-Ти, просто не разбираш.- Маделин клати глава и избутва гаджето си настрани, за да може да се съсредоточи върху книгата в скута й.
-Мади, кой не иска да постигне нещо в живота си? Но твоето вече клоничи към маниакалност. Не си излиза с нас от 4 седмици. След училище се заключваш в стаята си, за да учиш и излизаш само за храна. Майка ти каза, че дори вече не се храниш с тях. Взимаш някаква храна и се връщаш отново тук. Не можеш да живееш в стаята си. Трябва и да излизаш.
-Стига, Кайл. Не ми казвай какво мога и не мога да правя!-дори и не отклонява поглед от книгата си, свързана с нещо за търговското право, просто му подмята фразата и продължава да чете.
-Мади, погледни ме!-хваща брадичката й и почти насила успява да я обърне към себе си.-Опитвам се да ти помогна. Зоуи и Ванеса казаха, че не си говорила с тях от месеци. С родителите и сестра си също не общуваш. Та ти вече не говориш и с мен. Не можеш да се изолираш от хората! И не се опитвам да ти казвам какво да правиш!-спира я преди да е успяла отново да го обвини в това.-Просто се опитвам да ти помогна.
-Не искам помощ!-вече крещи и бута ръката му от лицето си.-Престанете! И ти, и Зоуи, и Ванеса, и родителите ми! Оставете ме на мира! Това си е моят живот! И аз искам да постигна нещо в него! Не искам да се примирявам с някакво посредствено ниво!-бута го далеч от себе си и се изправя от стола пред бюрото.-Какво толкова не разбирате?
-Това защо трябва да страниш от нас, за да го постигнеш. Мади, ние ще сме до теб и ще те подкрепяме, ако ни позволиш. Няма да ти пречим, просто искаме възможността да сме до теб.-опитва се да я вразуми Кайл.
-Напротив. Разсейвате ме. И ми пречите. Дори и сега. Кайл, искам да съм сама, просто ме остави на мира, пречиш ме да се съсредоточа..-в контраст с преди, сега тя почти шепне и дори не го поглежда, просто се обръща и се връща при книгата си.
-Мади..-започва несигурен. Да не би тя току-що да скъса с него?
-Върви си, Кайл, моля те.-тонът й звучи категоричен, макар и той трудно да я чува през ударите на сърцето ми. Да, определено току-що тя скъса с него.
Поглежда я за последен път, наведена над книгата си и излиза от стаята й. Минава през коридора, почти без да вижда нищо, воден от дългогодишният опит, който явно вече няма да му е полезен.
Спира преди да излезе през входната врата и минава надясно към всекидневната, където родителите й го очакват.
Влиза и среща изпълнените им с очаквания лица. Не знае защо, но отново забелязва, че тя е взела издължената форма на лицето от баща си, очите на майка си и някаква смеска между цветовете на косите им. Преглъща трудно и се опитва да произнесе думите, но те засядат в гърлото му, не искат да излязат.
Баща й хвърля само един поглед на лицето му и разбира. Раменете на майка й се тресат, докато плаче безмълвно, а баща й я прегръща, опитвайки се да я успокои. Как можеш да успееш да успокоиш някой, когато първородната им дъщеря от месеци отказва да разговаря с тях и постоянно отблъсква опитите им да се сближат. Та Мади следващата година заминаваше за колеж. Не трябваше ли да се сближат повече през тази година вместо да се отдалечават още от сега? И защо Кайл имаше злокобното предчувствие, че тя въобще няма да се връща от колежа и никой няма да успееше да я види. Той беше избрал да учи в местният колеж медицина и после да стане лекар като неговият баща, но тя щеше да учи в Харвард, което си беше на 5 часа и половина най-малко път от тук със самолет.
-Съжалявам.-успява най-накрая да кажа през буцата в гърлото му.
-Ти не си виновен, синко.-Николас, баща й, го поглежда, докато потупва майка й и се опитва да се усмихне и макар да не му се получава Кайл оценява жеста.
-Тя скъса с мен.-Думите някак успяват да излязат, но звучат сухи, все едно сърцето му не е било разбито и откраднато преди малко. Карла вече плаче с глас и става да го прегърне.
-Ти не си виновен. Не си виновен-повтаря, прегръщайки го и тя, а той неловко отвръща. Чувства се вече чужд в тази къща. Преди ги приемаше като втори родители. Колко ли пъти беше оставал тук за вечеря и колко пътя жената в прегръдките му му беше превързвала колената, когато като малки с Мади падаха. Познаваше това семейство от както беше на 4 години. Сега беше на 17. Бяха минали 13 години. И на него му се налагаше да се сбогува с тях. Да, отново можеше да види Карла, когато отиде до кварталният супермаркет за нещо, което майка му е забравила, или Николас в железарията, където работеше, когато отиваше да купи нещо за неговият баща, но нямаше да е същото. Щеше да е неловко. Щяха да разменят сконфузени погледи и да водят принудителни разговори.
Отдръпва се внимателно от Карла и я предаде в ръцете на мъжа й. Трябва да си върви. Прекалено много го боли, за да остане. Напомня му какво губи. Какво вече изгуби.
-Трябва да тръгвам.-изрича накрая, заменяйки обичайното изречение, че родителите му го чакат за вечеря. Би било прекалено жестоко за хората пред него, чиято дъщеря няма да се появи на масата тази вечер или по-следващата дори.
Николас го потупва по ръката и той излиза от къщата, затваряйки вратата след себе си. И буквално и метафорично.