми ка…-звънецът ме прекъсна и дори не успях да довърша изречението си. Блейк ми се ухили и ме подкани да вляза в една стая, навярно кабинетът по история, и ми посочи едно място. Седнах, а той седна на мястото до мен. В този момент влезе един едър, намръщен мъж и седна на бюрото. Направи оглед на стаята и погледа му се спя на мен. Посочи ме и ми направи знак да стана. Изправих си и имах чувството, че никоя магия която съм научила през годините няма да ме спаси от този поглед.

-          Коя си ти? От къде си?

-          Казвам се Жулиет Уелст. От Париж.

-          Ахх още една французойка. Сигурно и ти ще претендираш, че си най-добрата историчка на света и аз въобще не те плаша.

-          Ами… не съм най-добрата на света, но ще претендирам, че съм добра и относно второто Вие наистина ме плашите.

-          Добре, това е нещо ново. Щом казваш, че си добра ще трябва да те изпитам.

И така той ме изпитва през целия час. Въпросите всеки път ставаха все по-трудни и по-трудни и сигурно ако имаше още време щеше да ме изпита на всичко което знае, а аз с радост щях да му отговарям. Щом излязохме  от часа Блейк ме погледна така сякаш въобще не ме бе виждал до сега.

-          Е, какво ще кажеш? Как бях? Сигурно съм се изложила. Нали? Провалих се още на първия си ден. Уффф.

-          Не, въобще не се провали. Никой не е стигал толкова далеч. Обикновено се отказват  на около пети въпрос.

-          Сериозно? – бях наистина изненадана.

-          Да. Ти наистина си добра.

-          Мерси. - Боже, щях да се изчервя, но се съвзех преди това. Сетих се заразговора ни преди часа.-Та какво толкова казах преди часа?

-          Казах ти - нищо.

-          Не е така. Има нещо…чакай тук да не би да имате нещо противрускините или децата от смесени бракове?

-          Нее - отново се засмя - от къде ти хрумна това?

-          Ами ти се засмя на това, че майка ми е рускиня и реших, че има нещо общо с това.

-          Е, почти позна… - започна да увърта и това не ми харесваше.

-          Вече ме ядосваш. Кажи ми какво толкова стана.

-          Смешното е, че руснаците, не харесват нашето училище и никога не изпращат децата си тук, особено момичетата. Те смятат, че вие сте определени за по-висши цели и не трябва да бъдете опетнени от „разглезените” англичанчета.

-          Ха. Ами може би майка ми би имала против да дойда тук…

-          Чакай. Родителите ти не знаят че си тук? – определено се стресна и започна да се оглежда все едно очакваше някой разгневен мъж няма да дойде да го пребие, защото говори с дъщеря му.

-          Не знаят защото са мъртви. – изтърсих аз.

-          О, съжалявам. – и наистина изглеждаше, че е така.

-          Няма значение. Та стига сме говорили за мен.

-          Защо? Интересно ми е да научавам неща за теб.

-          Защото, щом ти е интересно, ако ти кажа всичко сега следващия път няма да ми обърнеш внимание. - използвах най-съблазнителната си усмивка и тя подейства. Той беше адски разочарован. Но все пак се ухили.

-          Не се тревожи. За теб винаги ще имам време, дори да не беше толкова интересна личност. Доообре , сега е време за закуска, искаш ли да дойдеш с мен в столовата?. Тъкмо ще те запозная с приятелите ли си. - не си губеше времето. А аз също.

-          Разбира се. – отговорих веднага.

-          Хайде тогава. - протегна ръка и аз без да се колебая я хванах.