(Епизод: Законът на поляната)
– Госпожо Фукс! – поздрави Хуберт с твърде необичайна за него искрена усмивка.
За миг се притесни, но когато Каролине му отвърна весело, усмихвайки се още по-широко от него, той си отдъхна и се зарадва още повече на случайната им среща в пекарната. Досега не я беше срещал тук и нямаше как да не се запита дали не ѝ пазаруваше някой друг...
Отношенията им бяха чисто колегиални, разбира се, пък и двамата не се познаваха отдавна, за да я пита такова нещо. Всъщност изобщо не му влизаше в работата дали тя си има някого. Освен дето много му се искаше да знае...
– Здравейте, господин Хуберт! Вече чух от госпожа Ханзен, че често идвате тук – каза Каролине. Пресегна се да вземе някакви вафли и ръката ѝ се докосна в него. Хуберт се отдръпна, но не особено припряно.
– Да, ние от полицията сме редовни клиенти.
– Но плащащи твърде малко – промърмори Барбара зад тезгяха.
Хуберт не ѝ обърна внимание.
– Тук предлагат чудесни сандвичи и пресни клюки.
Барбара се нацупи още повече, а Каролине се засмя, макар че после погледна към нея малко притеснено.
– Впрочем, какво стана с убийството? Намерихте ли извършителя?
– Да, оказа се, че е един младеж, който...
Докато ѝ обясняваше историята - без да спомене за момента, в който убиецът му беше откраднал пистолета, разбира се - телефонът на госпожа Фукс звънна. Тя се извини и отиде настрана, за да се обади, а той се възползва от възможността да огледа тоалета ѝ, след като обикновено я виждаше облечена само в екипи и работни костюми. Всъщност сега тя пак носеше тениска и панталони, но тази беше с по-дълбоко деколте от онази на работния ѝ екип и падаше по-свободно върху тялото ѝ, а гърдите ѝ се очертаваха примамливо - също като дупето ѝ в тесните дънки...
– Ще си поръчваш нещо или ще седиш с отворена уста над масата ми? – попита с ирония Барбара.
Хуберт я погледна намръщено.
– Какво ще ми предложиш?
– Студена вода – сопна се тя и отиде да почисти витрината.
– Какво?! Не говорите сериозно!
Разтревоженият глас на Каролине Фукс привлече вниманието му. Тя стискаше кошницата с покупките си много по-силно от преди малко, а гласът ѝ се повиши още повече.
– Това е някаква шега, нали?! Но как можете да допуснете подобно нещо?! – тя мълча известно време, но изражението ѝ не се успокои. – Да, да, разбирам... Да... Най-добре да го направите!
Затвори и издиша раздразнено.
– Проблеми? – попита Франц тактично - или поне така се надяваше да прозвучи.
Тя го погледна извинително.
– Съжалявам. Но апартаментът ми - имало е някакъв теч и всичко е наводнено! Знаех си, че това не е кой знае колко хубава сграда, но ми трябваше място само за няколко месеца, докато намеря къща и приключа с преместването. А сега дори не мога да се прибера вкъщи! Трябва да изчакам до утре, за да оправят тръбите, иначе ще стане наводнение. Просто не е за вярване!
– Да, много гадно – съгласи се той.
– И най-тъпото е, че дори нямам къде да спя! Трябва да отида на хотел... Знаете ли някой хубав и не много скъп? Наистина нямам излишни пари.
Хуберт се сещаше само за места, където бяха извършвани убийства. Не би препоръчал никое от тях.
– Не...
– Е, може би господин Щалер знае нещо подходящо – каза замислено Каролине.
И ето го пак онова чудовище, което заръмжа и затропа вътре в него както всеки път, когато тя погледнеше Щалер или заговореше за него. Хуберт знаеше, че изобщо няма право да я ревнува, но точно това изпитваше. Нелогична, глупава и малоумна ревност, която го накара да заговори, защото знаеше много добре къде Щалер ще ѝ предложи да остане... и не знаеше дали тя няма да се съгласи.
– Можете да спите у нас, ако искате... Имам свободна стая за гости.
След малко направо не вярваше, че го е казал. Но изненадана на Каролине толкова бързо се смени с радостно облекчение, че той нямаше време да си вземе думите обратно.
