.

Мария

Да се събудиш в последния момент, да грабнеш първата дреха, която в 

сънено състояние ти се струва подходяща за интервю и да имаш лошо предчувствие е една ужасна комбинация. Кой ще предположи, че ще заспя на бюрото, върху всички мои записки през годините на обучение? Направих нелепата грешка да преговарям, сякаш се явявам на изпит. Все още не ми се вярва, че отличния успех и мотивационното писмо ще привлече бъдещия ми шеф. Че това е достатъчно. Подготовката е вид успех, дори това да е едно интервю. Стремя се към моите принципи и ги спазвам. 

До тук добре. Чувствам се уверена в знанията си, но не бих казала, че 

същото важи и за прибързания ми избор на облекло. Само докато стигна до сградата, където ще направя всичко възможно за да ме наемат, аз се наругах за нелепия подбор. Не искам да привлека очите на директора на една от най-големите компании в сферата на информационните технологии върху гърдите си. А, ето че всеки втори минаващ покрай моя милост това прави. 

Стискам зъби и си предавам спокоен вид. Ако не бях облякла тази 

рокля, може би щях да закъснея и тогава ще получа една голяма червена точка. Не трябва да изпускам шанса си. Подбират малък брой кандидати и бях на седмото небе, когато ми се обадиха. 

Със затаен дъх спирам пред “П&П Медиа Груп”. Безплатната социална 

мрежа “Invite” навлезе преди година и стремглаво се движи по стълбицата на успеха. Активните потребители до този момент са над два милиона и се очаква броя да се покачва. Като всеки един избира каква информация да въведе за себе си, както и какви групи или личности могат да имат достъп. Комуникацията между потребителите в мрежата се осъществява по много начини, включително изпращане на лични съобщения, покани за участия в мероприятия, споделяне на снимки, текст, хипервръзки, клипове, създаване и участие в групи по интереси.

Усещам вълнението в себе си, само докато си мисля в каква фирма 

мога да имам щастието да работя. Всичко, което трябва да направя е да 

запазя самообладание и смело да действам. Да не се поддавам на провокации и да не обръщам внимание на погледите, които ще предизвикам заради проклета рокля. Трябва да се справя. Знам на какво съм способна. Работата като “помощник” или най-правилно казано “оперативен счетоводител” е това, което исках още като бях на шестнадесет години. Преди година завърших в Софийския университет “ Св. Климент Охридски” със специалност “Счетоводство, финанси и дигитални приложения (на английски език). Два пъти се записах на курсове по “Счетоводство“, не за да имам нужния сертификат, а да покажа на работодателите, че съм сериозна и могат да разчитат на мен. Предварителните курсове са добър старт за хора, които наскоро са завършили. Аз се възползвах. Сега е време да покажа добре форматираното си “CV”, Сертификатите, които търсят във всеки един кандидат и къде съм прекарала стажа.

След дълги и напрегнати мисли, аз се преборвам с тях и отварям 

стъклената врата на двуетажната сграда, която дословно разгледах в интернет. Все пак трябва да съм добре подготвена преди да дойда. До колкото разбрах в една от публикациите, тази сграда се води Бизнес център “Клас А”. Това са офис сгради, разположени на топ локации с емблематични фасади и обзавеждане. Само по изисканото фоайе мога да потвърдя написаното в интернет. Тук се грижи сграден мениджър за състоянието на двата етажа. По всичко личи, че всеки един служител е точно там, където трябва да бъде. Професионално обслужване. Поне на това, което съм свидетел. Не се разсейват. Дошли са да работят. Точно в такава среда искам да работя и аз.

Като по поръчка усмивката ми се показва, когато виждам приветлива 

блондинка на рецепция с усърдно прибрана коса назад.

-Здравейте! Казвам се Мария Григорова и съм тук за….

-Здравейте! Отидете на втория етаж. Очакват ви! – малко съм 

изненадана от отношението ѝ. Не е възпитано да прекъсва хората, но все пак продължавам да се усмихвам.  

-Благодаря! – смотолевям аз. Блондинката кимна с глава и отново 

разсеяно започна да натиска клавишите на клавиатурата. Извръщам поглед от отнесените ѝ движения и избирам да се кача по стълбите. Докато оглеждам всеки ъгъл, сякаш съм дошла не на интервю, а да критикувам безобразно белите стени, на второто стъпало се препъвам и изпускам чантата си. Боже! Трябва да се стегна. Няма да се срещам с дявола. Това е едно тъпо интервю, нищо повече. 

Изкачвам проклетите стъпала и пред погледа ми се появяват още десет 

момичета, търпеливо чакащи да ги извикат. Трябваха ми точно три секунди за да осъзная, че съм единствената с рокля. Всички момичета са облечени напълно делово. Риза и пола до коленете. Още не са ме извикали и първия гаф е на лице. Тази червена рокля със сърцевидно деколте ще бъде причината да ме отрежат. 

-Елена Йотовска!- извика плътен мъжки глас. Обръщам се в негова 

посока и веднага разпознавам главния директор на компанията, Павел Хаджиев. Може да е побеляла косата му над ушите и леко да се виждат бръчките под очите, той изглежда много добре за възрастта си. В сайта на компанията имаше негова снимка, но на финансовия директор само името. Дано сина му да е приветлив мъж, с не толкова изисквания и претенции. – Вие сте? -Господин Хаджиев ме огледа от глава до пети и няма как да не се изчервя. Заради една рокля ще пропилея шанса си. То се е видяло. Изключвам срама и отварям уста да се представя.

