Сандокан не забелязваше нищо и те бяха благодарни за това.
В тъмнината на празничните нощи погледите им, осветени единствено от фойерверките, се срещаха само когато той не гледаше. Винаги случайно - и двамата винаги се сепваха, осъзнали, че другият ги гледа. Най-често Янец беше този, който първи отместваше очи, оставяйки Мариана да се взира още секунда-две в него, объркана и замаяна, преди стреснато да върне погледа си на съпруга си.
Янец избягваше да я гледа, дори и когато Сандокан не беше наоколо, за да забележи. Не защото не му беше приятно - точно обратното.
Беше прекалено хубаво да я гледа. Прекалено замайващо. Несъзнателно можеше да се издаде, ако само неговото "братче" видеше как Янец изпива с очи стройната фигура на своята "снаха", красивото ѝ лице, тъмно розовите устни, които никога не би могъл да докосне със своите.
Но той внимаваше да не издаде с нищо чувствата, които хубавата англичанка събуждаше в него. Макар да знаеше, че са споделени.
Погледът на Мариана беше не по-малко жаден от неговия, когато тя го гледаше - тайно, както си мислеше. Но Перлата на Лабуан имаше късмет, защото Сандокан боготвореше земята, по която тя стъпваше. Никога не би си и помислил да подозира предателство от страна на своята красива съпруга.
Всъщност тя не го предаваше наистина. С нито един жест, с нито една дума не беше изменила на обета, който му даде - и нямаше да го направи. Не смяташе да го направи. Изменяше му само в сърцето си, а това не можеше да се промени нито с воля, нито с молитви.
Колкото и да си казваше, че не бива да изпитва нищо, сърцето ѝ трепваше всеки път, когато Янец беше близо до нея. Когато я докоснеше, дори - винаги - бегло или неволно. Мисълта за него беше достатъчна, за да предизвика бунт в душата ѝ, когато Сандокан я целуваше и прегръщаше. Не биваше да мисли за друг мъж, докато онзи, на когото се беше отдала пред бога, беше с нея, и все пак тя не можеше да попречи на мислите си да литнат към Янец, не можеше да спре копнежа си по него.
Беше очевидно, че той също изпитва нещо към нея - Мариана го усещаше всеки път, когато очите му се вливаха в нейните. Беше също толкова очевидно, че тя не може да се надява на нищо. По същата причина, по която тя самата не би поискала нищо.
И двамата обичаха Сандокан. Може би не достатъчно, за да не изпитват чувства един към друг, но прекалено много, за да го предадат с нещо повече от това. За Янец той беше брат - и то далеч не само по оръжие. Всеки ненаситен поглед, който португалецът отправяше към Мариана, беше като нож, забит в гърба на брат му, но въпреки това той не можеше да спре очите си да я търсят сред пиратите, да изпиват сладкия ѝ образ - единственото, на което имаше право сега.
Мариана си мислеше, че обича Сандокан, когато избяга с него. Омаяна от силата на неговата любов към нея, от това, че беше толкова различен от всички останали мъже, които познаваше досега, тя си повярва, че възхищението, което пиратът будеше у нея, е любов. Дълго време тя вярва в това и не разбираше защо изпитва такова силно вълнение, когато Янец беше наоколо, а още повече защо пренебрежението, с което той като че ли се отнасяше към нея, ѝ причинява такава болка. Едва постепенно разбра истината и не искаше да я приеме, но нямаше как дълго да се прави, че не забелязва какво изпитва към този мъж, който би трябвало да е като брат за нея.
Янец често я наричаше "сестрице" или "малко сестриче", сякаш искаше да докаже и на себе си, и на нея, че тя е за него само съпругата на брат му. Ала и двамата знаеха какво се криеше зад студените му очи и пренебрежението му. Мариана отдавна беше започнала да разбира всички тези неща, които като младо момиче не можеше да знае.
Беше се научила да усеща желанието в нечий поглед. Тялото ѝ отговаряше на това чувство, още преди умът ѝ да е осъзнал какво е то.
Любовта ѝ към Янец не беше така видна, както навремето възхищението ѝ от Сандокан. Тя бе тиха, скрита, зародила се в споделения живот, с опознаването, и колкото и силно да бушуваше в гърдите ѝ, на повърхонстта Мариана оставаше спокойна, с изключение на моментите, когато собствените ѝ желания вземеха превес и някое бегло докосване или жаден поглед предизвикаше руменина по бузите ѝ. Тази любов не можеше да бъде изразена по никакъв начин. Тя трябваше да остане заключена вътре в нея, никога освободена, защото това щеше да нарани мъжа, който я обичаше повече от живота си.
