Пролог

Въздухът беше свеж за студената есен, която беше започнала да се прокрадва в гората. Той безмълвно вървеше в тихата атмосфера, сякаш беше част от нея. Те споделяха тайни; той и гората. Тя беше виждала силата му. И многозначителна усмивка се прокрадна на устните му, когато си припомни за делото, което току-що бе извършил. Бяха само той и гората, и само двамата знаеха за това.

Но внезапно спомените му бяха прекъснати и той вече не беше сам в гората.

Видя нещо да подскача по заскрежената сутрешна трева. Скри се зад един дебел дънер, за да вижда по-добре.

И щом очите му видяха движещото се създание, той осъзна, че това е… момиче. Млада жена излезе от сенките на боровете. Идеята, която му хрумна беше неизбежна, идеята беше перфектна; нямаше никой наоколо, никой, който да види още едно красиво дело, а петното от тъмно червената кръв би изглеждало толкова брилянтно върху бледата й кожа.

Но след това пристъпът си отиде. Той не искаше да я убива все още. Гледа я само за още един кратък момент, дългата й руса коса падаше върху раменете й, като единия й край беше прибран зад ухото. Тя носеше бяла лятна рокля, която стигаше точно над коляното й, което беше малко по-светло от красивата й кожа надолу. Той забеляза, че би трябвало да й е студено. Но въпреки това, сигурно не й е било, защото се разхождаше боса, любопитно взирайки се в растенията около краката си.

Какво красиво убийство би било, помисли си той. Но въпреки това не реагира, защото имаше някаква определена чистота, някаква определена грация в нея, която призова нов вид любопитство в него. Може би по-късно щеше да я убие и щеше да позволи на ножа да се плъзне по деликатното й гърло.

Но първо искаше да се запознае с нея.