Гърдите ѝ се вдигаха и спускаха тежко, смазвайки сърцето й, което туптеше оглушително с всеки мъчително поет дъх. Всяка следваща крачка предизвикваше нова вълна от изгаряща нервите болка, която почти принуждаваше старицата да спира на място. Единствено волята ѝ бе останала да я крепи, да я побутва напред, но тя смътно осъзнаваше, че това няма да продължи още дълго.
Очите ѝ, озъртащи се диво, поглъщаха околността. След пустошта, която бе оставила зад гърба си, да види такава спираща дъха красота, си бе истинска благословия. Зелените листа в короните на дърветата, като че я предизвикваха да продължи да диша, да не спира да се движи напред. Лекият ветрец, който развяваше съсухрената ѝ коса едновременно я разхлаждаше отвън, но и подклаждаше огъня, който бушуваше в нея.
Всичките багри и усещания, бяха така наситени. Лека сълза се спусна по лицето на старицата, навлажнявайки ъглите на бръчките ѝ. Тя я избърса със заучен жест с мръсния ръкав на плетената ѝ туника. Повдигайки полите си, тя заситни напред. Бързаше колкото може, дивеше се, опияняваше се от този различен свят. Погледната отстрани изглеждаше като малко дете. Искаше да види всичко в него, но знаеше че това няма да стане сега.Усещаше разрастващата се празнина, изпиваща силите ѝ. А вече не можеше да почерпи от костите. Те също бяха пресушени. Поне ѝ бяха дали време, богове - бяха ѝ дали възможност, за която толкова хора биха убили.
Радваше се, но същевременно и тъжеше. Имаше толкова много неща, които искаше да разгледа и да опознае. Какви бяха хората тук? И имаше ли въобще хора? Докъдето погледът ѝ стигаше не виждаше никого. Бяха ли те така окаяни, така опустошени, като онези, които познаваше? Като самата нея?
Толкова въпроси имаше да зададе, а времето ѝ бе ограничено.
Изкачи върха на един полегат хълм, вече задъхваща се и околността потъна в тъма. Извиси поглед към странният облак, зад който се бе скрило слънцето. Той се разпростираше от хоризонт до хоризонт. Небето бе особено, сякаш разрязано от гневно божество.
Спря да чувства краката си и рухна на земята. Опита да се намести, но слабите ѝ ръце едва я издържаха. Погледна към петите си – посивели, като костиците, поклащащи се на врата ѝ. Още откакто бе малка ѝ бяха казвали, че пълната липса на цвят бе опасна. Но сега това я интересуваше слабо. Щеше да умре по един или друг начин. Знаеше го и го приемаше. Но силно се радваше, че краят ѝ ще бъде на такова място.
Ръката ѝ посегна към пазвата, откъдето извади тънка, остра костица, със извит край. Капки светла кръв покапаха по влажната земя, когато я заби в пръста си. Свърза неописуемата си болка и я предаде на кръвта. Тя щеше да я тегли тук,където и да се озовеше след смъртта.
Старицата отпусна глава върху късата зелена трева. Слънцето все още не беше излязло иззад облака. Дългият ѝ живот, прекаран с един блян, за една прекрасна долина сполетяла я насън, и желанието за нещо повече от безкрайна пустош, я бяха довели тук. Бяха я оставили изхабена и потрошена, но си струваше. Следващият път щеше да намери друг безболезнен начин да прекоси тази граница. Ако имаше следващ път, помислиси старицата и опита да преглътне през свитото си гърло.
Гърдите ѝ спряха да се движат. От нея изригна черен огън, устремен към небесата, който изчезна така внезапно, както се бе и появил. От тялото, лежащо на земята, не бе останало нищо. А на мястото му почвата беше почерняла.
В тази почва бе останала единствено кръвта ѝ.
Самотната врана, кацнала надърво, недалеч от хълма, изграка няколко пъти. Като във възхита. Размаха крила,след което плавно се спусна. Набеляза един червей, подал се в грешния момент, а в следващия вече го преглъщаше.
Отлетя отново и направи няколко кръга над новопоявилото се черното петно. Малкият ѝ мозък не можеше да осмисли какво бе станало, нито пък я вълнуваше. След като насити глада си, гракна още веднъж и се понесе на север.