Дните минаваха, пиратството продължаваше, макар и сега по различен начин. Благородни каузи винаги имаше, а за тях трябваха пари. Мариана си затваряше очите, а Янец - устата, и двамата угаждаха на Сандокан, знаейки, че той има нужда от това, за да живее. Любовта на Перлата на Лабуан не беше достатъчна, за да укроти Малайския Тигър. И нищо чудно, след като любовта ѝ беше платонична и чиста, не такава, каквато той желаеше. Ала именно това караше Мариана, от вина, да не надига глас за нещата, които не одобряваше. Тя чувстваше, че предава съпруга си, и дори той да не знаеше за това, изпитваше нужда да му се реваншира по този единствен начин.
Тримата бяха заедно на кораба в нощта, когато Сандокан загина. Пред очите на близките му един неприятелски снаряд го отнесе в океана - и макар след победата над другия кораб да го търсиха с часове, чак докато падна нощта, всичко се оказа напразно. Янец се опитваше да убеди Мариана да се прибере и да си почине, когато един моряк отне и последната им надежда - бяха намерили горната дреха на Сандокан в морето, цялата в кръв.
– Загина геройски, както би искал – мълвеше Янец на Мариана, опитвайки се да я утеши, а самият той плачеше за човека, който му беше като брат.
Вече неведнъж го беше губил, неведнъж бе мислил, че Сандокан е загинал, ала с това чувство не се свиква, от повторението то не става по-малко болезнено.
Мариана се облегна на една скала, за да погледне надолу към океана. Янец не знаеше дали тя ще се хвърли в него, но не можеше да поеме риска.
– Ела, сестрице. Да влезем вътре. Ще се простудиш.
– Не ме интересува – каза празно Мариана.
Въпреки това Янец я хвана за раменете и я въведе в къщата. Дотогава Мариана успяваше да запази привидно спокойствие, но когато зърна стаите, които беше обитавала със съпруга си, устните ѝ затрепериха и тя заплака горко.
Янец виждаше същото, което и тя - безброй спомени за скъпия на сърцето му човек, който завинаги им беше отнет. Почти несъзнателно той обгърна девойката с ръце и я остави да плаче на гърдите му, а неговите собствени сълзи падаха върху златисто русите ѝ коси.
В този миг и двамата бяха потънали в мъката по Сандокан, забравили за всичко останало.
Но постепенно риданията на Мариана заглъхнаха, а сълзите на Янец пресъхнаха. Усещането за близостта на другия започна да измества тъгата. И двамата осъзнаха, че се намират толкова близо един до друг, колкото само веднъж преди им се беше случвало. Тогава те едва се познаваха; в онази нощ той не я обичаше така силно, както сега, а тя, ако вече изпитваше нещо към него, още не го беше разбрала.
Но тази нощ беше съвсем различно.
Мариана вдигна глава в същия миг, в който ръцете на Янец се спуснаха по-надолу по гърба ѝ, хванаха я по-здраво, по начин, на който той доскоро нямаше право. Те така внимателно избягваха всяка близост, а сега именно споделената им болка за мъжа, на когото не искаха да изменят, ги беше тласнала в обятията им. Очите им се срещнаха както толкова много пъти преди, но този път не се отместиха смутено. В този миг и той, и тя едновременно осъзнаха, че онзи, който стоеше между тях, вече го нямаше.
Беше ужасно да се чувстват така, и двамата го разбираха, и двамата мислеха, че все още е грях, но независимо от това се целунаха, а после се любиха - в същата тази стая, където Сандокан бе внесъл Мариана на ръце, между същите тези стени, където беше прегръщал брат си.
Беше нередно. Беше отчаяно. Мъчително и хубаво - свободата да се обичат, затискана от болката им за Сандокан, страданието, поглъщано от радостта да бъдат заедно по начин, за който не бяха смеели да си мечтаят. Сега можеха да си кажат всичко, а не пророниха нито дума, освен имената си, изпълнени с благоговение, докато дрехите им падаха по земята.
Така и не посмяха да омърсят леглото с предателската си любов. Янец вдигна Мариана на ръце и я притисна към студената стена, а тя, вкопчена в него, затвори очи, за да не вижда срещу себе си знамето на Малайския тигър.
Вината беше не по-малка от удоволствието, но не можеше да го съсипе, потъваше, изчезваше като падаща звезда, проблясваща само за миг, за да бъде погълната от тъмнината на желанията им.
Спаха на пода, прегърнати, утешени от любовта си, най-сетне почти примирили се с всичко заради шанса, който им се даваше.
А на сутринта същият пират, дошъл снощи, потропа на вратата с друга новина. Когато Мариана и Янец се облякоха и излязоха навън, Сандокан ги чакаше пред къщата - уморен, ранен, но несъмнено жив.
А те, които така отчаяно бяха искали да избегнат именно това, бяха предатели...