Хари бе повече от развълнуван да се премести в Ню Йорк, за да учи в колеж, да се запознае с нови хора и да се буди на нова гледка през прозореца. Също толкова силно, Хари бе и притеснен и изплашен. Не, защото за първи път щеше да живее без майка си и сестра си, не, защото не познаваше Ню Йорк, не, защото бе антисоциален или се притесняваше или пък се подценяваше, а, защото той бе сомнамбул. Бе такъв, от както се помнеше и неведнъж бе плашил сестра си, Джема, със среднощните си разходки. Не знаеше какво можеше да направи, докато спи. Можеше да изплаши съквартиранта си, можеше да се изложи пред него, можеше да каже нещо неуместно, вероятностите бяха безброй.
Въпреки всичко, Хари не би могъл да си прости, ако оставеше това да му попречи да учи. Затова и не го направи и ето го днес на прага на стаята в общежитието, в която вероятно щеше да прекара следващите три-четири години от живота си. Преди да успее да натисне бравата и да влезе обаче, вратата се отвори сама и от там излезе по-ниско от него момче с кестенява коса, удивително сини очи и тениска с няколко размера по-голяма от тази, която би трябвало да носи, което явно бързаше за някъде, защото за малко не се блъсна във все още замръзналият на място от шок Хари.
- Хей, приятел, това беше на косъм. Мога ли да ти помогна с нещо или просто обичаш да зяпаш вратите на хората? Не, че те съдя, ако го правиш, просто съм длъжен да попитам.
Момчето говореше твърде бързо и очите му шареха хаотично по лицето и тялото на Хари все едно бе изпил четири кафета тази сутрин и Хари бе застанал на пътя му към петото, което никак не му се харесваше.
- Ами…аз всъщност ще живея тук? От днес? Нали това е стая 73?
- Сигурен ли си за нещо или това бяха три непонятни за теб въпроса, на които търсиш отговор?
Хари не знаеше какво да каже, защото мозъкът му тепърва наваксваше да асимилира случващото се около него.
Момчето пред него се засмя и го удари леко по рамото.
- Шегувам се, спокойно. Да, това е стая 73, а аз съм Луи Томлинсън. Предполагам ти си новият ми съквартирант, Хари?
- Да, точно така. Приятно ми е да се запознаем.
- Съжалявам за скапаното запознанство и за това, че бързам толкова, но имам да върша нещо изключително важно и спешно. Ти се разполагай удобно, избери си легло, ако искаш вземи моето дори, чувствай се като у дома си, а като се върна ще пием по бира и ще ми разкажеш за себе си. Става нали? Радвам се, че се разбрахме, чао за сега.
Луи се промуши между Хари и стената като едва не се спъна в един от саковете оставени на земята, а след това започна да тича по коридора към стълбите. Хари не бе чувал някого да говори толкова много и толкова бързо през живота си. Луи му напомняше на малко дете, натъпкало се с купена с едва събрани пет долара торба бонбони.
Животът му в Ню Йорк определено започваше добре.
Хари въздъхна шумно, хвана саковете си и със смела крачка прекоси прага и влезе в стаята. Моментално, погледът му обходи всяка точка от помещението. Стаята не бе нищо особено и Хари би могъл да я опише като надценен килер или пък кибритена кутия за двама. Определено бе в пъти по-малка от дома му обратно във Великобритания, тъй като побираше единствено две легла, скрин, бюро, два стола, масичка, хладилник и поставка за стария телевизор, който бе застлан, както изглеждаше, с няколко сантиметра прах. Явно Луи не бе фен на телевизията. Или пък не се задържаше дълго тук, но просмукалата се в мебелите миризма на препълнен пепелник подсказваше друго за навиците на съквартиранта му. Повече от всичко Хари се надяваше Луи да не води момичета тук, поне не и докато той бе наоколо.
Момчето постави багажа си върху, очевидно, неизползваното от двете легла, а след това и седна на него, карайки го да изскърца.
- Божичко, това ще е интересно. - Хари промърмори на себе си, а след това въздъхна за пореден път, облегна се на стената зад себе си и затвори очи.
Явно бе изморен, тъй като, когато отново ги отвори, навън бе тъмно, а Луи седеше на другото легло, пушеше зле направена цигара и натискаше бързо по клавиатурата на телефона си. Хари пое дълбоко въздух и се изправи леко като така вратът му изпука, изпъна ръцете си нагоре и се изтегна, тъй като се бе схванал от неудобната поза, в която бе заспал.
- Добро утро, започнах да се притеснявам. Спиш от часове, а дишаш адски плитко. - Луи каза като погледна Хари единствено, докато изтръскваше цигарата в пластмасово шише от вода преди отново да я постави между устните си и да погледне надолу към екрана на телефона.
- Съжалявам, не смятах да спя.
- Няма проблем.
Хари се умълча, тъй като не знаеше какво да каже. Накрая реши да стане и да отвори прозореца, за да може стаята да се освежи.
- Нали не съм правел нищо странно насън? - Хари попита разтревожено.
- Какво по-точно имаш предвид под странно?
- Ами, знам ли, да съм бълнувал или пък да съм ходел наоколо.
Луи единствено поклати отрицателно глава, а Хари въздъхна с облекчение.
- Та, - Луи поде като заключи телефона си и го остави да падне в скута му. - разкажи ми от къде си, какво правиш и какви странни навици имаш.
- Ами, от Холмс Чапъл, Великобритания съм. Им-
- Това го разбрах и от акцента ти, честно казано. - Луи каза, прекъсвайки Хари.
- Предположих. Имам една сестра, нашите са разведени, живеем с майка ми.
- Пич, аз имам пет сестри и един брат.
Хари погледна Луи изненадано.
- Шегуваш ли се?
- Напълно сериозен съм, мисля, че майка ми има нужда от хоби.
- Винаги съм искал голямо семейство.
Двамата говореха за семействата си още десетина минути преди някой да звънне на Луи и той отново да скочи бързо на крака и да излезе. Преди да затвори вратата обаче, Луи се обърна към Хари с подла усмивка на лице.
- Чудя се, знаеш ли, кой е този Патрик, който мислиш за сладък и защо го сънуваш. - Луи каза, намигайки на Хари, а момчето успя единствено да погледне съквартиранта си с ужас изписан на лицето си.