Разцвет

Пролетния вятър подухваше леко клоните на дърветата, които бяха разположени в близост до цветята Натус. Те поникваха на всеки седемнадесет години и бяха по-големи от другите цветя. Стъблата им бяха с цвят на кости, а пъпките кърваво червени. Днес слънцето грееше над тях. Сякаш беше усетило, че е моментът пъпките им да се разтворят широко. Това беше голямо събитие. Осемнадесет пазителя и целия великански народ присъстваха. Всички идваха, за да видят как цветята разтварят кървавите си листа. Сега беше този специален миг. Този вълшебен празник. Пъпките на някои цветя потрепериха нежно. Всички гледаха към тях с огромно внимание. След малко листата започнаха да се разтварят в синхрон с останалите. Беше като магически танц. Дори вятъра спря да вее, за да отдаде цялото си внимание на цветята. Няколко лъча бяха попаднали върху Натус. Слънцето им се усмихваше топло. Птичките пееха нежно. Листата се разтвориха напълно. Оттам се подаваха хоминиси или поне така ги наричаха великаните. Те бяха покрити в нежно бяло. Бяха като ангели дошли от небесата. В долината се носеха легенди, че били дар от Деос. За народа, който се подвизава по тези земи, той беше като бог за тях. Според по-възрастните тук, той бил най-силният, най-свирепият, най-уважаваният и първият великан, който някога е властвал.  Пазителите се приближиха до цветята и започнаха бавно, бавно да ги изваждат от разтворените червени пъпки. Бяха им приготвени бели роби, които да облекат, когато се разцъфтят. Когато всички натуси надянаха дрехите заедно с присъстващите се отправиха към огромна трапеза, която беше сложена в тяхна чест. Нахраниха ги обилно с риба, плодове и зеленчуци. Поднесоха им червено вино с пожелание да бъдат здрави. Когато се нахраниха музиката започна да се носи във въздуха заедно с миризмата на солена вода. Навярно идеща от морето, което танцуваше бавно и нежно. Вече се беше стъмнило и луната се отразяваше в тъмносините вълни. Постепенно народа почна да става за да покаже уменията си в танцуването. Скоро към него се присъединиха и новоразцъфналите. Макар, че бродеха по тези земи едва от няколко часа се справяха много добре. Движенията им бяха плавни като на падащи листа. Край хората имаше запален огън, който им огряваше лицата и ги топлеше. Около тях кръжаха светулки, които осветяваха долината. Очите на човеците гледаха с любопитство към всичко, което виждаха. От тях лъхаше на прекрасен топъл аромат. Аромат който вдъхва доверие. Великаните им се радваха. Лечителят, който помагаше на всички, които живееха във владенията на крал Ауктор изгаряше от желание да се запознае с тях. Очите му бяха изпълнени с притеснение незнайно защо. Въпреки чувството, което показваше той също се веселеше с другите. Скоро слънцето започна да се подава леко. Кралят обяви, че вече е време да си лягат. Всички лека по-лека започнаха да се прибират в своите скромни къщи. Аутор също се прибра в замъка си заедно с жена си и двете си деца. Само пазителите останаха. Те разпределиха набързо, кой, къде ще спи. Разделиха хоминисите в шест легиона. Пазителите ги поведоха към техните определени места. Когато стигнаха териториите си им беше казано, че след като си починат ще им бъдат дадени имена. Всички се унесоха в своите сънища. Така приключи приказния ден.