Джордж - "Новото попълнение"

  Вървях устремено към шахматния клуб, придържайки многото учебници към гърдите си. Днес се бях успал – нещо, което никога не ми се бе случвало досега. В продължение на 12 години ставах всяка сутрин, два часа по-рано, за да успея да преговоря уроците си и да проверя отново домашните си за грешки. Майка ми ме бе събудила с крясък, викаше ми през цялото време, докато не излязох. Ясно осъзнавах, че вечерта щеше да ми измисли много строго наказание.
   Бях пропуснал първите два часа – алгебра и геометрия, заради което искрено съжалявах. Математиката бе единственото нещо, което ме успокояваше, и в което намирах смисъл. Сега имахме обедна почивка и всички ученици се бяха запътили към столовата, с изключение на мен. Не бях гладен все още, а и трябваше да успея навреме да подам молбата си за шахматния клуб. Проблемът обаче беше, че нямах представа къде се намира той. Поради тази причина обикалях из училището, без да знам дори къде отивам. Бях попитал две момичета, които бурно обсъждаха нещо, за местонахождението на клуба, но те ми хвърлиха погнусени погледи и се отдалечиха.
   Училището, в което учех, бе наистина огромно. Състоеше се от три сгради, свързани с нещо като малки мостове. Средната бе най-голямата, където учехме ние – горният курс, а другите две бяха за по-малките. Клубът се състоеше предимно от хора на моите години, така че не вярвах да е в някоя от другите две сгради. Значи оставаше подземието, само там не бях проверил.
   Слязох долу и почти веднага забелязах една открехната врата. Оттам се чуваше силна музика, което привлече допълнително вниманието ми. По принцип не се поддавах на любопитството си, но бе възможно именно вътре да е шахматният клуб, нямаше как да не проверя. Решително поех напред и когато стигнах, показах леко главата си в стаята. Помещението представляваше малка стаичка, в средата имаше голям диван и маса, като от двете страни на масата бяха сложени три дървени стола. На земята бе поставено голямо радио, от където се чуваше музиката. По стените бяха залепени множество плакати, някои от които бяха изпокъсани.
   Това, което най-много ме изненада, бе че вътре имаше цели седем човека – три момичета и четири момчета. Повечето си гледаха нещо на телефоните, освен двама, които играеха на карти. Едното момче веднага вдигна глава, забелязвайки ме. Не можах да разбера нищо по лицето му, но после се усмихна и щракна с пръсти. Останалите също ме погледнаха.
   – Е, хора, намерихме си осми човек... макар че не съм сигурна, че точно този е подходящ.
   Думите излязоха от устата на Кели – най-популярното момиче тук. Тя бе мажоретка, която се смяташе за по-важна и интересна личност от останалите. В същото време бе наистина глупава, интересуваше се единствено от мода.
   – Извинете, търсех шахматния клуб. Случайно да знаете къде е? – попитах, нарушавайки тишината. Изведнъж всички станаха, хванаха ме за ръцете и ме придърпаха вътре в стаята. Настаниха ме на един от столовете, след което започнаха да говорят едновременно и да се надвикват. Междувременно аз седях тихо и кротко, опитвайки се да разбера нещо от това, което казваха. Успях да уловя само думите: зубър, идиот, не може, скучен. Очевидно ме обсъждаха, нищо, че бях точно под носовете им и чувах почти всичко. Не изглеждаше да им пука особено все пак. – Знаете ли, аз съм тук, може да ми обърнете поне малко внимание.
   – Добре, нека го приемем. И без това вероятно няма да се появи някой друг, а вече ми писна да чакаме.
   – Нека гласуваме – каза тъмнокосо момиче, чието име не знаех, но ми изглеждаше позната.
   – Какво да гласувате? – попитах, макар че не очаквах да получа отговор.
   – Стой малко, дребен, след малко ще ти обясним – отговори ми доста нацепено момче със слушалки. Въздъхнах, но накрая се предадох.
   – Кой е "за" да го приемем в клуба като последен член? – значи това все пак бе някакъв клуб. Не разбирах нищо. Петима вдигнаха ръка. – Какво ти е името, дребен?
   – Джордж.
   – Добре, дребен, поздравления, вече си един от нас.
   Защо изобщо попитаха за името ми, като очевидно нямаше да ме наричат с него?
   – Ама... ами ако не искам да съм един от вас? Аз просто търсех шахматния клуб... – промълвих, все още объркан.
   – Нямаш друг избор, дребен. Ти прекрачи прага на тази стая, не можеш да се върнеш обратно. Така да е, метафорично. Официално си член на клуб School Shits.
   – Какво значи това? За какво е този клуб дори?
   – Виждаш ли тези риби отстрани? – попита ме леко мургаво момче със странен акцент. Може би бе испанец, не бях съвсем сигурен. Обърнах се и наистина видях аквариум пълен с разноцветни риби. Странно, че не го бях забелязал.
   – Да.
   – Казали сме на директора, че ще се съберем осем човека и ще идваме всеки ден в продължение на седем дни в училището, за да изследваме рибите. Всички си мислят, че те са някакъв ужасно рядък вид и бащата на Хейли ги е донесъл от работата си, за да можем да разберем повече за тях и накрая да направим проект от името на всички ни, който да предадем на госпожата по биология. А всъщност това са евтини обикновени риби от магазина за домашни любимци. Но изкарахме късмет и никой не си направи труда да ги види по-отблизо. Ще се събираме всяка вечер в десет вечерта тук, като започнем от утре.
   – А щом няма да изследваме рибите наистина, тогава какво ще правим?
   – Стигаме до най-интересната част. Ние всички искаме да пробваме нови неща, да имаме една незабравима седмица, да знаем, че сме опитали от всичко. Ще направим доста глупости, някои от които незаконни. Не бива да се притесняваш от този факт, обещаваме ти, че ще си прекараш добре, само се отпусни. Имаме списък на всичко, което ще направим. Но по-добре да не ти го споделяме, за да ти е по-интересно. И това е горе-долу, мисля.
   – А какво е извинението относно това, че срещите са толкова късно?
   – Защото тогава рибите са "най-активни".
   Не знаех как да отговоря, какво да правя. Никога не ми се бе предоставяла възможността да бъда лош. Но истината бе, че не исках тинейджърските ми години да бъдат скучни. И аз исках да пробвам нови неща, точно както останалите. Щях да обясня ситуацията с рибите на майка ми, тя лесно щеше да се върже, така че това не бе проблем.
   – Имам ли избор? – попитах.
   – Не – отвърна момиче, което не се бе обаждало досега. Разпознах я, миналата година ми беше в часовете по английски. Казваше се Дейна, ако не се лъжех.
   – Добре тогава.
   Другите се усмихнаха.
   – Останаха само две неща. Първо, – Едно момче извади смачкан лист от джоба си и химикалка от другия, след което ми ги връчи. – подпиши тук. Договорът гласи, че не можеш да се откажеш от този клуб и трябва да правиш всичко, което ще правим и ние. – Без да се колебая особено взех листа, разгънах го и подписах най-отдолу. Няма връщане назад.
   – Така. И нека ти се представим. Аз съм Кайл, а това са – Кели, Айзък, Хейли, Дейвид, Дейна и Крис.