End //

Юнги си умрираше от кеф. Най-после можеше да се върне към нормалния за вида му начин на живот. Щеше да спи през деня и да живее през нощта. Както би трябвало да живее всеки нормален вампир. Ама къде ти. Нали трябваше да има образование. Затова седем месеца в годината му се налагаше да обръща изцяло режима си. Защото нямаше нито едно шибано нощно музикално училище. И Юнги беше принуден да се запише в едно от нормалните. Не стига, че беше заобиколен от топлокръвни по половин ден, че понякога и повече, ами беше и през светлата част от денонощието. Не че слънцето щеше да го изпари или да го превърне в блещукащ прах. Просто за изключително острото му зрение тази светлина беше прекалено силна. Слънчевите очила не помагаха особено. А и все пак, вампирите са децата на нощта. Нормално беше през деня да му се спи. Но съдбата е кучка и вечно трябва да ни прецаква, нали? 

Тъпото беше, че не можеше да обърне режима веднага. Организмът му все пак беше доста подобен на човешките, а всички знаем, че резките промени никога не се отразяват добре. Затова трябваше да губи две седмици от безценното си лято - една, за да свикне към будуването по цели нощи и една, за да привикне обратно към денвния живот.

Поглеждайки часовника на китката си, Юнги изпсува. Вече минаваше три, т. е. трябваше да си ляга вече. Утре щеше да седи до четири, други ден до пет. И вече щеше да е почти готов със смяната. 

Опитвайки се да си втълпи, че почти се е свършило, той стана от стола пред компютъра си, затваряйки програмата за писане на музика междувременно. За малко да бутне йониката, която стоеше зад стола му, но реагира навреме и я върна в нормално положение, секунди преди тя да удари пода. Ползваше я рядко, предпочиташе си акустичното пиано, но все пак за музиката, която пишеше му трябваха и други инструменти - китара, бас китара, барабани, а по някога и цигулка. И тук идваше ролята на супер модерната йоника, която си беше купил миналата година. Нещото можеше да възпроизведе всеки познат на човечеството инструмент, така че той можеше да провери кое как ще звучи горе-долу. Понякога имаше разминавания, но рядко. Той не случайно беше наречен геният на випуска си. Абсолютният му слух и постоянно изникващите в главата му мелодии, както и перфектното им пресъздаване върху нотния лист бяха само доказателство за таланта му. 

Юнги се протегна и съблече скъсаните черни дънки и тениската си, зарязвайки ги на стола, от който току-що беше станал. Живееше в едностаен апартамент, просто защото го мързеше да си потърси нещо друго, а и този беше точно срещу училището, което му даваше възможност да спи до последната минута. С точно седем крачки стигна до леглото си и се просна отгоре, едва намирайки сили да се завие, преди да заспи. Да, освен че беше вампир, Юнги беше и адски мързелив. Обожаваше да спи и прекарваше повече от 70% от свободното ни време в страната на сънищата. Така че изобщо не беше изненадващо, че щом се изтегна върху матрака, вече беше наполовина заспал. 

*

Събуди го мелодията на телефона. Юнги се размърда малко, обмисляйки дали да вдигне скапаното нещо. Докато се реши, телефонът спря да звъни и той тамън се готвеше да потъне отново в сънищата си, когато устройството започна да звъни отново. Юнги изпсува цветисто и се надигна от леглото. 

Беше зарязал телефона на бюрото, чак в другия край на стаята и щом осъзна този факт, реши, че е твърде голямо усилие да ходи до там, затова просто се върна в първоначално положение. 

Само дето телефонът не спря да звъни. След като изслуша песента три пъти по ред, Юнги вече сериозно се изнерви и стана да види, кой идиот се нуждаеше толкова отчаяно от него през деня. 

Оказа се Джимин. Едно от момчетата от групата, в която го бяха разпределили тази година. Пичът имаше страхотен глас, стигаше с лекота високите тонове и беше много сладък. Обаче беше адски досаден, когато си наумеше нещо. И явно си беше наумил да се сближи с Юнги, защото последните няколко месеца от годината все се въртеше около него, канеше го на кафе след училище и прочее. Дори веднъж го покани на някакво парти. Юнги отказа всички предложения, защото имаше нужда да се възстанови от времето прекарано в будно състояние през деня, сиреч, спеше още повече. Онзи обаче не се отказваше. Телефонът изгасна само за да светне отново секунди по-късно, а мелодията тръгна за пети път. Юнги прокара пръст по екрана и вдигна апарата до ухото си. 

