Имението се издигаше величествено сред перфектно поддържаните градини – истинско произведение на архитектурното изкуство. Величествени колони, прозорци, отразяващи слънчевата светлина като стотици малки диаманти, мраморни стълби, водещи към масивната входна врата. Тук всичко беше съвършено. Красота, лукс, изящество – мечтата на всеки, който дори за миг бе зърнал тази гледка.
Преминаващите случайно покрай високите огради хора спираха, заглеждаха се. Може би си представяха себе си сред това великолепие – как отпиват сутрешното си кафе на една от огромните тераси, как се разхождат боси по тревата в градината, където цъфтяха редки рози в нюанси, които повечето хора не бяха виждали през живота си.
Но това, което никой не виждаше, беше истината.
Зад тежките златни врати, зад скъпите мебели и картините на световноизвестни художници, зад лукса, който заслепяваше отвън, стоеше едно момиче, оковано в златен затвор.
За Алиса Каливър това място никога не беше дом. Погледнато отвън, имението излъчваше разкош, величие и съвършенство, но Алиса знаеше истината – зад неговите бляскави стени се криеше алчност, контрол и студенина.
Понякога дори завиждаше на обикновените хора – онези, които спираха пред имението и въздишаха с възхита, мечтаейки да живеят там. Те не подозираха, че този златен дворец е клетка, в която любовта и свободата не съществуват.
Още от малка Алиса бе научена на един урок – всичко си има цена. Дори любовта. За да заслужи вниманието на родителите си, трябваше да бъде перфектна. Усмивката ѝ – премерена. Думите ѝ – одобрени. Приятелите ѝ – подбрани сред децата на богати фамилии, защото в света на семейство Каливър нищо не беше случайно.
Баща ѝ, Виктор Каливър, държеше всичко под строг контрол. Всяко нейно движение беше наблюдавано, докладвано, преценявано. Да направи нещо без неговото знание? Невъзможно. Да каже нещо, което не би одобрил? Неприемливо.
Тя не беше човек. Тя беше притежание.
Алиса седеше до високия прозорец, облегнала чело на студеното стъкло, и наблюдаваше хората отвън. Те се смееха – толкова искрено, толкова безгрижно, сякаш светът не криеше болка и задължения. Как ѝ се искаше да бъде като тях. Да има някого, с когото да се смее, да тича по улиците, да усеща топлината на слънцето, без да се страхува.
Но тя знаеше. Знаеше, че това е невъзможно.
Понякога се питаше дали въобще има правото да мечтае. Дали тези красиви, крехки копнежи, които си рисуваше в ума, не са просто измама, създадена, за да ѝ даде фалшива надежда. Но мечтите бяха единственото ѝ спасение. Единственото, което ѝ принадлежеше.
Ако баща ѝ някога разбере за тях...
Самата мисъл я накара да потрепери. За него мечтите бяха глупости, които не носят пари. И ако узнаеше, че дъщеря му се е осмелила да желае нещо извън неговия контрол, щеше да я накаже. Жестоко. Както винаги.
Разбира се, Виктор Каливър беше умен мъж. Никога не я удряше по лицето – следите не трябваше да се виждат. Но болката, която ѝ причиняваше, беше достатъчно силна, за да я прикове към леглото с дни.
Майка ѝ? О, Катерина беше същата – тиха, сломена, удобна. Но за нея Виктор беше още по-жесток. Разликата беше, че Алиса все пак имаше някаква стойност.
Защото тя беше неговото съкровище, неговата „златна гъска“.
Пред хората с усмивка я наричаше „момичето на татко“, караше всички да вярват, че я обича. Но истината? Истината беше, че Алиса не беше дъщеря.
Тя беше стока.
И някой ден, когато му се стореше достатъчно изгодно, той щеше да я продаде.
Плахо почукване изтръгна Алиса от мислите ѝ.
— Госпожице… извинете… баща Ви иска да Ви види.
Гласът беше тих, почти шепот, но Алиса потръпна.
Баща ѝ.
Това име беше достатъчно, за да усети как студена вълна плъзва по тялото ѝ. Какво беше направила този път?
Сетивата ѝ се напрегнаха, докато прелистваше събитията от деня. Вилицата. Тази сутрин на закуска я беше изпуснала, но тогава той само я обиди, без да вдигне ръка. Дали все пак бе решил, че това заслужава по-сурово наказание?
Тя обърна глава към плахата фигура на вратата.
Елинор.
Очите ѝ първо попаднаха на пламтящата червена следа върху бузата ѝ – свежа, ясно очертана. Нямаше съмнение, че е от неотдавнашен шамар.
Никой не можеше да избяга от Виктор Каливър.
Алиса стисна устни, докато погледът ѝ несъзнателно проследи крехката стойка на жената. Елинор беше прислужница в дома им, откакто Алиса беше само на седем. Колко пъти бе бита?
Колко пъти тялото ѝ беше осеяно със синини?
Имаше моменти, в които дори се налагаше да идва бърза помощ. Но никой не задаваше въпроси. Никога.
В гърдите на Алиса се надигна вина. Тя помнеше.
Помнеше онзи ден – онзи ужасен следобед, когато бе още дете, а светът ѝ все още не бе напълно обагрен в сенките на страха.
Тогава баща ѝ бе излязъл за бизнес среща. Майка ѝ, както обикновено, се бе затворила в спалнята, за да плаче. А Алиса… Алиса бе избягала навън, в красивата градина, боса, с развета от вятъра кристално бяла рокля – толкова неприлично скъпа, че можеше да изхрани едно бедно семейство за година.
Елинор я викаше, умоляваше я да влезе, предупреждаваше я.
"Ще загазиш, госпожице! Ако господарят Ви се върне..."
Но Алиса беше дете. Тя не осъзнаваше.
Не разбираше.
Играеше си сред тревата, смееше се, въртеше се. А после, без дори да го забележи, бялото на роклята ѝ се превърна в зелено и кафяво. Косата ѝ се разпиля хаотично. Стъпалата ѝ бяха покрити с кал.
А после… чу стъпките.
Баща ѝ се беше върнал.
Не беше сам. С него имаше приятели – бизнес партньори, хора с власт, които не трябваше да виждат "малката му принцеса" в това състояние.
И ако имаше нещо, което Виктор Каливър мразеше повече от загубата на пари, това беше някой да го излага пред хората с пари.
Алиса помнеше писъка си.
Помнеше гнева в очите му.
Но най-вече помнеше Елинор.
Жената, която беше застанала пред нея, поела вината, понесла ударите, докато Алиса бе останала невредима.
По-късно чуваше виковете ѝ, докато лежеше в леглото си, а сълзите мокреха възглавницата ѝ.
Елинор прекара нощта в болница.
И никой.
Никой не зададе въпроси.