Странният шофьор и Джулс.

   Какво нещо е съдбата! Науми ли си да съсипе живота ти, повярвай ми, ще го направи. Не е като да се страхува от теб или нещо такова, тъкмо напротив, стои от страни и се смее, докато ти страдаш и се чудиш как "да си стъпиш на краката" както се казва.

   Моята обаче бе по-различна. Не бе никак коварна и не допускаше нещо лошо да ми се случи. Или поне така си мислех през последните пет години, в които бях изпълнен с добър късмет. 

   Преди три години влязох в най-елитната гимназия в Чикаго, успях да се приобщя и противно на очакванията ми, още в началото на третия час, се запознах с най-добрите си приятели - Тайлър и Джош, които по някаква причина бяха решили да скроят номер на учителката ни по математика - Госпожа Милър - ниска, петдесет годишна жена, със скучно кафеви очи, скрити зад правоъгълни очила, посивяла от времето коса и противна усмивка. Та въпросният номер се състоеше в изсипването на солидно количество течно разхлабително в кафето на учителката, което тя случайно бе оставила на бюрото си (изключително глупава постъпка, мен ако питате). 

   След има-няма десет минути Милър влезе в стаята, присвила очи, настани се на стола си и провери дали всички са тук. Миг по-късно протегна ръка към пластмасовата чаша, а ние вперихме погледите си, в очакване на съдбоносната глътка.

   - Какво гледате? - извика изведнъж, а всички се върнаха към предишните си занимания, преструвайки се, че няма нищо нередно. След като ни огледа подозрително, повдигна чашата си и отпи солидна глътка. Сега оставаше само да чакаме. - Коя от вас, госпожици, е Сара? - попита студено, а въпросното момиче вдигна ръка, едва сдържайки смеха си. - Излез на дъската и запиши темата на... - спря по средата на изречението, а лицето й се изви в странна гримаса. Ръцете й, които до сега стояха на бюрото, се преместиха на стомаха й. Страхотно! Разхлабителното бе изиграло своята роля и тя едва стоеше на мястото си. - Из-извинете ме. - заекна, изправи се и бързо, дори прекалено бързо за човек на нейната възраст, напусна стаята, запътвайки се към учителската тоалетна, а ние... е ние избухнахме в смях. 

   След свободният час, станах от мястото си и отидох при двете момчета, които скроиха номера и ги поздравих за успешно свършената работа. По-високият, с мръсно руса коса и сини очи се усмихна ехидно и се представи като Джош, а другият - пълна противоположност на брат си, бе с десет сантиметра по нисък от него, косата му бе кестенява и стигаше чак до раменете му, а тъмно зелените му очи заблестяха победоностно преди да каже, че се казва Тайлър.

   Това бе официалното ни запознанство и превръщането ни от напълно непознати, в най-добри приятели, които от време на време се шегуваха с учителите.

   Така и ми провървя. Станах едно от най-известните момчета в гимназията, всички знаеха името ми и ме боготворяха. С две думи бях момчето мечта.

Тази сутрин обаче, когато в стаята ми се разнесе досадната мелодия на звънящият ми телефон, всичко коренно се промени.

   - Какво правиш, по дяволите? - извика Джош в ухото ми, а аз отдръпнах устройството, защото все още обичах слуха си.

   - Каквото прави всеки нормален тийнейджър в седем и половина сутринта в събота - спя. - отвърнах раздразнено, натъртвайки на последната дума и изпуфтях, готов да затворя, когато той още по-разгневено добави. 

  - Първо, не е събота - петък е. Второ, не е седем и половина, а осем. И трето... да забравяш нещо? Например теста по математика, от който зависи срочната ти оценка? - МАМКА МУ. Съвсем забравих за този тест. Дори забравих, че е петък. 

   - Ще затварям. Прикрий ме за малко, ще дойда по най-бързият начин. - натиснах червената слушалка, захвърлих телефона си настрани и се изправих, запътвайки се към гардероба си. Когато отворих дървените врати, хванах първото, което очите ми съзряха - сини джинси и някаква бяла тениска. Преоблякох се, прибрах всичко, което щеще да ми е нужно за днес и взимайки телефона си, набрах единственият номер на такси, който бях записал и бързо отидох в коридора. Препъвайки се в собствените си крака, обух кецовете си и напуснах къщата, тъкмо когато колата спираше отпред. 

   Задъхано отворих вратата и се настаних на пасажерското място, казвайки адреса на шофьора и закопчах колана си. 

   Мъжа до мен завъртя ключа няколко пъти, ала проклетата кола не запали! По дяволите, точно днес ли късметът ми реши да се обърне срещу мен? 

   - Може ли да побързаме? Имам важен тест, който...

   - Не трябва да пропускаш. Да, не чувам това за пръв път, но не зависи нито от мен, нито от теб, Джулс има собствено мнение. - бях готов да попитам коя за Бога е Джулс, но после се усетих и замлъкнах като започнах нервно да барабаня с пръсти по коленете си. - Хайде миличка, знам, че се нуждаеш от почивка, но не ме предавай точно сега. - започна да шепти и да гали волана, а аз превъртях очи, готов да напсувам дебелият мъж и така наречената Джулс, ала тя сякаш чу молитвите му и запали на мига. 

   Чак когато къщите от моята улица се скриха от погледа ми, успях да си отдъхна и дори се усмихнах леко. Ала сякаш с тази усмивка предизвиках съдбата си, която бе твърдо решена да ми изиграе лоша шега, точно днес, когато всичко върви на опаки и аз имам тест по математика, от който зависи срочната ми оценка. 

   В мига, в който благодарих на Бога, пред нас се появи камион, който се движеше с невероятно висока скорост и не даваше никакви признаци, че ще забави... а Джулс... е тя явно не ме харесваше, защото спирачките й отказаха. И последното, което чух преди да се изгубя в мрака, бе свистящият клаксон на таксито. 

   След това всичко изчезна.