Вървях по безлюдната павирана улица на път за вкъщи и подритвах една празна пластмасова бутилка от безалкохолно. Ръцете ми бяха поставени в джоба, а горните две копчета на ризата ми разкопчани, за да усещам нощния вятър. Освежаваше ме, галеше. Притварях от време на време очи и се наслаждавах на допира му - нежен, сравним с допир на женски ръце. Крачех, пушех цигара и си припявах „Стълба към небето” на Лед Цепелин.
„Понякога всички наши мисли са подвеждащи. Свирачът ще ни разкрие смисъла, а зората ще се спусне за онези, които стоят и чакат…”, се пееше в песента.
Чувствах се мръсен след дългия работен ден, потен и изгарящ от желание за горещ душ и бутилка алкохол. Започнах да пия заради работата, която ме уморяваше и натоварваше психически. В алкохола намирах необходимата утеха. Дори си носех малка бутилка с водка във вътрешния джоб на сакото и по време на обедната почивка приемах необходимата доза спокойствие - моето лекарство срещу стреса. Пиех и заради Ивет. След бурна десетгодишна връзка, се разделихме. Хванах я с друг. После ми призна, че не ѝ е за първи път. По време на връзката ни е имала много: ченге, доктор, барман, дори Густав, моят най-добър приятел. Обичах я, страдах и затова посегнах към чашката. Ивет, безумно красивата Ивет. Моята поезия. Вятърът отново проникна през разгърдената ми риза, спусна се от гърдите към корема и отнесе мисълта за нея със себе си.
Наближавах дома си. Бе два след полунощ. Градът беше потънал в сън. Тук-там примигваше крушка от някоя улична лампа. Мяукане на котка, лай на улично куче и подритването на бутилката нарушаваха тишината. Познати сгради се издигаха край мен като стражари. Застрашителни в размерите си с хиляди прозорци, като очи, които се взираха в мен без да мигат. Следваха всяка моя стъпка, всяко дръпване от фаса, всеки изпят тон.
„Духът ми плаче за свобода…”, изпях и завих към улицата, която щеше да ме отведе у дома.
Ключът заяде. Опитах втори път и влязох в апартамента си. Живеех в малко жилище на първия етаж в един панелен блок: кухня, спалня и баня с тоалетна. На стената в спалнята имах репродукции на различни произведения на изкуството, главно импресионисти. Бях окачил „Изгряващо слънце” на Моне, „Танц в Бужевил” на Реноар, „Четене” на Берта Маризо. Сисле, Мане, Дега и Сезан. Любувах им се с часове. Всяка вечер поставях стол пред стената, наливах си чаша джин и разглеждах творбите им. Наливах втора, трета и така, докато се слеят в една картина. Лилиите на Моне бяха стъпквани от хората, крачещи по „Булевард Монмартр” от Камий Писаро. Балерините на Дега танцуваха в канала „Сен Мартен” от Сисле. „Сливова ракия”, вместо дъжд от Мане, се лееше по „Парижката улица” на Гюстав Кайбо. „Момичето с въже” на Реноар скачаше от „Мостът на Виланов ла Гарен”. Рамките изчезваха, стаята се стесняваше, всичко се въртеше и сливаше.
Свалих обувките си, съблякох се и влязох в банята. Горещата вода се стичаше по мен. Чувствах се лек, пречистен. Отделих необходимото внимание на всяка част от тялото си. Търках, за да се освободя от мръсотията. Подсуших се внимателно, преоблякох се и взех бутилка с джин. Седнах пред стената, започнах да отпивам от питието и съзерцавах картините. За отрицателно време пресуших бутилката, станах от стола олюлявайки се и преминах на водка.
„ Все още имаш време да промениш посоката, по която си поел. Свирачът те зове при себе си”, припях, докато се клатушках по обратния път към спалнята.
Стоварих се тежко на стола и изпъшках. Погледът ми беше замъглен, ръцете ми трепереха. Цветовете на картините се сливаха в едно общо. Обгръщаха ме. Протягаха ръце в различни цветове и ме дърпаха към „Скалите край Етретат” на Моне. Бутаха ме, спъвах се, съпротивлявах се с всички сили. Усещах как ме повличат и как падам, като „Падащата ракета” на Джеймс Уистлър. Очи ме наблюдаваха, устни ми прошепнаха:
„Можеш ли да чуеш полъха на вятъра и знаеш ли, че твоята стълба лежи в шепота на вятъра…”
Пред мен се оформи фигура на мъж. Нямаше очи, нямаше уста. Беше с чадър и държеше флейта в ръката си. Носеше наметало, преливащо от цветове. Ту жълто, ту зелено, ту червено и оранжево. По него плаваха лодки, танцуваха момичета. Изгряваха и залязваха слънца. Вгледах се в лицето му и видях „Залезът край Иври” на Арман Гийомен. Досетих се кой е. Беше Той. Винаги Идващият Неканен Но Навреме.
„Свирачът те зове при себе си.”, чух шепота му.
Бе тъй мелодичен. Почувствах се като след първа целувка. Думите затанцуваха в главата ми валс. Караха всяко косъмче по тялото ми да настръхва от удоволствие. Усетих полъха на вятъра от отворения прозорец. От тавана на стаята се спусна стълба. Свирачът се поклони, протегна ръка и ме покани. Дори без да говори, беше изискан в жеста, галантен. Плахо я хванах и учудващо леко се изправих. Нямаше олюляване, спъване и падане. Направих още една крачка и вече бях изправен до него. Чувствах се спокоен. Свирачът се извърна към мен и разтвори чадъра си. Цветен дъжд се стичаше навсякъде около нас. Флейтата засвири чудна и непозната мелодия, мелодия само за мен. Обърнах се и видях тялото си да стои на стола с лице към стената. Обвивката, която бях ползвал с години: износена, набръчкана, изхабена. Очите ми затворени, устата - изкривена. Кокалести ръце, държащи празна чаша. Не ми беше нужна повече. Духът ми плачеше за свобода. Така се понесохме нагоре под отворения чадър и съпровода на флейтата. Купих си стълба към небето.