Когато бях дете мразех да ми задават въпроса "Как си?" Отлично знаех, че повечето хора не се интересуват наистина от отговора, но проблемът не се криеше в безразличието им.
Проблемът бе в мен самата, защото никога не знаех какво точно чувствам. Емоциите си бяха в мен, това ми бе пределно ясно, но да ги обвия в прости думи, да ги поставя на върха на езика си и да ги изрека на глас, ми се струваше неправилно, почти невъзможно.
Дълго време се опитвах да избягам от тях, да се скрия в черупката си и да се преструвам, че те не съществуват. Понякога си повтарях, че ако не мисля за всички емоции, които водеха непрестанни битки и се блъскаха гърдите ми, ще се превърна в безчувствена кукла, която просто съществува. Имаше дни, в които успявах да го постигна и да заглуша гласовете, които ми повтаряха, че се страхувам, че ме боли, че съм тъжна или щастлива, имаше и такива, в които се провалях и нахлувах в стаята на майка ми, търсейки утеха.
Тя обгръщаше тялото ми, притискаше ме към себе си, запяваше любимата ми песен и успяваше да подреди хаоса в съзнанието ми. Това, разбира се, не продължаваше дълго, но ми позволяваше да се насладя на няколкоминутно спокойствие.
- До кога ще съм повредена? - питах тихо, а мама се засмиваше и отвръщаше, че не съм повредена, а специална.
Тя винаги говореше за страха ми като за нещо напълно нормално.
Но грешеше. Няма нищо нормално в това да се страхуваш от вероятността да почувстваш нещо различно от самия страх.
____________________________
С годините се научих да контролирам страха си до някаква степен. Избягвах да отговарям на онзи така омразен въпрос, не назовавах емоциите с имената, които им бяха отредени, вместо това ги замених с цветове.
Червеното олицетворяваше гнева, който раздираше гърдите ми в четири сутринта, когато обикновено се взирах в тавана и прехапвах устните си.
Зеленото бе спокойствието, което достигаше до мен след изгрев слънце, когато най-сетне успявах да се пренеса в света на сънищата.
Черното бе страхът, който ме преследваше постоянно.
Синьото описваше щастието, което от време на време се отбиваше у дома, сядаше на дивана и пиехме горещ шоколад, докато говорехме за всичко и нищо.
Бялото криеше в себе си безразличието, което изпитвах към всичко, което не включваше гледане на телевизия или слушане на музика.
Оранжевото свързвах с болката, от която безуспешно се опитвах да избягам.
Жълтото бях запазила за лудостта, макар че тя не принадлежеше към категорията "Чувства, които ме ужасяват." Тъкмо напротив, харесвах я. Тя ми предлагаше убежище, помагаше ми да се скрия от света, да забравя за обърканото си съзнание, за натрапчивите мисли, за страха, че все някога ще трябва да напусна дома си и да се сблъскам с горчивата реалност, предлагаща ми дълго, но нежелано пътуване до спирката на любовта. Лудостта бе единствената дума, с която можех да опиша себе си, без да се безпокоя, че ще сгреша с определението.
Не посещавах психолог или психиатър. Не ми бе поставена диагноза. Никой не бе потвърдил, че теорията ми е вярна. Но аз бях убедена, че съм права.
Нещо в мен се бе счупило отднавна. Конецът, който ми помагаше да контролирам живота си, се бе скъсал. Вече нямах думата - можех единствено да стоя отстрани и да наблюдавам. Нямах право да променям, да споря, да бягам. Моята роля бе просто да се взирам в самата в себе си и хората, с които общувах и да се преструвам, че в това има логика.
Не винаги ми бе лесно, защото всеки иска да притежава поне малко контрол над себе си, да знае, че той е кукловодът, а не куклата.
Не винаги успявах да запазя мълчание. Понякога започвах да крещя, понякога плачех, смеех се с глас или прошепвах на привидението си да замълчи. Приятелите ми се преструваха, че не забелязват, но аз виждах объркването и страха в очите им. Чудеха се какво не е наред с мен, а аз не бях способна да отговоря на незададените въпроси, защото се чудех заедно с тях.