– Наистина ли? Господин Хуберт, вие сте златен!
– Направо бяло злато – промърмори Барбара.
– Сигурен ли сте, че няма да ви притеснявам?
– Естествено, че не – каза той уверено, напълно наясно, че лъже безсрамно.
Може би не беше по-добър от Щалер, замисли се Хуберт, докато караше госпожа Фукс към дома си.
Ето, че я беше убедил да остане в къщата му, сякаш се беше възползвал от случая точно както Ханс щеше да направи. Естествено, той нямаше никакво намерение да се възползва от каквото и да било. Просто не искаше тя да остане при Ханс. Но въпреки това постъпката му изглеждаше доста съмнителна. В крайна сметка те с Каролине едва се познаваха. А тя се съгласи с такава готовност, без изобщо да се замисли...
Трябваше да се държи изключително възпитано и колегиално с нея. С други думи, да не прави дори неволни намеци, опити да я свали или каквото и да било. Защото това щеше да бъде истинско възползване от ситуацията, което съвсем не отива на един полицай.
По дяволите, как изобщо му хрумна да ѝ предложи да спи при него? Но вече нямаше връщане назад.
След като я изчака да вземе набързо нещо от търговския център, оставаха само някакви си десетина минути до къщата му и за това време не успя да измисли никакъв разумен аргумент, с който хем да не я обиди, хем да я накара да иде другаде. Пък и къде другаде? При Ханс ли?
А, не, обади се пак чудовището в него. Тази няма да я бъде!
Проклета ревност...
Той си знаеше отдавна, че е много ревнив, но да се държи така спрямо жена, която познава едва от няколко месеца и с която дори не е излизал на кафе - как се стигна дотук?
– Много е хубаво! – възкликна Каролине, когато той спря патрулката пред къщата си. – Ваша ли е?
– Да, беше на родителите ми – той взе плика с покупките ѝ от Ратлингер, а после се скара на себе си - нали уж щеше да се държи, сякаш тя изобщо не го интересува? Но беше трудно да се намери баланс между това и обикновената учтивост...
– Аз - хм, дали няма да притеснявам... искам да кажа, ако не живеете сам... – заплете се Каролине Фукс.
Той ѝ се усмихна.
– В момента живея сам, не се тревожете.
– О! Просто питах – тя обаче изглеждаше твърде доволна от новината.
Хуберт я остави да разглежда и отиде да приготви стаята до своята. Едва когато Каролине вече беше видяла къде смята да я настани, му хрумна, че щеше да е далеч по разумно да ѝ предложи някой от диваните и да я държи на повече разстояние от себе си. Но вече беше късно за това, пък и нямаше да е много любезно, нали?
– Наистина е много хубаво тук – отбеляза Каролине. – Може би през деня е малко тъмно, но пък и вие не прекарвате много време от деня вкъщи, нали?
– Обикновено не. Такава къща ли смятате да си купите?
– О, не чак толкова голяма – засмя се тя. – Нямам пари за такова нещо, пък и за какво ми е толкова много пространство? Искам просто да си имам свое местенце, това е. Вече си харесах няколко къщи, но още не съм взела решение. Пък и цената трябва да се вземе предвид – тя се огледа отново. – Все пак, случайно не я ли продавате?
– Нали уж ще ви е голяма?
– Да, вярно е...
Каролине настоя да приготви вечеря - малък израз на благодарност от нейна страна, каза тя и не му позволи да я разубеди. Хуберт се правеше, че гледа телевизия, но непрекъснато поглеждаше към нея, докато тя се вихреше из кухнята.
Беше толкова странно - изобщо присъствието на жена, която готви тук, а и това, че беше точно тя... но не беше неприятно. Бе дори твърде приятно и той трябваше на няколко пъти да си напомня, че това е само изключение, временна ситуация. И Каролине Фукс беше в дома му само като колежка, само за една вечер. Това нямаше да се превърне в традиция.
Жалко, защото храната, която тя сготви, беше наистина вкусна. Каролине се изчерви, когато я похвали, и усмивката ѝ огря кухнята.
– Наистина ли ви харесва?
