" Часовникът е вече млъкнал
и в неговия чер ковчег
лежат умрели часовете
и неподвижно спи махалото."
- Атанас Далчев
I
„Според древногръцкият философ Зенон, летящата стрела не се движи. Във всеки един момент от своя полет, тя се намира в определена точка и в тази точка тя е в покой. Следователно през цялото време, докато стрелата е в пространството, тя е неподвижна. С тази апория философът отрича движението."
Даниел прекъсна потока си от мисли и сложи тетивата на изящно полираните дървени рамена на лъка.
„Но ако няма движение, то тогава няма и време, защото според Аристотел: „ Времето е отброяване на движението."... Отново изпаднах в безизходица!"
Момчето издиша раздразнено през устата и пред лицето му се разшири бял облак, който в последствие се разсея и изчезна. С лявата си ръка стисна силно лъка за ръкохватката дотолкова, че кокалчетата му мигновено изпъкнаха. Другата ръка поднесе към слепоочието си, което пулсираше от вътрешния диалог, който водеше и малко или много го влудяваше. Разтри внимателно мястото, при което болката почти изчезна и грабна една от тънките черни стрели със заострен железен връх, която постави ловко измежду тънките си дълги пръсти. Сложи я на лъка, закачайки другия й край за тетивата, след което положи три пръста под нея. Днес бе решил да стреля без мерник.
Изпъна рамене и вдиша от студения горски въздух, който разхлади тялото му. Закова погледа си в мишената, която бе закачил на едно от множеството дървета в гората и се съсредоточи повече в нейния жълт център, означен с хикс.
Без да сваля поглед от нея, почти машинално изпъна тетивата и насочи лъка. Замръзна на място и постоя така за няколко секунди, за да се увери, че се е прицелил добре. Белият край на стрелата се намираше точно пред водещото му дясно око.
„Какво е времето?"
Пусна мисълта в същото време, в което пусна и стрелата. Лявата му ръка все още стоеше неподвижно изпъната напред, а дясната свита с лакът нагоре и открояващи се мускули, получени от дълги тренировки. Беше сигурен, че ще улучи центъра. За първи път днес, след десетки изстрели и рани, както по пръстите на дясната ръка, заради силното опъване на тетивата, така и по другата, получени от перото на стрелата. Беше прекарал цял следобед в гората, за да разсее гневните си мисли и да се отдели от останалия еднообразен свят, както по принцип обичаше да прави. Стрелбата с лък му помагаше да насочи по-добре излишната си енергия, както на физическо, така и на умствено ниво. Можеше да си разсъждава цял ден по всевъзможни големи теми и едновременно с това да тренира тялото си.
Сега стрелата летеше, или се местеше от една неподвижна точка в друга, с бясна скорост с оранжево размито перо, което профучаваше покрай скучните студени цветове на природата наоколо. Върхът, изключително остър, като че ли проблесна, макар й слънцето да бе скрито зад сивите облаци.
Внезапно пред нея застана нещо тъмно и сините очи на Даниел се разшириха от почуда.
- Внимавай! - изкрещя той, но вече бе прекалено късно. Човекът се беше строполил на земята.
Момчето побягна право към него с бясно туптящо сърце, което като, че ли щеше да се пръсне от адреналин. Той приклекна и с треперещи ръце докосна тялото му. Не знаеше какво да направи. Забеляза единствено, че стрелата бе на земята, вместо в тялото му, а железният й връх се бе откъснал от нея.
- Хей... - започна той с треперлив глас - Добре ли сте? Кажете нещо, моля ви!
Възрастният мъж, за щастие, отвори очи и пред Даниел се разкриха светли сиви ириси, които сякаш бяха събрали в себе си цялата мъдрост на света. И сега се бяха вторачили в неговите: сини, млади и наивни.
- Добре съм, дете. - промълви с дрезгав стар глас той и понечи да се надигне, при което Даниел му помогна. - Изместих се в последния момент, но паднах от изненада.
Момчето се хвана за главата и сключи пръсти в тъмно шоколадовата си коса.