Понякога ги избягвах, защото да бъдеш приятел с някого означаваше, че го обичаш. А че го обичаш означаваше, че изпитваш някаква емоция.
Понякога молех майка ми да ме остави сама, за да помисля. Но не успявах да направя и това. Онова мое аз, което наблюдавах отстрани, мислеше вместо мен. Говореше вместо мен, чувстваше вместо мен, хранеше се вместо мен. С времето онова мое аз се превърна в мен. В човека, от който се страхувах най-много, защото онова мое аз не се страхуваше да изпитва болка, щастие, носталгия, любов, страх, безразличие. Тя не се определяше като луда, не се смущаваше да напусне скривалището си, да се изправи очи в очи с хора, които не познава и да понесе натрапчивите им погледи, които проследяват движенията й и неудобрително поклащат глави.
Тя не се чувстваше глупаво в кожата си, не се интересуваше кой ще я приеме и кой ще я отхвърли.
Тя бе моята противоположност. Мразех я, защото и завиждах. Защото исках да бъда като нея. Да си взема почивка от натрапчивите мисли и да си позволя да изпитам нещо различно от повалящ ме на земята страх. Исках поне за миг да се почувствам като личност, като човешко същество, а не като парче месо, небрежно подхвърлено на глутница прегладнели кучета, които са на път да се сбият, за да се разбере кое ще има честта да го изяде.
____________________________
- Какво ще правиш след училище? - попита Мелъни, най-добрата ми приятелка, докато се опитвахме да си проправим път към столовата. По това време на деня училищните коридори се превръщаха в зоологическа градина. Всеки бързаше за някъде, блъскаше се в друг, който от своя страна буташе още някого и така докато не постигнем домино ефекта. Шумът бе неизбежен - учениците крещяха, смееха се с глас, разказваха нелепи шеги, мислейки се за забавни, опитваха се да смажат самочувствието на по-тихите деца, които живееха в по-бедните квартали на градчето ни. Мразех тази обстановка, но ми се налагаше да се преструвам, да опитвам да се слея. Правех го заради майка ми, която желаеше да получа най-добро образование, за да си намеря най-добре платената работа и да си осигуря живот, по-различен от сегашния ни. Да измъкна и двете ни от бездната на бедността, в която попаднахме след като баща ни взе всичките пари, с които разполагахме и си замина без да ни даде причина. - Аби? - тя размаха ръка пред лицето ми, а аз напуснах мислите си и се обърнах към нея и я погледнах извинително.
- Съжалявам, отнесох се. Какво казваше? - Мел поклати глава и се засмя, а след това повтори въпроса си. Казах й, че нямам планове, кимнах, когато предложи да отидем у тях, за да учим за теста по литература, който ни предстоеше, и се престорих на заинтересована, когато започна да разказва за новото си гадже, Дейвид, с когото се запозна преди месец на един от много купони, които се организираха от капитана на баскетболния отбор. Купони, за които винаги имах покана, но предпочитах да не посещавам. Хората там винаги изпитваха някакви чувства и не се страхуваха да го покажат. А аз се страхувах точно от това.
- Имам усещането, че не ме слушаш. - обидено каза, когато се настанихме на обичайното си място. Оставих сандвича си на страна и прехапах долната си устна, докато не усетих вкуса на кръв. Правех това, когато осъзнавах, че съм ужасна приятелка и започвах да изпитвам вина. Примесването й с болка не ми помагаше особено, но някак си се примирявах с това. И почти винаги се получаваше. За момент. После пулса ми се ускоряваше, дланите ми започваха да се потят, а онова мое аз се връщаше и нанасяше поредния удар.
Виждаш ли, Аби? Бях права, когато ти казах, че ще се провалиш. Ролята на загрижената най-добра приятелка не ти отива. Защо продължаваш да я играеш? Знаеш, че се страхуваш да си признаеш, че я уважаваш. Че я обичаш. Че я подкрепяш. Защо не се откажеш? Прибери се у дома, скрий се в стаята си, не принадлежиш на тези хора. Не принадлежиш на никого. Страхът ти те спира да живееш нормално, да бъдеш нормална. Давай, прибери се, изпий лекарствата, изпий ги всичките и сложи край на този ад. Знам, че го искаш. Ти го знаеш всичко.