– Не помня откога не съм ял нещо толкова вкусно – каза Хуберт съвсем искрено.
– Преувеличавате... Сигурно ядете само готова храна, затова ви се струва по необичайно.
– Е, Барбара готви и някакви неща от време на време... но определено не ѝ се получава толкова добре.
– Не искам да нахалствам, но вие... – Каролине не го гледаше, докато говореше. – Вие и госпожа Ханзен да не би да... имате нещо?
Въпросът беше толкова неочакван, че той я погледна изненадан. Защо тя се интересуваше от подобно нещо?
Тя го стрелна с поглед и каза бързо:
– Не че е моя работа, разбира се, не е нужно да ми отговаряте...
– Имахме нещо, но това беше отдавна – прекъсна я той.
– А – Каролине сякаш се поизправи на стола. – Не исках да досаждам, просто ми се стори, че отношенията ви са някак... не знам, беше ми интересно.
Твърде много оправдания за един обикновен въпрос, помисли си Хуберт и усети, че се усмихва. – Няма проблем.
Сега беше моментът да я попита дали тя си има някого. Но се спря навреме. Не, трябваше да се държи като джентълмен, не да задава подобни въпроси. Макар че тя беше започнала...
– Искате ли шоколад за десерт? – попита Каролине. – Купих само един, но мога да ви дам половината...
– Не, изяжте си го, и без това...
Той забрави какво смяташе да каже. Докато тя търсеше шоколада в плика си с покупки, отвътре изпадна малко прозрачно пакетче, което му изясни какво си беше купила от търговския център.
Каролине проследи погледа му, подскочи и бързо прибра обратно пакетчето. Когато Франц я погледна, смущението ѝ направо го накара да се почувства виновен.
По дяволите! Не беше негова вината, че видя бельото, което тя си беше взела! А сега умът му беше като зациклил, и не можеше да спре да си я представя в черните бикини и сутиен. Колегиалното отношение беше под сериозна заплаха.
– Е, аз ще си лягам... – гласът му прозвуча неестествено високо. – Вече стана късно, пък утре трябва да ставам рано...
Всъщност беше едва девет и половина, но и без това едва ли щеше да успее да заспи бързо при настоящото положение - по-добре да започне да опитва веднага. Във всеки случай това беше много по-добре, отколкото да стои в една стая с Каролине Фукс и новото ѝ бельо.
– Да, и аз съм уморена... – измърмори тя. – Ще измия чиниите и ще си легна.
– Не, оставете ги, аз ще ги измия...
– Нищо подобно! Нали аз сготвих? Вие си лягайте. И... ами, лека нощ – Каролине го погледна още веднъж, преди да се скрие в кухнята. – Господин Хуберт? Благодаря ви отново за гостоприемството.
Удоволствието е мое със сигурност не беше подходящ отговор.
Пък и едва ли напрежението в слабините му можеше да се опише като удоволствие.
– Да... за нищо.
С чувство на облекчение той се качи горе. Преоблече се за сън, въпреки че изобщо не му се спеше. Почете малко, докато позабрави причината да е толкова неспокоен, и отиде да си измие зъбите.
Естествено, изобщо не му мина през ум да почука на вратата на банята.
Не беше чул кога Каролине Фукс е влязла, но тя беше там. Тя и дългите ѝ, голи крака, над които имаше само една широка тениска. За щастие - или за съжаление - поне беше достатъчно дълга, че да покрие бельото ѝ, но само толкова.
Хуберт спря на вратата и се вторачи глупаво в почти голата жена пред себе си.
Когато Каролине стреснато се извърна към него, му стана пределно ясно, че тя не носи сутиен под тази тениска. В такъв случай, дали изобщо имаше нещо отдолу, или...
– Извинете – той преглътна, заповядвайки си веднага да се махне от нея - ако само можеше да накара краката си да се размърдат! – Не знаех, че сте вътре.
– Не, това все пак си е вашата баня, аз... – Каролине се опитваше да се държи спокойно, но сега беше още по-смутена от по-рано. Сигурно се питаше дали нарочно не е нахълтал като Чингис Хан с надеждата да я види гола.
Хуберт най-сетне успя да отстъпи назад. Извини се още веднъж и затвори вратата, проклинайки се, задето му се искаше да продължи да стои и да зяпа гостенката си.
