Барът на изгубените

Нощта почти бе настъпила. По небето се бяха показали повечето звезди, които изглеждаха като хиляди малки пламъчета по небето, а луната едва се забелязваше заради облаците. Аз и брат ми вървяхме по градските улици в пълна тишина. Всеки от нас мислеше за нещо и гледаше на някъде. Той гледаше празните улици с надежда, че ще види някой познат и ще се спрем да си поговорим, а аз гледах в далечината зад високите сгради. 

   И така докато си вървяхме аз почувствах нещо странно. Почувствах студ, омраза и страх. Страх от нещо, което дори и аз не знаех какво е. Усещах и едно такова чувство, че някой ни следи затова погледнах към брат ми и разбрах, че не само аз го усещам. В този момент той ме дръпна и започнахме да тичаме надолу по улицата докато не се спряхме пред някакво странно заведение, тъй като се бяхме изморили, а и не знаехме къде се намираме.

Заведението беше всъщност една малка кръчма като онези в миналото, но странното в нея беше че табелата всъщност бе с русалка с две опашки, а името на заведението бе написано с някакви странни символи и букви, които не разбирах.

-Калиса.-каза брат ми, за да ми привлече вниманието. Аз се обърнах и той продължи.-Изакаш ли да влезем вътре и да питаме къде се намирам?

Аз кимнах в знак на съгласие и двамата влязохме в малката кръчма. Вътре бе топло и миришеше на нещо познато, но не знаех какво е. Ние тръгнахме към бара за да питаме бармана за посоката, но докато вървяхме натам май ми се привидя, че някои от хората дори не бяха хора, а животни или че някои от тях ги чувах как си шушукат на странен език. Всички в този бар бяха наистина-наистина зловещи. Отгоре на всичкото те ни зяпаха.

-Извинете господине.-каза Арън като потупа бармана, но когато той се обърна наистина бе зловещ. Даже зловещ беше меко казано. Мъжът зад бара беше целия в синьо-зелени люспи като змия, а очите му бяха сиви, но много приличаха на котешките. Ние двамата се стреснахме при вида на мъжът.

-С-с-с-с какво да ви помогна деца?-попита мъжа със странен съскаш глас.

Ние се спогледахме. Личеше си, че не знаем какво да кажем. Но този мъж просто седеше и ни оглеждаше и изведнъж очите му се разшириха и каза с тих глас колкото само ние да го чуем.

-Бягайте ваше величества!-погледна ни в очите с поглед който казваше, че има опасност. Но по-странното бе, че ни нарече ваше величества. Какво искаше да каже с това.-Моля ви се тръгвате, преди да са ви намерили.

Помоли се мъжът още един път, но тогава забелязах, че само аз го слушам, а Арън гледаше зад бара. Тъй като бара бе кръгъл и бе посредата на кръчмата, а на последната маса в ъгъла имаше няколко странни фигури които не наблюдаваха. Точно тези фигури наблюдаваше и Арън. Ние наблюдавахме двете черни фигури, но изведнъж се чу някакво пищене и всички в бара се разбягаха на някъде. Огледахме се за да разберем какво става, но миг по-късно вече бяхме извън бара на метри от него.

Мъжът със змийска кожа заговори студено. 

-Калиса, Арън казах ви да тръгвате докато имате време!

-Чакай от къде ни знаеш имената?-попита Арън по-объркан и от мен. Не знам защо, но този мъж ми се струваше някак познат.

-Знам кои сте и всички останали знаят! Въпрос на време е да разберат, че сте се върнали!-продума той. Личеше си по изражението, че се безпокои за нас, а и не спираш да се оглежда. Не знаех за какво се оглежда, но наистина се усещаше злокобно присъствие което ме караше да настръхвам повече.

-Кой си ти?-най-накрая обелих дума аз. Очаквах отговора му. Исках да разбера кой е.

-Аз съм Дилом Нетис и бях близък приятел на вашите родители. Но това не е важно сега. Казах да тръгвате веднага преди да са ви намерили!-каза той набързо, но последното изречение го каза с такъв злобен и заповеднически тон, че чак би те накарало да го послушаш.

-На къде тогава Дилом?-попита Арън готов да побегне. Явно не бях единствената, която се страхуваш от това неизвестно нещо което стресна толкова много хора.

-Тръгнете надолу и към изоставения град в гората. Следвайте това!-каза Дилом и откъсна една от хилядите си обици на дясното ухо. Това бе толкова гадно, но и странно как дупката зарасна, а обицата се оказа пръстен. 

Той ми я даде, но в този момент се чу вълчи вой. Ние тръгнахме да тичаме надолу по улицата, но щом се спрях за миг. Видях, че вече не сме в града...