- Замълчи. - прошепнах.
- Какво? - Мелъни ме погледна объркано, а аз усетих паниката, която се надига в гърдите ми. Усетих как ме залива, заплашвайки че ще ме удави, че ще ме обгърне и няма да ме пусне.
- Аз... не... не говорех на теб. - заиграх се с пръстите на ръцете си. Отказах се от сандвича, отказах се от любимия ми абълков сок. Вече нямах желание да обядвам, нямах желание да прекарам следващите три часа в тази противна сграда, напомняща ми на затвор.
- На кого говореше тогава? - Как да й кажа истината? Как да изрека на глас всичко онова, което не ми дава мира? Как да й обясня, че полудявам, че може би съм била луда през целия си живот, че понякога ми е трудно просто да стоя в стая пълна с хора, защото мога да почувствам емоциите им, защото когато това се случи започвам да им завиждам, че не се страхуват от тях? Как да й кажа, че онзи глас не ме оставя да спя, не ме оставя да повярвам, че може би един ден ще се оправя и ще бъда нормална? Как да си призная, че в повечето дни съм просто наблюдател на живота си, че не мога да контролирам какво ще направя или кажа? Как да й обясня, че понякога ми е трудно да й бъда приятелка, защото това означава, че чувствам нещо. Как да отговоря на въпросите й след като самата аз не знам отговорите?
- На никого. Няма значение. Ще тръгвам. Кажи на господина, че ми е прилошало или... не знам, измисли нещо, моля те. Не мога да остана тук. - казах бързо, грабнах раницата си и се изправих. На бегом напуснах столовата, а след това и самото училище и продължих да бягам. Блъсках се в разни хора, плачех, крещях, препъвах се, падах, а след това ставах и продължавах да тичам, докато накрая не стигнах пред къщата ни. Не видях колата на майка ми и сякаш част от товара падна от плещите ми. Не ми се занимаваше с нея точно в момента, не ми се отговаряше на въпроси от типа "Какво става, скъпа?". "Сигурна ли си, че си изпи лекарството тази сутрин?", "Някой нарани ли ти?"
Исках просто да остана сама, макар че самотата ме ужасяваше, защото безстрашната Аби се появяваше, лягаше на леглото ми и започваше да се смее неконтролируемо, да шепне разни думи, да ме съди, да ме обвинява, да ми натяква, че от мен няма да стане нищо.
За мен е удоволствие да го правя, малката.
Въздъхнах и я игнорирах. Сетне отключих входната врата и влязох вътре. Захвърлих раницата си на пода, подпрях се на стената и се свлякох на пода. Обгърнах коленете си с ръце и започнах да плача, защото ме болеше и бях уплашена. Изпитвах силното желание всичко това да спре, Аби №2 да замълчи завинаги и да ме...
О, грешиш. Аз ще съм тук, докато те има и теб. Ако искаш да се отървеш от мен ще трябва да се отървеш от себе си. Аз съм ти. Ти си аз.
- Не е вярно. Остави ме на мира. Престани, изморих се. Моля те. Напусни съзнанието ми. Върви си. Не си желана тук.
Не помня да съм искала разрешението ти.
- Моля те.
Докога ще го правиш, Аби? Докога ще й позволяваш да мисли и говори вместо теб? Докога ще й бъдеш подвластна? Не забравяй, че тя не съществува. Тя е просто глас. Ти си реална, ти имаш значение, контрола е в теб.
Не забравяй, че ти също си просто глас. И не се опитвай да я защитиш. Знаеш, че аз съм по-силна от двете ви взети заедно.
Прекалено много си вярваш.
Има за какво.
Не, няма.
- Престанете. - запуших ушите си. - Млъкнете и двете. Махайте се.
Опитвам се да ти помогна.
Тя няма нужда от твоята помощ. Има нужда от лекарствата. Хайде, стига си се преструвала на жертва. Отиди в банята и ги изпий. Всичките. Знаеш, че го искаш. Нуждаеш се от това.
