Лечителката и Изгнаникът

  Годината беше 1876, а буря вилнееше из гъстите гори в покрайнините на територията Колорадо. Розали Делани, лечителката на града, газеше през калта и дъжда, стискайки кошница с билки плътно до гърдите си. Колибата ѝ беше далеч от града — избор, който направи, за да избегне постоянните шепоти и осъдителни погледи на онези, които смятаха, че дарбата ѝ граничи с вещерство.

  Когато забеляза окървавените стъпки в калта, замръзна. Следи като тези рядко водеха към нещо добро. Въпреки разума си, ги последва, докато фенерът ѝ се люлееше в проливния дъжд.

  Под един изкривен дъб откри мъж, облегнат на ствола, подгизнал от дъжда и пребледнял, а ризата му бе пропита с алено червено. Още преди да стигне до него, Розали го разпозна: Кейд Блекуел. Престъпникът. Лицето му беше разлепено по издирвателни плакати във всеки град в радиус от петдесет мили, а наградата за главата му беше достатъчно висока, за да изкуши както отчаяните, така и алчните.

— Не ме докосвай — изрече пресипнало той, когато тя се наведе до него.

— Ще умреш, ако не го направя — отвърна тя твърдо, въпреки грохота на гръмотевиците над тях.

  Когато той не направи опит да я спре, Розали откъсна лента от престилката си и я притисна към отворената рана в хълбока му.

— Ще боли — предупреди го, докато вадеше малко шишенце от кошницата си.

  Той потръпна, но не помръдна, когато тя изля върху раната му силната отвара, за да я почисти.

— Защо? — попита през стиснати зъби.

— Защо какво?

— Защо ми помагаш?

  Тя го погледна за миг, докато дъждът се стичаше от ръба на бонето ѝ.

— Защото все някой трябва.

  Розали успя да го задърпа до колибата си, макар тялото ѝ едва да издържаше неговото. Малката ѝ фигура се напрягаше под тежестта му. Когато стигнаха прага, тя беше подгизнала до кости, а той — едва в съзнание. Тя разпали огъня и запали всички маслени лампи в стаята, а сърцето ѝ препускаше.

  Раната му беше по-лоша, отколкото се бе опасявала — дълбока, зловеща, вече показваща признаци на инфекция. Работи цяла нощ, кипейки вода, стривайки билки и зашивайки разкъсаната плът, докато бурята разтърсваше прозорците. Кейд ту потъваше в безсъзнание, ту се будеше, прошепвайки откъслечни думи за живот, белязан от отчаяние и предателство.

  В следващите дни той започна да се възстановява под грижите на Розали. Първоначално разговорите им бяха кратки и предпазливи, като танца на два хищника, несигурни един в друг.

— Защо живееш тук? — попита той една сутрин, докато тя му подаваше купа с горещ бульон.

— Тихо е — отвърна тя. — А и не си падам по градските клюки.

  Той се усмихна леко.

— Да позная — не харесват вещерските ти умения?

— Те не харесват много неща.

  Смехът му премина в болезнена гримаса, ръката му се стрелна към раната на хълбока му. Розали се приближи, а пръстите ѝ докоснаха рамото му.

— Трябва да почиваш — настоя тя.

— Починах си достатъчно за десет живота — промърмори той, но все пак се облегна назад на кревата, а усмивката му се стопи в нещо по-меко.

  Дните се превръщаха в седмици. А с минаването на седмиците, Кейд започна да помага в домакинството, въпреки протестите на Розали. Една сутрин тя го завари да куцука из градината ѝ, скубейки плевели с една ръка, докато с другата стискаше хълбока си.

— Невъзможен си — промърмори тя раздразнено, докато му помагаше да се прибере обратно вътре.

— Щях да ти липсвам, ако ме нямаше — подразни я той с кривата си усмивка.

  Въпреки усилията си да остане хладна и предпазлива, Розали се усмихваше все по-често.

  През нощите, когато дъждът барабанеше по покрива, а огънят тлееше в камината, те разговаряха. Кейд ѝ разказа за детството си във ферма в Канзас, за сушата, която отнела всичко, и за отчаяните избори, които последвали.

— Не се гордея с това, което съм направил — призна тази нощ, гласът му беше едва доловим. — Но гордостта не слага хляб на масата.

  Розали го изучаваше в трептящата светлина на огъня, сърцето ѝ се сви от болката и уязвимостта в очите му.

— Понякога оцеляването е единственият избор — прошепна тя.

  Връзката им се задълбочи по начини, които никой от тях не очакваше. Един следобед, докато Розали приготвяше тинктура край огъня, тя усети погледа на Кейд върху себе си. 

— Имаш магия е себе си, Розали. — каза той, неочаквано за нея, а гласът му въпреки, че бе груб, в него се четеше нежност. 

Тя вдигна поглед изненадана. 

— Не му се вика магия. А практика е нужна. 

— Повече е от това. - промълви той, погледа му неотклонен. 

  И тогава, една късна вечер, когато дъждът ухаеше на земя и светът изглеждаше безкрайно малък, той я целуна. Плахо в началото, с грубата си ръка погали бузата ѝ, сякаш се страхуваше, че ще го отблъсне. Но когато тя не го направи, когато се отпусна в прегръдката му и остави топлината на устните му да прогони студа на самотата, целувката се задълбочи.

  За миг нищо друго нямаше значение — нито издирвателните заповеди, нито клюките, нито миналото или бъдещето.

  Но реалността никога не оставаше далеч.

  Когато силите на Кейд се върнаха, завърнаха се и шепотите в града.

— Трябва да си тръгнеш — прошепна Розали една сутрин, докато му подаваше торба с храна и провизии.

— Не съм готов да те оставя. — отвърна, докато галеше ръката ѝ. 

  Тя се насили да направи крачка назад.

— Ако те открият тук, ще те убият... и ще изгорят дома ми.

— Розали...

— Върви, — гласът ѝ се пречупи — ...преди да е твърде късно. 

  Той стисна челюст, но преди да направи и крачка, вратата се разтресе от удар.

— Ето го!

  Стаята се изпълни с хаос. Кейд се пресегна да вземе ножът, който Розали държеше скрит като оръжие, но тя хвана ръката му. 

— Недей се бори. — прошепна му с насълзени очи.

  Докато го влачеха навън, Кейд я погледна за последен път.

— Ти ме спаси — каза спокойно, независимо от гнева, четящ се в очите му. — Не позволявай да ти отнемат това.

И след това вече го нямаше. 

  Розали така и няма да разбере, че седмици по-късно Кейд успял да избяга от ръцете на заловилите го, оставяйки само клюки и окървавена бележка:

"Благодаря ти, че ми върна живота, дори и да не мога да го задържа."

И въпреки, че никога повече не се срещнаха в този живот, любовта им винаги ще остане една— необуздана, невъзможна и такава, която нито разстоянието, нито времето биха могли да изтрият.