Браво, Хуберт, това ли ти е колегиалното и приятелско отношение? Направо супер, няма що!
Явно тази вечер нямаше да си мие зъбите.
Беше немислимо да я почака отвън, докато тя излезе. Въпреки че не беше гола, не беше и достатъчно облечена, за да не подлага умението му да се сдържа на сериозно изпитание.
Макар че от стаята си я чу, когато тя излезе и отиде в съседната стая, Франц прецени, че е по-добре да не излиза повече от своята, освен по спешност. Ако я срещнеше още веднъж в този неин вид, не беше сигурен, че ще остане нещо от намерението му да се сдържа.
Знаеше си, че е грешка да ѝ предложи да спи тук, но не си беше давал сметка колко трудно ще бъде. Сам си беше виновен. Не биваше да прави каквото и да е с нея, а дори не си спомняше откога не беше правил нещо с друга жена. Във всеки случай, откакто Каролине Фукс се появи, мислите му бяха толкова заети с нея, че изобщо не беше поглеждал друга... А около нея стъпваше на пръсти.
Може би там беше проблемът. Това въздържание си казваше думата, пречеше му да се държи нормално.
Не че той по принцип се държеше много нормално... Тя сигурно го смяташе за мрачен мърморко и Франц не можеше да я вини за това.
Много му се искаше просто да заспи и да изтика тези мисли от главата си, но споменът за почти голото ѝ тяло отказваше да го остави на мира. Дори след като изгаси лампата и затвори очи, имаше чувството, че вижда Каролине Фукс пред себе си, а проклетите идиотски "артистични" лампи в банята я бяха осветили така добре, че само правеха картинката още по-изкусителна.
Така нямаше да успее да заспи. Дали да не идеше да... да си вземе душ, набързо? Не, по дяволите - ами ако пак се сблъска с нея в банята? Не, трябваше просто да се накара да заспи. И толкова.
И толкова ли? Май би било по-лесно да пробяга маратон в момента, отколкото да спи. Изобщо не му се спеше въпреки уморителния ден. Може би това имаше нещо общо и с адреналина от по-рано. Все пак не всеки ден - слава богу - го заплашваха със собствения му пистолет. Не вярваше, че онзи тип ще го застреля, и все пак. Пистолет, насочен към главата му. А сега в къщата му имаше полугола привлекателна брюнетка, която спеше само през една стена разстояние.
Как се очаква човек да заспи при това положение?
Сигурно беше твърде неколегиално от негова страна, но след почти час напразни опити той се отказа да се прави, че присъствието ѝ не му влияе. Отметна одеялото от себе си и смъкна надолу анцуга, с който спеше. И без това след оргазъм човек винаги спи по добре, това е доказан медицински факт.
А и със сигурност беше много по-колегиално и сдържано така, отколкото да потропа на вратата ѝ, както му се искаше, нали?
Не беше никак трудно да превърне дразнещото напрежение в реална възбуда и колкото и да се чувстваше виновен заради това, Каролине Фукс беше единствената виновница. Стигаше само да си припомни за хиляден път как бе изглеждала в банята, с разпуснати коси, с боси крака, облечена само с онази тениска, която гърдите ѝ повдигаха така примамливо, начинът, по който си беше поела рязко дъх и бе прехапала устна при влизането му...
А когато си я представи, облечена с бельото, което беше изпаднало от торбата ѝ по рано, му стана двадесет пъти по-горещо и той разсеяно си помисли, че би дал къщата си, за да види наистина госпожа Фукс с това проклето бельо.
Хуберт затвори очи, представяйки си я пред себе си, и дори му се стори, че чува гласа ѝ.
А после осъзна, че това не беше въображението му.
Каролине наистина, наистина не искаше да рискува отново да се сблъска с господин Хуберт.
За бога, първият път беше достатъчно неловко! Тя още се мръщеше от срам, като си спомнеше. Той сигурно си бе помислил, че нарочно се е изтъпанила пред него така леко облечена, само за да го съблазни! Тя наистина реши, че отдавна е заспал, когато се качи горе. От стаята му не се чуваше никакъв звук. И ако не беше забравила да си измие грима, нямаше да отиде там само по тениската, която си беше купила за сън, но това трябваше да се направи, преди да заспи - иначе утре щеше да прилича на вампир.
