Началото на Краят - част 1

13 септември 2008 г.

Скъпо Дневниче, ….

    Преди 6 години на същата дата загубих един от най-скъпите хора за мен. Помня много добре тази дата и едва ли някога ще успея да залича спомените от ума си, появяващи се в него като тъмни образи на мрака... 13 септември 2008 г.  когато мама почина от рак, с който се бори цели 2 години без резултат и накрая не издържа. Каква ирония... Човек си мисли, че ще живее вечно, и на него няма начин да се случи, че е застрахован. Такива сме ние хората - въобразяваме си, че знаем всичко, виждаме всичко, преживяваме всичко а всъщност сме слепи до момента, в който не се срещнем с реалността и истината очи в очи, докато не ги усетим наистина. Въобразяваме си, че живеем, а в същото време ние просто съществуваме. Не! Не живеем истински, ние сме далеч от това какво е да живеем истински. И най-лошото и гадното е, че го осъзнаваме твърде късно, след като вече сме загубили битката.. Както се случи и с мен.. с мама.. Оценяваме истински това, което имаме, едва след като го изгубим. Наистина каква ирония.. Съдбата я поставя постоянно пред пътя на живота ни и ни наблюдава тайно, подсмихвайки се отстрани, как ще се справим с поредното изпитание, което ни изпраща за да ни покаже за пореден път, че не ние контролираме всичко на този свят, че има сила по-велика от всички нас и ние пред нея сме само едни малки хлебарки. Но въпреки, че вътре в себе си ние знаем това, тайно го прикриваме в дълбините на душата си и ни е страх да си го признаем. Страх ни е, защото тогава вече няма да изглеждаме най-великите в собствените си очи, тези които си мислят, че  управляват нещата и знаят абсолютно всичко. Защото в мига, в който ни се отворят очите и престанем да вярваме в това, егото ни ще се сломи. Мислим си че имаме нужда, да вярваме че сме по-силните и можем да се справяме с всичко и дотолкова в историята през вековете сме си повярвали, че вече си мислим че можем да се преборим дори и  със смъртта и кръговрата на природата. С годините на революция и човешко развитие създадохме сгради, съоръжения, лекарства, отрови, машини, техника и вече се самозабравихме.. Още откакто открихме огъня, в нас нарасна това самочувствие, че забравихме факта, че не ние сме създали природата, а тя нас и сме подвластни на нея колкото и да не го искаме. И забравихме че сме хора. Просто едни миниатюрни създания на тази планета, на фона на необятната космическа шир. Помислихме се за богове  и че можем да контролираме всичко. И колкото повече израствахме революционно, истината е, че толкова повече загубвахме човешкото в себе си, което е заложено дълбоко вътре в душата ни, но сме го забравили. И започнахме да вредим на самите себе си, умирахме във войни, природни катаклизми създадени от нашата дейност, и най- страшното  беше все по-разрастващият се дефицит на духовното. За жалост това е истината, и ние все така не искаме да я приемем, заслепени от собственото си его и жажда за власт. И предполагам как изглеждаме отстрани в очите на съдбата… Смешни сме, да, защото да не забравяме ние сме като малки хлебарки пред  нея.

  Помня деня, в който мама почина, сякаш беше вчера и с годините това не се променя. А ми се щеше повече да помнех дните в които с нея и татко бяхме щастливи като семейство, миговете които прекарвахме заедно, в които се смеехме, в които плачехме, които споделяхме. Защото за това са семействата, да са заедно подкрепяйки се в трудните и тежки моменти, да бъдат сплотени и въпреки изпитанията да остават такива, защото именно в подобни моменти се показва колко  силно е едно семейство.

   Да, бяхме щастливи заедно, преди това с рака да се случи. Мама беше влюбена в цветята,  помня я винаги усмихната, както нейните цветя. Тя ги приемаше като живи създания,  точно като нас хората, затова им говореше и пееше и смяташе че от отношението на този който ги е засадил, зависи дали цветята ще се развиват добре и ще цъфтят усмихнати или не. И се грижеше за тях с много внимание, така както се грижеше за нас с по-голямата ми сестра, когато бяхме малки. За мама цветята бяха като деца, и всяко от тях с своя собствен чар. За нея нямаше еднакви цветя, според нея всяко едно различно цвете имаше свой собствен характер, който го правеше оригинално от другите и в точно това се състоеше чара му. Но за жалост в живота вече не е така при хората, да си оригинален и различен от другите вече е дефицит, и се приема като нещо лошо за което те сочат с пръст и ти се присмиват... Жестоки сме ние хората по природа, но жалко че дори не се опитваме да го променим. Мислим се за велики, разделяме се на етнически раси, на различия във вярата, цвета на кожата, социалния статус.. и това е ужасно.. Ние живеем с широко затворени очи и кога ще се събудим не е много ясно, защото това зависи от самите нас, но в момента сме се превърнали в едни толкова объркани създания, че едва ли това ще се случи скоро..

   Да, обичах мама и тя много ни обичаше, така както обичаше и своите цветя, които приемаше също като свои деца. Помня я как имаше навика да се усамотява с тях в градината на старата ни къща, която беше оставена като единственото  наследство от баба ни и дядо ни, защото бяха бедни.. да, бедни по статус, но богати по душа. Поне майка ни така ни разказваше докато бяхме малки. И ни учеше със сестра ми да не обръщаме толкова значение на материалното богатство повече, от това на духовното. Защото не е важно какво си имал в този живот и какво си трупал като вещи а как си го изживял, защото доказателството, че ние хората сме равни е в това, че накрая всички се раждаме и умираме еднакви, без значение материалното което сме натрупали. Учеше ни и да бъдем уникални и различни, точно като нейните цветя, защото ако не си себе си, просто няма смисъл от нищо, което правиш. За съжаление ние хората днес вече рядко сме себе си, носим маски, слагаме си фалшиви лица, робуваме на разни модели и правила, създаваме си кумири на които да подражаваме и така малко по малко се превръщаме в копия на фалша, който си създаваме и все по-често ни е страх да покажем себе си, да разкрием душата си, такава каквато е, да бъдем уникални и истински без маски - такива каквито сме. Колко жалко..

    Гледах мама как бавно с всеки изминал ден здравето и се влошаваше, губеше сили и енергия и ставаше все по-бледа.  Нейните цветя също следваха този ритъм, сякаш бавно отброяваха последните и дни. Беше права. Цветята са като хората, усмихнати и свежи, докато има живот в тях и увяхват бавно, когато вече никой не се грижи за тях. Помня добре денят в който мама за последен път се прости с мен. Лежеше безжизнена на леглото и нямаше и спомен от онази енергична жена, която виждах преди. Беше много тежко. Последните и думи са се запечатали в съзнанието ми като куршуми:

-          Скъпо мое дете, искам да запомниш добре тези мои думи и никога да не ги забравяш - каза мама. – Човек веднъж се ражда на този свят, животът е дар от Бога, цени го. Родила си се като оригинал, недей да умираш като  копие на някой друг. Следвай мечтите си, превърни ги в реалност и не позволявай на никого да те откаже от тях. Бори се за тях, миличка.. бори се до последния си дъх!

    Аз се сринах ридаейки на пода и усетих как сърцето ми се свива, сякаш хиляди малки игли се забиват в него. Не можех да дишам. Мама издъхна в ръцете ми..