Всичко беше толкова лесно.
Нямаше преди, нямаше след, имаше само сега и по средата.
Беше така лесно, че забравях какво е трудното.
Исках всичко в живота ми да върви по линията, написана ми още от младежки години и да вярвам в хората, които вече имам. Бях сигурна в себе си, че съм открила това, което съм търсила, и дори може би, че късмета ме е увил в пашкул от щастие и усмивки.
Но нито пашкула ми ме превърна в пеперуда, нито ме и уби. Той просто съществуваше и ме поддържаше ни жива, ни мъртва в забързаното ежедневие. А любовта, която мислех за отредена ми, така и не бе наситена.
Нито истинска.
Нито споделена.
Но истината е, че след него имаше просто..след. След ми бе достатъчно, за да видя себе си в човек, който най-малко бях очаквала. Или дори още повече, той да види себе си в мен. А очите му всеки път ми говореха истории с объркано начало и никога щастлив край, където всяка страница бе с различен нюанс на цветовете.
А аз смело се престраших да погаля тези натежали страници с пръстите си, които неволно поеха от елексира в теб объркан с отрова.