-Разкарай ги! – бях прекъсната от мъж с изискан черен костюм. Мина 

покрай мен като тайфун, без да погледне нито една от нас.   

-Не се дръж така! Всички са дошли на интервю. – троснато 

обясни Господин Хаджиев. 

-Стой и гледай!– обърна се към групичката момичета и без думи им 

посочи стълбите. В допълнение гримасата на лицето потвърждава решението му.

-Пресиян! – О, не! Пресиян Хаджиев, финансовия директор на фирмата. И същия избута баща си и влезе в офиса. Остави момичетата да се 

чудят какво се случи току-що. Стоят като препарирани и въпросително се споглеждат. Стана ясно, че Павел Хаджиев ни е подбрал, но ми е интересно защо Пресиян не иска да сме тук. Раздвижвам краката си и шумно сумтя. Майната му. Няма да се дам толкова лесно. Искам я тази позиция. Дяволът няма да ме уплаши.  

Със замах отварям вратата и с цялото съществуване пренебрегвам 

държанието си, което е грубо и импулсивно. Виждайки Хаджиев да стои до прозореца с ръце в джобовете на скъпия си панталон, аз едва не си глътвам езика. Преди малко бях в шок от думите му и не обърнах внимание на визията. Но сега… стойката му е изправена, сякаш е служил в армията. Косата му е светло кестенява, къса отзад и по-дълга отпред. Костюмът е създаден за това тяло. И изведнъж пулса ми стократно се ускори.

-Господин Хаджиев…- определено прекалих с погледите.- ….казвам се 

-Мария Григорова и съм тук за интервю. –непохватно отварям чантата си и изваждам папката с документи.

-Не те ли изгоних? – даже не ме погледна, продължи да се взира навън.

-Ако се обърнете, ще разберете, че не сте. – Не говоря по този начин на 

хората, особено с работодатели, но този индивид ме предизвика. Пресиян бавно се завъртя и повдигна вежди. Прииска ми се да изсумтя, заради безобразно красивото му лице. 

-И мислиш, че като си облякла толкова впита рокля и имаш големи 

гърди, ще те одобря за позицията? – очите му пробягват от върха на русата ми коса до дантелените обувки на ток. Повече време отдели на гърдите ми.- Сега ще ти кажа какво мисля. – пристъпи към бюрото и тежко седна на кожения стол, който се плъзна към етажерката зад него. В същият момент влиза баща му и ситуацията взе да става сериозна. – Приличаш на проститутка. Тази рокля не ти отива, а обувките са ужасни.

-Пресиян….- баща му предупредително изрече името му. Като негов син е 

хубаво да се усети, но сега е като същински дявол. А по-рано си мислех, че ще бъде едно тъпо интервю.

-Щом си дошла до тук, може да ми покажеш бельото си и да преценя 

дали си струваш толкова.

-Прекали!- изсъска Хаджиев-старши. -  Госпожице, дайте си документите! 

- примигвам няколко пъти и подавам папката. С нищо не съм заслужила такова отношение. Самочувствието ми е сринато до основи. - Завърши ли сте в “Софийския университет “ Св. Климент Охридски” със специалност “Счетоводство, финанси и дигитални приложения( на английски език). – кимам с глава, потвърждавайки написаното. Синът му изсумтя и се взря в екрана на лаптопа. – Мотивационното ви писмо е перфектно. – отново Пресиян сумти. – Може ли да дойдете утре сутрин? Ще ви дадем една, две задачи и……

-Не, не искам проститутки в офиса. – вдигам поглед към тавана, борейки 

се със себе си. След всяка негова дума, аз се чувствам все по-ужасно. 

-Имаш нужда от помощник. Тя е перфектна. Има два сертификата и е 

преминала шест месечно обучение във “Фреш Медиа България”. Знаеш колко е трудно да се внедриш. 

-Не ме интересува! Нямам нужда от помощница. Видя какво стана с 

предишните. И така добре се справям.– прииска ми се да го фрасна по перфектните черти на лицето му. 

-Пресиян! -  Павел настоятелно се взира в сина си.

-Не харесвам блондинки. – Павел ми върна папката и помоли за малко 

да изляза. Така или иначе нямам намерението да стоя повече тук и да слушам на какво приличам. Може да не съм подбрала правилното облекло, но не съм проститутка. Просто си загубих времето. 

Излизам от офиса и директно се насочвам към стълбите. Момичетата 

са си тръгнали и очевидно Хаджиев-старши е измел боклука. Какъв отвратителен човек. Баща му да се оправя, а той да проклина всички. Как може да съществуват такива хора? Да отидеш на интервю и да не погледнеш изрядните документи.

Пренебрегвам насмешливите погледи на служителите и смело 

пристъпвам към стъклената врата. От един месец си търся работа и всички ме отхвърлят. Не ми дават шанс да се докажа. Няма да плача. Със сълзи нищо няма да постигна. Продължавам напред и се надявам скоро да открия правилното място. Там, където ще ме оценят. 

Отварям вратата и преди да изляза от сградата, ясно чувам името си. 

Обръщам се и същата блондинка от рецепция ми маха с ръка. Раздразнена от ситуацията, в която попаднах, с нежелание се приближавам към нея. 

-Утре в 08:00 часа да сте тук! – огледа ме преценяващо. – С подобаващо 

облекло.