Преди петия ден...
Грабнах раницата си от леглото, погледнах се за последен път в огледалото - тъмно руса коса, черни очи, ясно изразени скули и чип нос. Според хората съм красива, но аз не разбирам какво по-точно е красивото в мен. Тръснах глава и излязох от стаята, не казах довиждане на родителите ми, а направо излязох от къщата. В момента в който прекрачих прага на двора се сблъсках с безмилостния трафик. Хората в Уайтбург винаги бързаха за някъде, никой не обръщаше внимание на малките неща, които се случваха покрай тях. Както и никой не забеляза, как някакво момче с качулка грабна портмонето ми, в момента в който изкарвах пари за градския транспорт.
- Хей! - изкрещях и тръгнах след него.
Трябва да призная, че беше прекалено бърз, но нямаше да се откажа. Хората покрай нас сякаш бяха слепи, защото никой не си правеше труда да го спре или да тръгне да го гони. Завихме по Хауфстрийт и аз вече не си чувствах краката, а дробовете ми сякаш горяха. По дяволите. Защо мускулите ми омекнаха? Събрах всичката си сила или поне това което е останало от нея и започнах да бягам по-бързо. Усмивка се появи на лицето ми в момента, в който видях, че улицата е задънена. И какво Кимбърли, какво като е задънена? Да не би да го пребиеш? Явно момчето си нямаше никаква представа, че го гоня, защото щом стигна края на улицата се облегна на една стена. Двете му ръце бяха опрени в стената, беше леко преведен и дишаше тежко, като при всяко вдишване и издишане гърба му се надигаше и спадаше.
- Хей. - казах този път по-спокойно, главно защото бях останала без въздух.
Момчето се обърна рязко към мен и това негово движение причини свличане на качулката. Зелени очи се вряза в мен.
- Върни ми портмонето и ще забравим за тази случка. - казах твърдо и тръгнах с бавни стъпки към него.
Той все още ме гледаше предпазливо под гъстите си мигли. Това май не беше добра идея, сега ако ми изкара нож? Като нищо ще ме убие тук и никой даже няма да разбере, не че принципно биха разбрали, тези хора повече ми приличаха на роботи отколкото на човешки същества.
Точно, когато момчето отвори уста, за да каже нещо се чу ужасен звук и секунди след това всичко се разтресе. Загубих равновесие и в последния момент успях да се хвана за тухлената стена на една сграда. Очите ми бяха широко отворени, когато погледнах към момчето срещу мен, той не изглеждаше по-малко изплашен от мен, но се опитваше да запази спокойствие. Какво по дяволите беше това? Погледнах нагоре, но нищо освен небето не се виждаше. Странното бе, че небето беше по-светло от обикновено. Завъртях се и тръгнах в противоположната посока с цел да се махна от тези сгради и небето да се открие пред мен. Усетих присъствие зад себе си и се обърнах, момчето вървеше след мен, но и той като мен гледаше към небето. Последвах примера му и след няколко крачки пред нас се откри най-страховитата и странна гледка. От небето до земята се спускаше бял лъч, който изглежда не изчезваше.
- Какво е това? - чух гласът му.
Повдигнах рамене все още в шок. Мамка му, родителите ми! Хукнах към къщата си, но усетих пръсти около ръката си. Бях грубо завъртяна и стисната и за двете ръце.
- Къде отиваш?
Освободих ръцете си и погледнах нагоре към момчето, качулката отново беше настанена на главата му, но от моята позиция лицето му се виждаше, тъй като беше по-висок от мен и главата му бе преведена над мен. Въпреки всичко успях да огледам стегната му челюст, правият нос, плътните устни. Очите му се взираха все така в мен, докато аз изучавах лицето му.
- Родителите ми. - прошепнах останала без дъх.
Смътно усетих как остави портмонето в ръката ми и секунда след това се затича нанякъде. Опомних се и отново обърнах глава към лъча, който се спускаше върху шосето на Мейнстрийт. Няколко коли бяха буквално разполовени, други бяха забити една в друг от паниката причинена от звука и силния трус. Нямаше място по улицата от коли, затова минах по тротоара и тръгнах към белия лъч. Приближих се достатъчно, за да чуя браздящия звук който издаваше, вгледах се и забелязах, че изглеждаше все едно се разширява и стеснява, все едно диша. Каквото и да беше това, определено не е нещо хубаво.