Но Хуберт я гледаше така удивено, че Каро дори не съумя да му обясни всичко това. А после той избяга - буквално избяга. Сякаш се страхуваше тя да не му се метне на врата като някоя абсурдна версия на Брук Лоугън.
Нима толкова не я харесваше? Нима гледката беше така ужасна? Каролине изсумтя на себе си. Това, че все още изглеждаше доста прилично, не ѝ даваше право да кара горкия Хуберт да се чувства неудобно. Той очевидно не беше имал никакви задни мисли, когато ѝ предложи подслон. Нито тя, но беше много трудно да си напомня, че не бива да се възползва от гостоприемството му, за да побутне отношенията им към по-...интимно ниво. Това щеше да е ужасно неблагодарно от нейна страна. А и очевидно Хуберт нямаше намерение да прави нищо...
Тя въздъхна, без да иска.
Само ако не си беше забравила телефона на долния етаж! Осъзна това едва сега, когато реши да нагласи алармата си да звъни половин час по-късно. Очевидно нямаше да се е наспала по обичайното време. И защо? Защото не спираше да се върти в леглото и да се пита какво ли би казал Хуберт, ако отиде и почука на вратата му...
Дали нямаше да я обвини в сексуален тормоз? Каролине се усмихна кисело. Той може би вече се питаше дали тя не е измислила историята с повредата, за да му се сваля. Първо дойде в къщата му, после му показа бельото си, след това едва не му докара сърдечен удар, появявайки се само по тениска пред него. Как можа да изпусне глупавия пакет с бельото пред него! Разбира се, той беше прекалено голям джентълмен, за да каже нещо по въпроса, също както и по-късно в банята, но ако беше казал нещо, тя поне щеше да има шанс да се оправдае, а сега той сигурно си мислеше най-лошото за нея.
И явно изобщо не я намираше привлекателна...
Друг мъж на негово място вероятно нямаше да се въздържи да не направи някой коментар, може би дори откровен намек, но не и Хуберт - той беше прекалено възпитан, прекалено мил, за да стори подобно нещо. Тя го харесваше заради това, но тази вечер не би имала против да не беше чак такъв джентълмен... Каролине отново въздъхна.
После се прозя, но, за съжаление, не от умора. Даде си сметка, че въздиша вече от близо час. Ставаше все по-късно, така че ако не отидеше да си вземе телефона, утре със сигурност щеше да се успи.
Тя се сети, че може да си обуе дънките, чак когато беше излязла в коридора. Но Хуберт сигурно отдавна спеше, нали? Да не е луд, че да седи буден като нея...
Но после чу някакъв звук от стаята му.
Каролине спря нерешително насред коридора. Това нейно любопитство беше просто престъпно! И все пак босите ѝ крака направиха две уж случайни крачки към съседната стая. Тя прилепи ухо във вратата - и едва не извика.
– Каролине...
Шепотът беше толкова тих, че ако не беше така близо до вратата, нямаше да го чуе. Но беше нейното име! Нямаше съмнение! А другият тих, ритмичен звук, който напрегнатите ѝ сетива доловиха...
Каролине се разтрепери.
Неволно ръката ѝ натисна дръжката и вратата се отвори. За една стотна от секундата Каро се взря ужасена в нея, после съвсем неочаквано я заля увереност, каквато отдавна не беше изпитвала. Тя решително бутна вратата и влезе в стаята.
Вътре беше тъмно и само бледата светлина от прозореца и лъчът, идващ от коридора, осветиха сцената, но за нея беше достатъчно да се увери, че не е сбъркала в предположението си. Франц Хуберт лежеше на леглото полугол и възбуден, и гледката предизвика още по-силна тръпка в нея.
– Хуберт? – прошепна тя.
Очите му се отвориха рязко и почти светнаха в тъмнината, също като очи на хищник. Погледът му се спря на нея, премина по тялото ѝ като осезаемо докосване.
– Знам, че трябваше да почукам, но... – започна Каролине и установи, че гласът ѝ вече не е толкова тих, както в началото. – Ми се стори, че имате нужда от помощ.