- Какво по дяволите искаш в осем сутринта през ваканцията? - попита той раздразнен. 

- Добро утро и на теб! - Чу се жизнерадосттият глас на Джимин в слушалката. 

- Изобщо не е добро. Казвай - озъби се недоспалият вампир. 

- Ооо, я дай малко по-позитивно - Скара му се другото момче. 

- Няма как да го карам позитивно, когато ми звъниш в осем сутринта. Казвай вече какво искаш, иначе затварям телефона. 

- Добре де, добре. С другите се видяхме вчера и решихме, че ще тренираме това лято, за да може догодина да ни вземат от компанията и да дебютираме. Ще има прослушване две седмици след началото на годината, така че трябва да сме подготвени - обясни Джимин на един дъх. 

- И това ме касае защото? - Юнги вече се чудеше как по-бързо да приключи разговора и да се върне в леглото. 

- Как защо? Ти си част от групата. Ти ни пишеш песните. Няма как да дебютираме без теб. Ще тренираш с нас. 

- Забрави. Няма да ставам рано през цялата ваканция и да си тътря задника Бог знае къде, само и само за да репетирам с вас. Дебютирайте си без мен. Пожелавам ви успех - отсече Юнги и затвори телефона, включвайки безшумния режим. След това решително се върна в леглото и потъна в меките завивки, забравяйки за Джимин, тренировки, дебюти и ранно ставане. 

*

Вампирът беше изключително раздразнен. Не стига, че беше заспал пред компютъра снощи, при това преди да стане четири часа. Ами сега някой звънеше на звънеца на вратата му, вече петнадесет минути без да се отказва. Ръмжейки от безсилие, той се надигна бавно от леглото и се затътри към вратата. Щом я отвори и видя кой седи отпред беше готов да скочи от прозореца. Щеше да навреди повече на асфалта долу отколкото на себе си, въпреки че живееше на 12-тия етаж. Може би можеше да хвърли Джимин? Той със сигурност нямаше да оцелее. И щеше да спре да го тормози през деня. 

- Добро утро, поспаланко! - поздрави го почти чуроликайки чернокосият. Ама той се беше боядисал. На края на учебната година май беше с червена коса. Не че имаше някакво значение, но трябваше да се отбележи, че всеки цвят му отиваше. С тези красиви черти, плюшени устни и изкусително бяла и мека кожа всичко му стоеше прекрасно. Да, освен мързелив и цапнат в устата, Юнги беше и обратен вампир. Но в момента изпитваше повече желание да убие момчето пред себе си, отколкото да спи с него. 

- И днешното не е добро. Какво правиш на вратата ми? И от къде знаеш къде живея? - почти изръмжа Юнги. 

- Пишеше го в училищното ти досие. И съм тук, за да те взема за тренировката. 

Юнги го изгледа продължително. Кафевите очи на Джимин определено бяха дълбоки и красиви, но в момента нямаше никакво желание да му се възхищава.

- Ти ебаваш ли се с мен? Вчера мисля че ти казах, че няма да участвам - изсъска русокосият и понечи да затвори вратата. Джимин обаче беше пъргав и се промуши в стаята, преди вампирът да го затвори отвън. 

- Няма как да дебютираме без теб. И ако не ми беше затворил щях да ти го обясня. Само че после ти не си вдигна телефона цяла ден, така че реших просто да дойда да те взема днес. Хайде, обилчай се - покани го Джимин, оглеждайки се любопитно. Чак сега Юнги осъзна, че е само по боксерки. Не че му пукаше кой знае колко. Той затвори вратата и се приближи към другото момче, което се беше настанило на стола му, премествайки дрехите на леглото и сега си играеше с йониката. 

- Ако обичаш, измитай се там, откъдето се домете. Нямам никакво намерение да идвам. Оставам да си спя тук, цял ден или по-добре цяла шибана седмица. Ако толкова много съм ви притрябвал просто ще ме включите като автор на песните ви, като продавате документите, и готово. 