- Ужасно много съжалявам! Мислех, че съм сам и...ох, защо винаги трябва да правя глупости!? - разкрещя се на себе си и ритна един камък, при което палецът на крака го заболя и направи болезнена гримаса.
И докато Даниел изглеждаше така все едно ще се разреве, възрастният човек се ухили до уши.
- Не се напрягай, момко. „ Има нещо радостно в бурите - те прекъсват порочния кръг на рутината."
На момчето му се стори, че го е чувал някъде, но мозъкът му не успя да намери отговора.
- И сте сигурен, че сте добре?
Старецът се засмя и го потупа по рамото. Едва сега Даниел реши да го огледа. Дрехите му бяха стари, мръсни и разпокъсани. Да не би да е бедняк, който спи в гората? За един миг му стана жално и преглътна тежко, поглеждайки надолу. Погледът му веднага забеляза все още блестящия връх на стрелата. Но слънцето още бе закрито.
- Сигурен ли сте, че стрелата не ви е докоснала? - зачуди се той и отново сбръчка вежди от концентрация. Опитваше се да анализира случилото се. Но изведнъж промени напълно изражението си и се засмя, почесвайки тила си. – Не, забравете. Очевидно е, че не се е забила във вас. Не виждам зееща дупка в тялото ви. Сигурно е уцелила дървото.
„Макар, че по план се бе насочила към центъра на мишената, а не в кората на дървото под нея."
- „ Понякога отскачащата стрела назад убива, този който я е пуснал."
- Какво? - попита момчето, но пред него нямаше никого. – Хей!
Започна да се озърта наоколо.
- Къде изчезнахте? - продължи да крещи той и да се оглежда, но без резултат. Гората бе тиха и самотна точно, както когато бе дошъл да стреля. Останаха единствено той и разнебитената стрела под краката му.
И един внезапно появил се компас.
***
Компасът бе позлатен и с дебела вдлъбнатина на гърба, която нарушаваше изящността на полирания метал. Даниел стоеше, облегнал гръб на студената суха кора на дървото, същото, на което бе срещнал странника. Прехвърляше предмета през тънките си дълги пръсти, докато го наблюдаваше с дълбоките си любопитни очи, които изучаваха внимателно и обстойно всеки негов малък детайл. Мозъкът на момчето бе място за спорещи една с друга мисли, които всячески се опитваха да намерят рационалното обяснение на случилото се. Но стигаха единствено до безизходица, с която засилваха болезненото главоболие на момчето.
Той се изправи и изтупа старателно мръсотията от дрехите си. Приклекна, за да вземе именно тази прекършена стрела с едната ръка, а с другата свали мишената. Компаса постави в джоба на кафявия си панталон и блестящата му повърхност потъна в катранената сянка. Вече стигнал мястото, от което стреляше, Даниел се почеса зад тила, досаден навик като е притеснен, след което разглоби внимателно своя лък, като поставяше прилежно всяка една част в специална дълга кутия.
Всичките си движения извършваше почти несъзнателно. Умът му бе погълнат от всяващите страх думи на възрастния мъж, от неочакваното му изчезване и най-вече от странно счупената стрела и появилия се изневиделица компас. Очевидно бе, че се е забила в предмета, който старецът е носил в себе си. Но защо не го спомена? Защо се изпари от мястото си и как по-точно го бе направил?
Момчето бързо отхвърли възможността мъжът да е нинджа и потисна желанието да се фрасне по челото. Вместо това реши да се огледа наоколо, като очакваше да съзре малките светли очи на човека, но гората продължаваше да бъде все така безшумна и невъзмутима.
Някак си зловеща.
Вече се стъмняваше и небесно синьото бавно отстъпваше пред настойчивите тъмни цветове, които повличаха със себе си така познатите на Даниел диаманти на нощното небе. Вятърът, като че ли забави своя ход и се придвижваше бавно и протяжно, подобно на пипала, които се подготвят да сграбчат своята жертва. Момчето знаеше, че трябваше да се прибере още преди часове и че вероятно в този момент баба му се бе подлудила от притеснение за него, но този компас не му излизаше от ума. Усещаше с цялото си тяло хладината му, формата му, желанието му да излезе. Вероятно трябваше да се отърве от него, но мистерията, която го бе обхванала, му пречеше да го стори.
