Майка ми отвори вратата и вкара главата си в колата.
-Хайде, Грейс, какво става?
Аз я изгледах с кръвнишки поглед и после отново се загледах напред.
-Грейс-тя ме разтърси леко, хващайки ме за рамото.-Излизай от колата!
Троснато изскочих на тротоара и се втурнах в новата ни къща. Когато треснах вратата зад себе си разбрах, че се намирам на абсолютно непознато място, празно и сиво, място за което не знаех нищо.
-Не го чувствам като дом-изревах, когато майка ми ме задмина, носейки голям кашон.
Тя ме игнорира и остави кашона на земята. После бавно се обърна.
-Прекаляваш, момиченце!-извика изведнъж и ме стресна.-Винаги съм ти давала всичко, което искаш! Какво мога да направя сега, когато баща ти ни изостави? Какво?! Какво?! Кажи ми какво?!
Истеричните й викове кънтяха из цялата къща. Трябваше да се махна от тук. Запуших ушите си и избягах навън. Тя продължи да вика след мен, но когато стигна до вратата я затръшна с гняв. Вече бях до оградата. Останах за момент загледана във вратата, погледа ми се плъзна по новата ни къща и...побягнах.
Тичах докато не се чувствах така, все едно ще изплюя белите си дробове. Не знам къде бях, но едва ли беше далеч от вкъщи. Облегнах се на керемидената стена зад себе си. Вече се стъмваше. Две коли минаха по улицата и пътниците вътре ме погледнаха. Аз се ядосах, виждайки как две момичета на задната седалка се обръщат назад, взех някакво камъче и яростно го метнах след тях, за щастие не уцелих. Господи.
Хванах главата си и разтърках слепоочията си, които ме боляха от красъците на лудата ми майка и рева ми.
Някой излезе през врата близо до мен и я остави отворена. Погледнах към него.
-Искаш ли да влезеш?
Беше жена. Слаба и ниска, симпатична. Носеше рокля и червена готварска престилка, оцапана с брашно. Косата й бе вързана на кок.
Подсмъркнах. Гласът й бе топъл и нежен, отиваше на външността и възръстта й. Някъде към шейсет, мисля.
Набързо прехвърлих ситуацията в главата си-бях сама, на чуждо място, а и се стъмваше. И не можех да се прибера вкъщи.
-Да-отговорих тихо. Станах и бавно я последвах.
Не бях забелязала, че съм стояла пред сладкарница. Беше тясно, имаше кухненски плот и масички. Цветовете, които преобладаваха бяха зелено и бяло, внасяха допълнителен мрак.
-Искаш ли да хапнеш нещо?-пита ме тя с усмивка и кимна към най-близката маса.
-Не, благ...-казах, но осъзнах, че може би ще ме изгони ако не си купя нищо.-Всъщност май трябва да си ходя, нямам пари. Съжалявам.
Свих рамене и тръгнах към изхода.
-Не, не! Остани!-каза жената и ме спря.-Моля те... Как ти е името?
-Грейс.
-Хубаво име! Аз съм Каролин Аволи, или само Каролин. Както предпочиташ... Но всички ме наричат Каролин...
Тя ме погледна с усмивка и скочи зад кухненския плот.
-Е, Грейси, обичаш ли да пиеш чай? Мисля, че е малко късно за кафе...
-И без това не пия кафе-казах и седнах на прозореца. Тя беше наредила там възглавнички и изглеждаше чудесно.-Много е хубаво тук.
-Благодаря ти-усмихна се тя и се поогледа.-Но има нужда от ремонт. Захар или мед?
-Мед.
-Чудесно. Гладна ли си?
-Аз...не-казах, но тя все едно прочете мислите ми.
-Много ще харесаш сладкиша с вишни, всички в този град са луди по него!
След момент тя ми поднесе табла с чай и сладкиш и седна на стола близо до мен.
-На колко си?
-През август ще навърша седемнайсет.
-О, колко хубаво, колко хубаво!-плесна с ръце тя.-Нова ли си в града, не съм те виждала досега...
-Да. Сега се нанесохме с майка ми. Беше...непредвидено. Сладкишът Ви е страхотен!
-Благодаря ти, скъпа. Но защо беше сама пред магазина ми? Изглеждаше разстроена.
-Ами-сведох поглед към чашата си.-Скарах се с майка ми. И излязох от нас, но-засмях се глухо-не знам къде ще отида сега.
-О! Не можеш ли да се върнеш при нея, сигурна съм, че ще ти прости!
-Не-поклатих глава и усетих как сълза се стича по бузата ми.-Не и сега.
Тя клекна до мен и погали гърба ми.
-Знаеш ли какво? Остани тази вечер тук, по-добре е отколкото да се скиташ сама през тъмния град, сърцето ми спира като си го помисля.
-Наистина?! Каролин, това е невероятно, не знам как ще Ви се отблагодаря...
-Просто искам да си добре, скъпа-тя погали бузата ми.-Аз ще отворя рано, ако има нещо ми звънни.
Тя ми остави номера си и накрая си тръгна. В сладкарницата настана мрак и тишина. Аз пуснах щорите на прозорците, които бяха леко счупени и на места се виждаше улицата, осветена от уличните лампи. Легнах на възглавничките и се загледах цепнатините. Изглеждаше спокойно. От време на време тихо минаваше по някоя кола, фаровете си проправяха път от червени светлини. Градът изглеждаше спокоен. И сигурен.
Легнах по гръб и се загледах в тавана. Леко се бе прошарил от уличната светлина, процеждаща се през щорите. Въздухът в помещението бе лек, усещаше се, че Каролин бе проветрявала. Изведнъж чух трясването на метал и се надигнах рязко.
-Мамка му!-чу се. Някакъв черен джип се бе тряснал в кофите и това разлая кучетата. Вратата на автомобила се отвори и отвътре излезе младеж, но не успях да го видя добре защото веднага сложи черната си качулка. Огледа се и прибегна към багажника. Отвори го и от там извади черен чувал, голям колкото малка възглавница, и го метна в кофите. После отново се огледа и... Боже, видя ме!
Очите ни се срещаха за момент. Неговите гледаха уплашено и яростно. Той ги присви и наклони глава напред. Бе ме забелязал, но май не бе разбрал какво точно е видял. Дишах учестено. Бях се отдръпнала назад. Затворих очи, паникьосана.
След момент чух затръшване на вратата на атомобил и запалване на двугател. Той даде заден и после потегли напред с пълна сила, оставяйки съборените кофи за боклук да се търкалят по улицата.
Отдъхнах си, но не посмях да мръдна още минута, докато вече не бях сигурна, че опасността е преминала. Ами ако се върнеше? Може би цяла нощ нямаше да мога да мигна от страх. Къде попадна Грейс?
Бележка от авторката:
Здравейте, мили мои читатели! Искам да ви приветствам в първата си история в Уатпад. Наистина много се надявам да ви хареса! На мен лично започва да ми става интересно някъде към десета глава когато интригата започва да се заплита и се надявам и вие да стигнете до този момент. Ще Ви помоля да не крадете идеята ми, тъй като съм вложила много усилия в това и искам да остане нещо мое. Благодаря Ви много, че четете историята ми, ще се радвам да изказвате мненията си колкото се може по-често. Историята е готова, но ще я качвам на части, за да държа напрежение. Приятно четене отново!
Аляска