Нощта в която Даун, баба ѝ, я прибра от родителите ѝ, оставаше незабравим спомен. Въпреки че не можеше да си спомни повечето от нещата, които доведоха до това решение. Нима те не я искаха? Не помнеше да е това. Защото бе Омега? Вероятно. Но все още липсваше нещо. А тогава Джиър още не знаеше какво значи това. Какво значи наистина. А след това, въпросите защо не остана с тях, някак просто отшумяваха, не зададени и забравени.
Но понякога в тихите часове на нощите, когато не можеше да заспи, Джиър започваше да си мисли какво наистина се бе случило в онази нощ. От тогава живота ѝ се въртеше около Даун. Спеше с нея в нейното кътче, което се намираше по-навътре в пещерите и бе отделено от главното помещение на глутницата. По-добре защитено и по-спокойно. Точно както се полага на един Ковидент.
Когато порасна повече, откри защо всички в глутницата се държаха така почтително с нея. Защо я гледаха с уважение, въпреки че страняха от нея. А още по-късно и защо някой я гледаха със съмнение. Даун често се опитваше да обясни естеството на Ковидентите. Малцината, избрани от Луната и Нощта, които можеха да погледнат отвъд реалността, каквато я познаваха. Виждащи връзките между материя и съзнание, между всичко живо и неживо. Разбира се, да обясняваш подобно нещо на дете, дори на дете, което изглежда така любопитно, си беше доста трудоемко. Все пак, какво разбираха децата от естеството на света? Понякога, доста повече, отколкото биха разбрали възрастните.
След години започна да забелязва странното държание на останалите към нея. Лекото отдръпване, което прерастваше в открито избягване и остри погледи. С Даун се държаха така, но го правеха прикрито. Беше ги страх от нея. Или поне така си мислеше Джиър. Не и отне дълго да разбере каква е. И преди се бе случвало да чуе някого да споменава Омега. Но тогава не знаеше, че тя самата е такава. А откакто научи, започна да чува тази дума все по-често.
Даун ѝ обясни по-подробно. За изключителната рядкост на Омега. За това, че да се родят две, в една глутница, граничеше с невъзможното. И за важността им. Въпреки че другите никога не биха го признали.
Две години по-късно баба ѝ си отиде. Смъртта не я сполетя насън, както се случва с повечето Ковиденти. А със сребърно острие,забито в гърлото ѝ. Думите ѝ останаха в Джиър. Увити като тръни в сърцето ѝ.
„Не забравяй коя си. Не си позволявай да се съмняваш. И колкото и невъзможно да изглежда всичко, помни че боговете обичат да си играят с невъзможността на нещата“.
Тя беше права, разбира се. Как би могла да не е? Бе една от последните Ковиденти. А боговете… Те винаги играят. Дори сега. Джиър се чудеше дали някога са спирали.