- Няма да стане. Ти си един от нас. Обличай се - Отвърна Джимин без да вдига поглед от клавиатурата. Търсеше някакви акорди, но дясната му ръка все не попадаше на правилните клавиши. Юнги просто седеше и го гледаше. Чак сега забеляза впитите дънки и изрязаният потник, които прекрасно показаха изваяното тяло на Джимин. Вампирът определено харесваше момчето, още от както го видя. Но привличането си беше чисто физическо, а и да не споменаваме, че Джимин беше любимата му кръвна група, така че вероятно просто харесваше аромата му. И въпреки това в момента Юнги открито се наслаждаваше на гледката, изпивайки го с очи. Явно отказвайки се от търсенето на акордите, момчето вдигна поглед от клавиатурата и забеляза погледа на вампира. Изчерви се леко, но попита твърдо, без гласът му да трепне дори на йота. 

- Защо още не си готов? 

- Мислех, че е повече от ясно, че няма да го направя - отвърна Юнги, а подла усмивка разтегна устните  му при следващите му думи. - Освен, ако не смяташ да ми платиш за това. 

Джимин имаше лошо предчувствие, но все пак попита. 

- И как точно искаш да ти платя. Мисля, че като станем звезди ще получиш достатъчно пари. 

- Пари не ми трябват - поклати леко глава Юнги, чувствайки се изключително щастлив от плана, който беше измислил. 

- Тогава какво искаш? 

Вампирът чакаше само този въпрос. Сега щеше са изплаши момчето пред себе си толкова, че то повече да не посмее да припари до него. Той пусна вампирските си зъби да се удължат и добави червен блясък към очите си, като в същото време се приближи малко до Джимин. 

- Теб - изрече бавно със зловеща физиономия, очаквайки страха и неверието, които щяха всеки момент да се изпишат по красивите черти на другия. Само че те не се появиха. Той изглеждаше по-скоро заинтересован. 

- Ти да не би да си вампир? - попита Джимин. 

- Не, котка в костюм на Спайдърмен съм. Естествено, че съм вампир. На какво ти приличам? - попита раздразнено Юнги, връщайки се в нормално състояние, все още чудейки се на реакцията на Джимин. 

- Виж ти... Значи искаш кръвта ми? 

- Да кажем.

- Ще я изпиеш ли цялата? 

- Не, само толкова, колкото да се нахраня.

Чернокоското го гледа няколко секунди, преди да си поеме решително въздух и да зяави:

- Добре тогава. Съгласен съм. А сега се обличай. 

Юнги изстена. Не можеше да бъде истина. Не стига че не се уплаши, ами се и съгласи. Това беше ад. Сега вече нямаше избор освен да се облече и да тръгне с него. 

Мамка му. Замина му хубавото нощно лято. Както и останалата част от живота май. Все пак те бяха наистина добри. Нямаше как да не ги наемат.

*

Вече месец и половина Юнги ставаше всяка сутрин и ходеше на шибаните тренировки. Беше адски отслабнал, защото нямаше достатъчно време да се възстановява, тъй като тренираха по почти десет часа на ден. Хосок ги измъчваше, изисквайки перфектни движения и отлично изпълнение на хореографиите на двете песни, които бяха избрали за прослушването. Намджун пък, като лидер на групата държеше да упражняват и пеенето, и рапа. 

- Ако не сме перфектни, нищо няма да излезе. Конкуренцията в този бранш е твърде голяма - заяви той, когато Юнги се оплака от твърде дългите тренировки. 

С Джимин не си бяха говорили от онази сутрин. Вампирите се стараеше да го отбягва, нямайки никакво желание да обсъжда уговорката им. В действителност той дори не беше го предложил насериозно. Просто искаше да го сплаши. 

Днешната тренировка му се стори по-уморителна от обикновено. Русокоското седеше омаломощен на пейката в съблекалнята на залата, която бяха наели, за да се упражняват, и събираше сили да се преоблече, за да се прибере.Мечтаеше си за един кратък душ и после да потъне в завивките на леглото си за един дълъг период от поне седмица. 