– От помощ? – повтори той; грубият, дрезгав звук на гласа му я накара да притисне бедра едно в друго. – От вас?
Не беше изненадан, помисли си тя, нито недоволен. Въпросът беше настоятелен, изпълнен с нужда и заповед едновременно.
– Да – каза тя, а краката ѝ вече я носеха към леглото. – От мен... – Само от мен, помисли си и ревността в тези думи я изненада, но нямаше как да отрече лумналото собственическо чувство, което я обзе.
Тя искаше Франц Хуберт, искаше го само за себе си. И преди малко, когато го беше чула да произнася името ѝ, си даде сметка колко силни бяха чувствата ѝ към него. Досега се бе опитвала да се залъгва, че той просто ѝ е интересен, за да не се разочарова твърде, ако се окаже, че Хуберт си има приятелка или сърцето му е заето.
Вече не можеше да се прави, че изпитва към него само бегъл интерес. И точно това ѝ даде сили да влезе в стаята му, макар да съществуваше съвсем реална възможност той да мисли за някаква друга Каролине, а не за нея.
Но в гладния поглед, с който я следяха сините му очи, имаше достатъчно доказателство, че именно тя е жената, за която е мислил, докато се е опитвал да укроти възбудата си.
Нямаше нужда да го прави... Каролине беше тук, истинска, и напълно готова да задоволи всичките му желания.
– Именно от мен, господин Хуберт... – изрече нежно тя, докато пръстите ѝ поемаха задачата на неговите. Но Каро не спря дотам. Тя се качи на леглото и наведе глава към скута на Хуберт, лапвайки твърдия му член в уста, а стенанието, с което беше възнаградена, накара мускулите в корема ѝ да се стегнат болезнено от желание.
Въпреки това той не я докосна, а се помъчи да говори разумно.
– Сигурна ли сте, че... не е нужно да...
Каролине вдигна глава и го погледна - надяваше се дори на слабата светлина да може да види изражението ѝ, в което нямаше нито капка колебание.
– Преди малко не ме наричаше "госпожо Фукс", когато си фантазираше за мен, нали? – прошепна тя, без да спира да го гали с ръка. После устните ѝ отново започнаха да го смучат, да го измъчват, и Хуберт изстена отново, преустановявайки опитите да води разговор.
– Не – призна той, а пръстите му съвсем леко докоснаха косата ѝ, преди да започнат да я галят истински. – Не те наричах така.
Първото му докосване до нея накара цялото ѝ тяло да потръпне от копнеж. Хуберт сякаш го усети, защото внезапно хватката му около кичурите ѝ се стегна и той дръпна главата ѝ нагоре.
Очите им се срещнаха и тя очакваше още въпроси, или нещо друго, но той не каза нищо. Просто я целуна, постепенно изправяйки се напред към нея, докато тя изведнъж не се озова седнала в скута му, а гърдите ѝ плътно се притискаха в неговите.
– Знаех си, че нямаш сутиен – Хуберт прокара устни по челюстта ѝ, после по врата ѝ. Всяко докосване само увеличаваше нуждата ѝ за още, а когато той пъхна ръка под тениската ѝ, Каро изстена умолително. – По дяволите – издиша той. – Наистина нямаш нищо отдолу.
– За това ли си мислеше преди малко? – тя се усмихна, почти неспособна да повярва, но звучеше, сякаш той действително е мислил много по въпроса.
– За това... и за теб в онова бельо – отвърна Хуберт, а на светлината от коридора тя видя устните му да се извиват в усмивка, докато пръстите му я галеха бавно, уверено, карайки я да пъшка от удоволствие.
– Бельото... не го направих нарочно... – опита се да обясни тя, макар че смисълът на думите сякаш ѝ бягаше сега, цялото ѝ същество беше съсредоточено върху мъжа, когото желаеше от месеци.
– Знам, че не си... – той я целуна отново, още по-страстно от преди малко. – И аз не ти предложих да спиш тук заради това...
– Знам... – Каролине се надигна към него и ръката ѝ хвана ерекцията му, насочвайки я към себе си, но преди да изпълни замисъла си, Хуберт я просна по гръб на леглото.