Изкара го. Компас като компас. Освен дупката заради стрелата. И стрелките, които вместо да застават на оста север-юг, колкото и да го въртеше Даниел, те се отправяха към другите две посоки.
На всичко отгоре бе развален!
Но тогава защо не го прибра? Защо продължи да върви, следвайки посоката запад? Защо не можеше да отмести очи от него, като дори не обръщаше внимание на това, че можеше да се спъне? Ами единственият му лък, който забрави някъде назад из тънките призрачни редици от дървета?
„ Това е тъпо." - мислеше си той, ала със всяка крачка сърцето му засилваше своя ритъм, адреналинът поемаше все повече контрол над тялото му и ... вълнението в гърдите му го дърпаше напред.
Ръката, с която стискаше компасът, посиня. Мразовитият вятър сякаш целеше да я превърне в поредната си ледена висулка: красива, студена и бездушна.
Той преглътна звучно.
Стомахът му започваше да се бунтува, а сърцето му продължаваше да галопира и да изтласква огромно количество кръв. В следващия миг престана.
Компасът започна да се върти необяснимо по часовниковата стрелка. Един, два, три оборота и спря. Сега сочеше на север.
Към празно тихо шосе.
Даниел се разочарова. Какво очакваше изобщо? Тежка раздразнителна въздишка се изплъзна от тънките му устни, с което се образува пара пред ядосаното му лице. Той завъртя очи с досада, осъзнал колко много се бе отдалечил от лъка си, както и от дома си. Знаеше, че не трябва да тревожи баба си, заради състоянието й. Ритна един тежък камък, много по-голям от този в гората, за да излее яда от глупавите си действия.
След няколко болезнени стона и псувни, които се промъкнаха измежду тях, момчето седна на същия този камък, докато придържаше пулсиращия си от болка крак. Бе навъсил вежди, а челюстта му бе до толкова затегната, че се изненада от все още здравите си зъби. Започна да диша дълбоко, крадейки от хладината на вятъра, с която искаше да отслаби обърканите емоции в себе си.
„ Айнщайн е прав. Човешката глупост е безкрайна."
Засмя се той на себе си и нелепа усмивка се закачи на опасно зъзнещото му лице. Единствено бузите му горяха в червен нюанс, давайки израз на гневните му чувства.
Постоя така няколко минути, заслушан в тишината на пътя, докато изчакваше търпеливо болката да отмине. Накрая се изправи, като направи една две крачки, за да провери състоянието на крака си. Чу приближаващи коли, единственият звук от доста време насам и Даниел реши да се отдръпне бързо от асфалта.
В следващия момент, отскочи силно назад.
Изпепеляваща огнена вълна избухна пред очите му. Кола и камион се бяха врязали взаимно. Отломки хвърчаха като фойерверки, оцветени от разярилия се пожар. Колата се бе преобърнала на една страна, застанала точно пред Даниел.
Вратата от шофьорската страна се строполи. Чу се режещо дрънчене. Иззад нея изскочи мъж, почервенял, мръсен и отчаяно молещ за спасение. Момчето, което бе свидетел на съкрушените очи на човека, отвори уста от шок. Но писъкът заседна в гърлото му. Не издаде нито звук. Не можеше да си поеме глътка въздух. А погледът му се замъгли от гротесковата гледка пред него.
Краката на мъжа бяха премазани. Той започна да се влачи мъчително към Даниел и тялото му оставяше влажна гъста кръв и разпокъсани тъкани след себе си. Това, което бе останало от човека трепереше и се гърчеше. Единствено очите му продължаваха да гледат към него с умоляваща настоятелност. За помощ. За спасение.
Преди последната капчица надежда в тях да се изпари под лумналия ужас наоколо.