Докато обмисляше дали да не зареже всичко и наистина да спи толкова време, някой влезе в помещението. Ароматът на Джимин изпълни ноздрите му и кучешките му зъби се удължиха леко. Наистина отдавна не се беше хранил, а и напоследък се преуморяваше, така че инстинктът му за самосъхранение се опитваше да вземе превес над тялото му, особено в присъствието на това момче. Неподозиращ за опасността, Джимин се приближи и седна до него. 

- Как си? - Попита той, нежна нотка се прокрадваше в ангелскя му глас. - Изглеждаш по-блед от обикновено.

- Изтощен - отвърна честно Юнги. Не обичаше да лъже, а в момента нямаше и сили за това. 

- Отдавна ли не си се хранил? Вампирите трябва да се хранят поне веднъж месечно с прясна кръв - каза загрижено чернокосият. 

- От кога си специалист по вампири? - изненада се Юнги и вдигна поглед, срещайки меките очи на момчето. 

- Поразрових се в интернет. Но наистина. От кога не си ял? 

- Отдавна. И за твое сведение, ако спим достатъчно и не излизаме през деня можем да изкараме и повече от месец. Понякога дори половин година. 

- Леле... Само че ти не спиш достатъчно, нали? И определено излизаш през деня.

- Много си наблюдателен, Шерлок. Заради един идиот, който седи пред мен, не мога да си почина като хората вече месец и половина. Дори не успях да се върна към нормалния ни режим - раздразнено измърмори Юнги. 

- Съжалявам. Ако искаш можеш да се нахраниш от мен... 

- Не знаеш какво говориш -  отряза го вампирът. Идеята беше твърде изкушаваща, че да се престори дори че я обмисля.

- Напротив знам. Първо, сключихме сделка и второ, аз съм виновен за случващото ти се. Трябва да поема отговорност - заговори разпалено Джимин. 

- Боже, нямаше нищо сериозно в тази така наречена уговорка, просто исках да те сплаша и да ме оставиш намира. 

- Е, късно е вече. Не ме сплаши, но е време да я изпълним. 

- Джимин, казах ти, не знаеш какво говориш. Разкарай си задника от тук и ме остави намира. 

- Но не е честно така. Аз искам да ти помогна - настоя чернокоското. 

Юнги отново впи поглед в този на другото момче. В момента беше на прага на силите си и не мислеше трезво. Загрижеността на Джимин и внимателното му отношение бяха просто трогателни. Въпреки настояването на разума му, тялото му си искаше своето, а момчето насреща му го предлагаше. Вдъхна дълбоко от аромата му и попита тихо:

- Сигурен ли си? 

Джимин трепна леко когато видя как кучешките му зъби се удължиха и се впиха в долната му устна, пускайки малки капчици кръв. 

- Н-напълно. 

Юнги само го погледа още няколко секунди. След това се протегна и рязко го издърпа, слагайки го да седне в скута му. Наклони леко главата му на една страна, разкривайки шията му и се надвеси над бялата кожа, толкова мека и приканваща с пулсиращата под нея вена. Спря се на милиметри от врата му, надушвайки страха на Джимин. Той се беше стегнал и се опитваше да го прикрие, само че миризмата не лъжеше. Въпреки смелите му думи, чернокоското го беше страх. Вампирът се отдръпна леко и видя, че момчето бе затворило очи и разтворило леко устни в очакване на болката. Беше толкова красив, а устните му бяха толкова изкушаващи...

Юнги насила прибра зъбите си обратно, усещайки лека болка от това. Ала в момента не му пукаше. Единственото, което искаше, беше да целуне устните пред него. И го направи. Притисна рязко своите в тези на Джимин, възползвайки се от изненаданото му ахване, за да пъхне езика си в устата му. 

Вкусът му беше божествен. Мек и сладък, почти като мед. Юнги го галеше нежно и внимателно, опознавайки всяка част от устата му. Накрая се отдръпна, поемайки си тежко въздух и погледна Джимин. В очите на другото момче все още се четеше изненада, но те бяха примрежени от удоволствие. Вампирът можеше да подуши, а и да усети възбудата му. 

- Нали ти казах, че не беше сериозно. Няма да го причиня на човек, който се страхува, особено при положение, че те харесвам. 

Джимин кимна замаяно. Трябваха му няколко секунди да осъзнае думите му и когато го направи го погледна шокирано.

