Мама винаги ми заръчваше да не говоря на масата, да си изтривам обувките в постелката пред входната врата, да казвам „Моля“ и „Благодаря“... Възпитаваше ме, както се възпитава едно малко дете.
Но едно нещо не правеше като другите майки.
Един ранен съботен следобед, малката ми четиригодишна форма подтичваше развеселено зад мама, тате и батко. Щяхме да ходим на панаира, който идваше в града веднъж на няколко месеца.
Още от малка обичах панаира. Захарния памук, въртележката с кончетата (където без да осъзнавам си бях присвоила един бял еднорог и винаги възсядах него, освен онзи път, когато някакво хлапе беше взело мястото ми; управителят осъзна, че няма да се кача на никоя друга фигура и оттам нататък винаги запазваше този еднорог за мен), многобройните игри, на които батко винаги ми печелеше някоя нова плюшена играчка. Панаирът беше посрещан с възгласи от малки и големи всеки път, щом пристигнеше в града.
Същия този съботен следобед по улиците на малкото ни градче се разхождаха много семейства и групички от хора, бързащи да стигнат до панаира на време, за да си купят билети за най-бързите влакчета и да спечелят най-големите награди от щандовете.
Усетих как мама хваща ръката ми и ме придърпва към себе си, страхувайки се да не ме изгуби измежду тълпата от хора, която се изливаше от всички страни. Стиснах два от пръстите ѝ, защото само те се побираха в дланта ми.
Подминахме няколко улични лампи и татко сподели, че вече забелязва върха на най-високото скоростно влакче, когато изведнъж чух подигравателни гласове зад себе си.
Обърнах се и наклоних глава на една страна, изучавайки групичката от момчета, които се смееха по посока на някакво момиче с големи очила, вървящо на отсрещния тротоар забързано.
– Смотла, виж я само! – провикна се едно от момчетата, а другите се засмяха звучно.
Не осъзнах, че повтарям думите му объркано, докато не усетих силен натиск върху ръката си. Обърнах глава нагоре стреснато и се свих под помрачения поглед на мама.
– Какво каза? – прошепна тя, а гласът ѝ трепереше.
Преглътнах. Не обичах да ядосвам мама, затова просто поклатих глава, отказвайки да повторя това, което бях казала.
– Не изричаме такива думи, Амара!
Кимнах изплашено, но натиска върху китката ми не се разхлаби, даже напротив – затегна се още повече.
– Ние се прибираме вкъщи – съобщи мама и хвърли бърз поглед към тате, който не я погледна в очите, но кимна забързано и опря ръка върху гърба на батко, бутайки го напред. Двамата се отдалечиха от нас, вървейки по посока на панаира, и мигновено усетих как в очите ми започват да се образуват сълзи.
– Не, мамо, моля – запелтечих. – Не искам вкъщи!
Тя не обърна внимание на хлипанията ми. Вместо това ме задърпа в обратната посока.
През целия път се опитвах да я разубедя доколкото можех, извинявайки се за думите си и молейки я да не ме връща обратно у дома.
Мама не бе особено търпелив човек, никога не е била, но всеки път щом направех някоя беля, тя сядаше на леглото ми срещу мен и ми обясняваше какво може и не може да правя. Поне до този момент, защото усещах, че не се прибираме вкъщи само за спокоен разговор.
Когато забелязах, че наближаваме къщата ни, започнах да хлипам още по-силно. Това очевидно подразни мама, защото вече не усещах пръстите си под натиска на нейните.
Опитах се да я накарам да размисли за последен път, докато тя отключваше входната врата, но без успех.
Завлече ме вътре и ме задърпа към мазето.
Не харесвах това място. Като бях по-малка често чувах писъци, идващи от това помещение.
По-късно осъзнах, че са били на брат ми...
Без да се замисля започнах да се дърпам назад, опитвайки да се отскубна от ръката на мама, но тя дори не трепна.
Отвори старата врата на мазето и ме побиха тръпки от хладнината, която излъчваше. Виждах първите няколко стъпала, но надолу беше пълен мрак.
Мама ме повлече с нея и бързо се отървах от намерението си да я пусна. Вместо това се вкопчих в ръката ѝ и изскимтях изплашено.
Когато усетих, че няма повече стъпала, за миг замръзнах на място. Нямах намерение да продължавам в абсолютния мрак, но нямах избор.
Чух щракане на някакво копче и след секунда помещението се освети от бледа оранжева светлина.
Това, което видях, ме остави безмълвна.
Бегло си спомням как бях поставена на метален стол, как ръцете ми бяха завързани за него с кожени каишки и горчивия вкус на нещо, което не можех да различа в слабо осветената стая.
Помня и когато тате и батко се прибраха по-късно същата вечер и ме погледнаха съжалително. Батко ме заведе в стаята си и ми позволи да погледам телевизия, което мама строго ми забраняваше, а тате ми донесе допълнително десерт малко по-късно, без мама да разбере.
Тогава не разбирах защо го правят, а четиригодишното ми съзнание не бе асимилирало напълно ситуацията с мазето.
Смятах, че е нормално. Че е нещо, което всички майки правят.
Но същата нощ, когато се събудих с треперещи крайници и стичащи се сълзи по лицето, все още чувах виковете ѝ, докато търкаше устата ми с горчивина.
На другия ден всичко беше по старому, което ми помогна да забравя за случката.
Но тя се повтори. Потрети.
След четвъртия път осъзнах какво беше нещото, с което ме караше да преглъщам всяка лоша дума, която бях изрекла този ден.
Сапун.
Разбрах го от балончетата, които излязоха от устата ми след силния вик, който наддадох.
След шестия път осъзнах, че понякога говоря без да мисля и че това е неизбежно.
След осмия път осъзнах защо като малка чувах виковете на брат ми от мазето.
След десетия път спрях да сънувам кошмари.
Вече ми бе станало навик.