Изминахме целия този дълъг път. Изминахме го и нищо не се промени. Все още запивам с мисълта за онези червени устни и се събуждам с надеждата на зърна онези сини очи до мен. Да почувствам усмивката ти, когато те целуна нежно. Но теб те няма. И се чувствам като изгубен призрак, блуждаещ наоколо в опит да намери покой. Но покой няма, не и без теб любов моя.
Изпяхме толкова песни за невъзможната и възможна любов, а нашата каква беше? Грешна? Това ще кажат другите. Не, нашата беше истинска. Глупост е то, казваха. Не е случаен изразът “любовта граничи с глупостта“. Може да бяхме глупави, ала оставахме влюбени. Истински, лудо и дълбоко.
Знаеш ли, всеки път щом изпеех тази песен си мислех за теб. Както и всички останали. Мислех за един по-добър и красив свят, в който ще бъдем заедно. Без пречки по пътя ни, без хората да ни казват какво е правилно и какво не.
Ти си едновременно най-грешното и най-правилно нещо за мен, Луи Томлинсън.
И сега, макар след толкова години аз продължавам да те обичам. Истински, лудо и дълбоко.
От мига в който зърнах сините ти очи, напомнящи на океан аз се влюбих. Истински. Потапях се в този океан и потъвах надълбоко. И все още продължавам да потъвам. Когато ме хвана, секунда преди да падна, погледа ти се прикова в мен и изрече онази дума. Дори не беше дума. Опс. Толкова ми беше нужно, за да разбера, че съм свършен. Свършен в оковите на любовта и оплетен в мрежите на грешността.
А момента в който разбрах, че ще прекарам следващите месеци с теб и онези момчета…беше неземно. Точно когато си мислех, че всичко е свършено се случи това чудо. Магия, ако щеш го наречи, но с всяка секунда все повече прилича на това.
А момчетата…те са най-прекрасните хора на земята. Когато останалите ни мразеха, те ни обичаха. Бяха най-страхотните приятели на земята.
Понякога си задавам въпроса…“струваше ли си?“.
Струваше ли си да бъдем богати и известни, вместо да бъдем заедно? Да бъдем щастливи.
Отговорът е да. Струваше си. Защото така си позволих да изпитам чувства, непознати ми преди. Разбрах кое наистина е грешно и правилно. За кое си струва да си бориш.
И сега, макар след толкова години аз продължавам да те обичам. Истински, лудо и дълбоко.
Въпреки, че не съм те виждал от почти осем месеца.
Не знам как си, какво правиш…защото нямах смелост да те потърся. Защото аз бях този който се отказа пръв. Но, знаеш ли Луи? Никога не съм се предавал. Дори когато океанът затихна, а гората бе обградена от пламъци, опожарявайки всичко. Когато бе останало само пепел по студената почва…дори тогава те обичах.
И никога няма да спра.
Защото някой ден океанът ще срещне отново гората. И тя ще бъде също толкава зелена и спокойна както преди.
Хари натисна “ентър“ след което затвори лаптопа си. Стана от стола, готов да се изправи пред камерите, журналистите и феновете. Този път с цялата истина, която искаше да каже от самото начало. И този път никой нямаше да го спре.