Не я слушай, Аби. Не се нуждаеш от тях. Не зависиш от някакви лекарства.
Напротив.
- Престанете. - изкрещях и започнах да скубя косата си. - Престанете. Престанете. Престанете. Стига. Не издържам повече. Моля ви, стига. Моля ви. Оставете ме сама.
Грешиш, ако си мислиш, че едно "Моля" ще ме накара да се смиля над теб. Изобщо не ми пука колко си изморена от мен. Принадлежиш ми, разбираш ли? Отдавна изгуби контрол над собствените си мисли. Аз съм твоят кукловод, Аби. Зависиш от мен. Аз съм причината да си все още жива. Кога ще го осъзнаеш?
- Не, не, не, не, не, не. Ти не си реална. Точно така, ти си в главата ми. Не съществуваш. Не си реална. Не си! - повтарях, но нещо ме спираше да си повтарям.
Тцтцтц, не ме разсмивай. Разбира се, че съм реална. Та нали водим разговор в момента?
- Ти не съществуваш. Няма те. Няма те. Само в главата ми си. Не си реална. Не можеш да ме контролираш. Не можеш да ме нараниш.
Мога и още как.
- Не можеш!
Искаш ли да проверим това?
- Не! Не! Не!
Отиди в банята и ги изпий. Изпий ги всичките. Трябват ти. Ще се почувстваш по-добре. Всичко най-сетне ще приключи. Нали точно това искаш? Да изчезна, да изчезнеш, всички да изчезнем?!
- Моля те не ме карай да го правя.
Трябва, Аби. Много добре знаеш, че трябва.
- Не се нуждая от тях. Няма да отида. Имам воля. Мога да се контролирам.
Ще стане по-зле. Ще продължа да съществувам, докато те има. Няма да те оставя на мира. След още една седмица ще съжаляваш, че не си ме послушала. След още две ще искаш да го направиш, но няма да ти позволя, за да страдаш още малко. След три ще спреш да се храниш, няма да те оставя да спиш. Ще умреш от глад и преумора. Ще умреш, умреш, умреш.
- Не - опитах да заповядам на тялото ми да ме послуша, - се - да му прошепна, че аз го контролирам, а не тя, - нуждая - но не се получи, защото - от - усетих как се изправям - тях! - и се запътвам към банята. - Не, моля те. - изгубих контрола, изгубих битката, а скоро ще изгубя и войната. - Не ме карай да го правя. - Знам, че няма смисъл да продължавам да се моля, защото тя няма да се смили над мен, но - моля те, не, не, не, не, не, не! - не спрях да го правя. Всички емоции, които през всичките тези години опитвах да игнорирам, се завърнаха, увиха се около врата ми като отровна змия, задушаваха ме, притискаха ме. Причерня ми, стомахът ми се сви на топка, имах чувството, че всеки момент ще повърна и опитах да спра, за да успокоя поне дишането си, но не успях. Сега тялото ми зависеше от нея. Тя дърпаше конците. Единствено тя. - Не! - казах за последно. Страхът ме заля, усещах, че се давя, че силите ме напускат, че не мога да се боря повече с нея. И се предадох. Послушах я. Влязох в банята, отворих шкафчето и извадих лекарството. С треперещи пръсти премахнах капачката и изсипах съдържанието в шепата си.
Добро момиче.
Бях готова да го направя. Най-сетне бях готова да приключа с всичкия този фалш.
Напълних чаша вода и приближих ръка към устата си, но...
- О, Господи, Аби! Какво правиш? - чух гласа на майка ми, а миг по-късно тя се приближи към мен и ме пое в прегръдките си. Запя любимата ми песен и за миг се абстрахирах от Аби, която се опитваше да ме убие и Аби, която се опитваше да ме спаси. Съсредоточих се върху гласа на мама, напомних си да го следвам, за да се измъкна от бездната.
По дяволите.
Изкрещя безстрашната Аби, а след това замълкна.
Знаех, че няма да се появи скоро. Но бях наясно и с факта, че все пак ще се върне. И този път ще постигне целта си. V