- Чакай, ти ме харесваш? 

- Е, не. Целувам те само защото си ми удобен - подкачи го Юнги. 

- Но... Ти ме харесваш... - Джимин Беше необичайно объркан. Обикновено знаеше точно какво иска и какво да прави. Знаеше как и кога да реагира по най-подходящия начин, без да засегне никого и в същото време да удовлетвори всички. Но сега стоеше пред него объркан, повтаряйки само "Ти ме харесваш" накъсано, сякаш не можеше да повярва. Юнги се засмя и го целуна леко по устните. 

- Да, харесвам те. 

- Това е чудесно! И аз те харесвам! - Усмихна се Джимин. - Даже много. Но проблемът е, че не си се нахранил. И не си си доспал. 

- Чим, теб те е страх. Няма да пия от теб, страхът разваля вкуса на кръвта. А и май предпочитам да си ми гадже, а не ходеща закуска - каза сериозно вампирът, допирайки челото си до това на Джимин.

- То че ме е страх, страх ме е. Но ти трябва да ядеш. И нямам нищо против да съм ти и гадже, и ходеща закуска, така че просто... 

Юнги отново притисна устни в тези на момчето отсреща, за да го накара да млъкне, а то отвърна моментално, задълбочавайки целувката. 

- После - измърмори Юнги между целувките. 

*

В крайна сметка наистина пи от Джимин. Но чак след две седмици. Не знаеше как издържа толкова, при положение, че постоянно беше с Чим и миризмата му го влудяваше. Но все пак не искаше и да го причинява на момчето си. Само че един път толкова се разгорещиха по-време на целувките, че инстинктите му успяха да завземат тялото му и той се осъзна чак като беше впил зъби във врата на гаджето си.

Естествено, Джимин не го заболя. Нямаше и как да го боли. Дори и да не го харесваше, ухапването щеше да му носи удоволствие, а при положение, че Юнги определено си падаше по него, то ухапването направо можеше да го накара да свърши. В слюнката на вампирите имаше някакво вещество, което действаше като афродизиак. В крайна сметка Джимин не свърши по време на храненето на Юнги, но го направи по-късно, при това доста повече от веднъж благодарение на ласките на гаджето си. 

*

Естествено, взеха ги в компанията. Мечтата на Юнги да си живее нощния живот беше тежко ранена още след като стана гадже на Джимин, тъй като той непрекъснато искаше да излизат и да са заедно. Но сега вече категорично умря. От компанията не бяха особено доволни, че и седмината бяха обратни, а шестима вече бяха се и събрали - Джин и Намджун, Техюнг и Джънгук, Юнги и Джимин. Хосок пък излизаше с някакво момче, с което се беше запознал на един от курсовете си по танци. Но талантът на момчетата определено беше забележителен и от компанията не можеха да си позволят да ги изпуснат. Затова подписаха договори с допълнителното условие, че няма да разкриват пред публиката нищо и започнаха истинската им тренировка за дебюта. Тренираха непрестанно и ставаха все по-добри. 

Юнги често се сещаше за мечтата си да живее нормален вампирски живот, ала тя вече беше просто недостъпен блян. 

Поне си имаше Джимин за утешение. А, да не забравяме и музиката. Все пак, той беше гениален композитор. И освен това беше мързелив, цапнат в устата, обратен вампир с гадже с невероятно тяло и изключително мил и загрижен характер. 

Да, вампирският начин на живот определено беше отишъл по дяволите, но сегашният определено се харесваше не по-малко на Юнги. Не че щеше да си го признае някога. Освен може би нощем, прокарвайки пръсти през неворятната коса на гаджето си. Защото той беше дете на нощта. А децата на нощта бяха себе си само нощем. 

~~

Сори, не се с държах да ги събера всичките... 😂😂

И за абсолютния слух, ако на някой му е направило впечатление - среща си рядко и един вид с него можеш да чуеш тона "наистина" и да определиш кой е с точност, като дори можеш да изолираш някой конкретен от акорд... Нз дали Юнги го има, но да кажем, че да😊😂 /със сигурност Бенджи от B.I.G има, така че може да изгледа те клипа им от "The Immigration" /

Такам... Да се върнем на уаншота - надявам се да ви е харесал и да оставите коментар^^