Шоколадовата
торта
Беше един от онези
мрачни дни. Навън беше студено и мъгливо, гледайки времето от прозореца на
малката ми таванска стая, предположих, че ще завали в най-скоро време.
Ненадейно един
женски силует се появи пред мен. Размърдах се от леглото си и погледнах. Беше
майка ми.
-Хайде, идвай,
време е за десерта. Всички теб чакаме. – каза тя.
Издишах тежко и
завъртях очи. Защо трябваше всеки ден да слизам за този шибан десерт, след като
знам какъв ще бъде. Вече ми втръсна да го ям, аз даже не мога да го гледам. Но
в нашето малко семейство, беше задължително след вечеря да се изяде десерт.
Ако се противопоставим на това правило,
то следваха много лоши последици. Следите от колан по гърба ми още седят от
миналата седмица. Тези белези бяха направени от баща ми, а наранените ми ръце,
бяха следствие от цигарите, които майка ми беше изпушила. Мразех този десерт,
но не можех да търпя и насилието, което родителите ми ми причиняваха.
Майка ми си тръгна
от стаята ми. Остави вратата след себе си отворена, за да ми подскаже, че
задължително трябва да сляза за...десерта.
Нямах много време
за това обух чехлите си и се запътих към стълбите. По пътя се срещнах със
по-малката ми сестра. Както винаги, тя беше облякла любимата си розова блуза и
беше с розовия си анцуг. Не напразно всичките й приятели я наричаха ‘’Кралицата на розовото’’.
-И теб ли те
извикаха? – попита тя.
-Да. – отговорих тихо.
Седяхме вперили поглед един в друг около минута, след което аз разруших
мълчанието. -Спокойно, обещавам ти, че
този път ще е за последно. За последно ще слезем долу за този проклет десерт,
след това ще се спасим. Няма да ни бият повече.
Усетих как моето обещание към сестра ми, толкова
много я зарадва, че очите й блеснаха от щастие и тя се втурна силно към мен, за
да ме прегърне. Аз не обичах много тези прочувствени моменти, но все пак я
оставих да ме прегърне.
Двамата слязохме
по стълбите щастливи и хванати за ръце.
Видяхме родителите
ни как си похапват от десерта, с такова силно удоволствие, че даже не можеха да
си поемат дъх. Баща ми вече беше станал сто килограма, и продължаваше да се
наслъждава на този противен десерт.
Седнах на стола до
този на баща ми.
-Нали уж всички
чакаха мен? – попитах
засмян. Не получих отговор, защото майка ми и дебелият ми баща бяха заети да се
тъпчат с шоколадовата торта. Както всяка вечер правиха. Останах загледан в тях
още няколко секунди, след което взех малката виличка, която беше до чинията ми.
Преди да забода
вилицата в шоколадовата торта, погледна към сестра ми. Тя се правеше, че яде,
но аз знаех, че не го прави.
Майка ми и този
проклет дебелак, вече бяха толкова захласнати по тортата, че даже не след дълго
се появиха капки пот по челата и на двамата.
-‘’Психично болни идиоти’’. – помислих си.
Вече бях
преполовил половината торта, оставше ми още малко, но ми се струваше прекалено
много. Исках по-скоро да свърши. И щеше. Само още малко. Още една хапка. Започнах да чувствам как се изчервявам от яд,
аз също започнах да се потя.
Изядох и
последната хапка, която си бях обещал, избърсах потта от челото си с ръкава на
блузата ми. Вече не можех да ги търпя тези двамата. Погледнах към вилицата си, после към тях.
После още веднъж – към вилицата, към тях. Усмихнах се зловещо. Мозъкът ми беше
изключил, исках само това да спре. Шибаната вечер за десерт да спре, насилието,
тяхното непрестанно ядене и тъпчене.
Взех вилицата си
от масата и с едно бързо, мигновенно движение я забих в гърлото на баща ми. Той
се ококори, задави се с тортата, всичко вече беше в кръв. Почувствах силен
прилив на адреналин, сякаш можех и щях да направя всичко, за да можем двамата с
малката ми сестричка да се спасим от тези двамата. Почувствах се Бог.
Единият беше извън
играта, остана само майка ми. Затичах се към нея с всички сили, тя изпищя и промълви нещо, което не
разбрах.
-Млъквай,
дърта кранто! – извиках – Всяка вечер ни караше да ядем тази гадна, гнусна
торта. Всяка шибана вечер. Раните ми още ме болят заради вас. Писна ми от вас.
Както на мен така и на сестра ми.
След тези
успокоителни за мен думи, забих вилицата в сърцето на майка ми със всички сили.
Тя изпищя силно и се струполи на пода. Остана с отворени очи. Хвърлих вилицата
на пода, тя издръмча все едно удрях камбана.
Преди да хвана
сестра ми отново за ръка, придърпах труповете им навън от къщата. Не помня как
го направих. Добре, че имахме дълбоко езеро близо до къщата, оставих мъртвите
им тела там. Вятърът щеше да ги отнесе и
никой никога нямаше да попита за тях. Никога.
Двамата с сестра
ми поехме по дългият път на изток от къщата. Не след дълго се изгубихме в голямата
мъгла. Повече никога нямаше да вкусам проклетата шоколадова торта.