ТЯ Е ТУК.
Е, не точно при мен. Но тук - в града, на плажа, до морето. Залязващото слънце я полива със своите жълти, оранжеви и червени багри сякаш я благославя. Последните му лъчи се заплитат в тъмните ѝ коси, превъзбудени, невярващи, че отново я докосват. Бризът също я приветства. С невидимите си нетърпеливи ръце той подръпва бялата ѝ рокля като дете, което среща по-голямата си сестра за пръв път от години.
Не съм виждал това създание покровителствено от стихиите от две лета. Нямам никаква представа какво се е случило с тази пламенна девойка през изминалите години. Но изглежда е някак... променена. Не че някога истински съм я познавал, за да го заявя със сигурност. Винаги съм я гледал само отдалече. Дори когато идваше да си купи сладолед от моето плажно павилионче имах усещането, че тя се намира в съвършено далечно измерение и аз я виждам благодарение на окуляра на телескопа.
Възможно е и представата ми за нея да е плод на някогашното ми тийнейджърско увлечение. Но аз се съмнявам, че хормоните са виновни за идеализирането на образа ѝ в спомените ми. Повече ми се ще да вярвам, че портрета, който рисувам в съзнанието си, е неподправен от странични фактори като чувства ми.
В онези отдавна отминали месеци тя определено носеше лятото в себе си.
Не.
По-правилно е да се каже, че тя бе лятото.
Но сега ясното ѝ небе е посивяло, покрито от грозен буреносен облак. Фигурата ѝ е забележимо изтъняла. Прилича на изсъхнала чуплива лозова пръчка. Роклята ѝ виси така сякаш е окачена на закачалка - незапълнена.
Плажната ивицата отдавна се е изпразнила. Последните летовници напуснаха пясъка преди час. Спасителят също си е заминал. Вече трябваше да съм затворил. Но аз продължавам да гледам онази позната непозната. Тя не прави нищо. Просто седи там. Не се обръща към малкото павилионче за сладолед, седящо в сянката на плажното кафене.
Искам да отида при нея, да ѝ се представя. Искам да сложа край на нашата отчужденост, да се сближа с нея.
Но не го правя. Оставам тук като закотвен кораб на пристанище. Обръщам се и почвам да почиствам и подреждам павилиончето. Спомням си десетките възможности, които ми се бяха отворили през годините, да се запозная с нея. Всеки път, когато тя идваше да си купува сладолед можех да я попитам за името ѝ. Да скъся поне малко онова разстояние помежду ни. Съжалявам, че тогава не съм го направил.
Но бих могъл да поправя тази грешка още в тази секунда.
Известно време обмислям какво да ѝ кажа, ако прекося плажа и стигна до нея. Може би нещо не особено претенциозно като "Хей, помниш ли ме? Аз съм момчето, което продава сладолед ей там. Ти винаги си купуваше ванилов. Искаш ли да те почерпя един?" или просто да ѝ кажа "Здравей!" и да чакам отговор. Щях да преценя на момента.
Мисля си, че най-накрая съм събрал кураж да я заговоря. Откъсвам се от работата си, преди тази така наречена мъжка смелост да е напуснала сърцето ми и да се е озовала в петите. Захвърлям парцала на тезгяха и стъпвам на пясъка.
Тя се е потопила във водата. Долният край на роклята ѝ е изцяло подгизнал и плава в ритъм строго определен от вълните.
В същия миг се разколебавам. Не, не мога да отида при нея. Ще се чувствам прекалено неловко, ако вляза в морето при нея.
Хващам отново парцала и търкам несъществуващо петно на тезгяха.
Ще я изчакам да се върне на плажа и тогава ще отида при нея.
Ще го направя. Най-накрая ще го направя!
Нахъсан и уверен, аз продължавам усърдно да лъскам дървения плот.
Леко замаян с горящи от превъзбуда страни, импулсивно се завъртам с лице към морето. Още не погледнал натам, имам чувството, че надничам в дамска съблекалня, че навлизам в съкровено лично пространство. Но все пак не се извръщам. Очите ми трескаво търсят силуета на момичето целунато от слънцето.
Ала него го няма. Изчезнало е.
Морето го е погълнало.