Издърпа тениската ѝ нагоре, твърде нетърпелив, за да бъде внимателен. Изръмжа тихо при вида на голите ѝ гърди и започна да ги целува и гали, сякаш нямаше намерение да остави нито един милиметър недокоснат. Беше толкова хубаво, но и толкова мъчително, караше възбудата ѝ да пламти в нея и тя наистина не можеше да чака повече.
– Хуберт - моля те, моля те...
Той се премести по-нагоре и целуна ухото ѝ, после го ухапа леко.
– Франц – каза ѝ с твърд, игрив тон и това по някакъв начин беше по-възбуждащо от всичко друго.
– Франц – прошепна Каролине. – Франц... Франц!
Последното не беше шепот, беше вик, защото той най-сетне удовлетвори желанието ѝ и проникна в нея. Ноктите ѝ се забиха в гърба му през тениската, после Каролине я задърпа трескаво, докато Хуберт не ѝ помогна да я свали.
Той хвана бедрата ѝ с ръце, тласкайки се навътре, и едва сега тя осъзна силата на неговото желание. Дори нямаше представа, че един мъж може да се сдържа така, докато не усети с каква дива нужда се движеше той в нея, като че ли си беше мечтал за това неспирно, от часове, до момента, в който вече не можеше да се сдържа.
Този момент беше сега, и тя беше очарована да види, че Франц Хуберт в края на краищата не е чак такъв джентълмен, за какъвто го беше мислила.
Устните му целуваха врата ѝ или лицето ѝ, понякога намираха отново нейните устни, а когато очите му срещнеха нейните, тя просто не можеше да повярва, че съществува такова удоволствие. Може би всичко беше заради знанието, че се отдава именно на този мъж - иначе тя не можеше да си обясни защо ѝ е толкова хубаво, но и не можеше да разсъждава по въпроса сега. Знаеше само, че е безкрайно щастлива да бъде с него и това ѝ стигаше.
Тя простена името му отново и изведнъж той я целуна така, сякаш запушваше устата ѝ, а едната му ръка пусна бедрото ѝ и се спусна между телата им, галейки настоятелно клитора ѝ. Хуберт ѝ позволи отново да говори тъкмо навреме, за да извика името му, докато удоволствието обхващаше цялото ѝ тяло. Той се тласна силно в нея, свършвайки в същия миг, сякаш едва бе изчакал нейния оргазъм, за да позволи на своя да дойде. Каролине го прегърна силно, отказвайки да го пусне, но за нейно щастие Франц дори не се опита да се дръпне.
– Извинявай – промърмори той след малко, целувките му полека вървяха от шията ѝ към лицето ѝ.
– Хм? – успя да каже тя, не можейки да разбере защо той се извинява за нещо толкова хубаво и прекрасно като случилото се току-що.
– Пришпорих те. Но...
– Ти беше започнал по-отрано – напомни Каролине и се подсмихна.
– Вярно е... но ти просто стенеш прекалено сладко. Особено – наблегна той, издишвайки тежко при спомена – името ми.
– Тогава ти извинявай – засмя се тя. – Впрочем нямам нищо против. Беше... абсолютно страхотно.
– Вярно е – съгласи се Хуберт и Каро видя, че я гледаше със сериозно изражение. – Това... означава ли нещо за теб?
Притеснение сви стомаха ѝ.
– А за теб?
Двамата се гледаха несигурно. После той се усмихна леко.
– Все един от двама ни трябва да си признае пръв.
– Така е – каза тя. Сигурно трябваше да го каже първа. Мъжете и чувства - а особено Хуберт и изразяване на чувства...
– Да, означава.
Каза го. Но не беше само тя.
Хуберт изрече думите едновременно с нея.
Каролине се засмя.
– Все пак не се наложи един от двама ни да е пръв.
– И на мен ми се случва да сгреша – съгласи се Хуберт, докосвайки устните ѝ със своите. – За щастие, в този случай...
– Определено за щастие – каза тя и се усмихна хитро. – Знаеш ли какво?
– Какво?
– Признавам си, че се надявах да видиш бельото... но се надявах да го видиш върху мен.
Той се засмя на признанието ѝ, после я погледна.
– Това може да се уреди...