Сбогом, Дезире! Обичам те!

„Скъпа Дезире,

Сънувах те, мой необятен океан.

Ти си буря, която не стихва.

Вино, което ме прелъстява с вкуса си.

Нежен полъх на вятъра.

Насърчавам те да не спираш да твориш. Поезията ти е мека, докосваща. Изпитвам силна възбуда от думите ти.

Бих ли се открил в някоя от тях?

П.п. Помня Париж. Покани ме. Чао.

Бертран”

   Дезире прегъна на две листа и внимателно го прибра в плика. Докосна го с устни и го постави в кутията, където стояха още писма от Бертран, нейното удоволствие. Наля си чаша червено вино, намести се по-удобно в стола и постави ръката си от вътрешната страна на бедрата. Думите на Бертран изплуваха в главата ѝ, тя затвори очи и си представи младото му лице. Капка от червеното вино потече по брадичката ѝ. Изтри я с ръка, а след това облиза пръста си. „Вино, което ме прелъстява с вкуса си.”

   Любовта между Дезире Маро и Бертран се бе разпалила при представянето на последната ѝ стихосбирка „Полет с птиците” в музея „Роден” в Париж. Тя обожаваше събитията с тълпи от хора. За нея те бяха вдъхновение. Трептеше от чувствителност и сякаш целият свят минаваше през тялото ѝ, само да може да превърне всичко в думи. Искаше да изгори. Винаги четеше боса, защото чувстваше, че става едно с природата. Тихо с дълбокия си женствен глас изричаше думите, покълващи като семена за нов живот.

   След края на четенето и поздравите, които получи от познати и непознати, един младеж на двадесет се запъти към нея. Висок, облечен в елегантен костюм, тъмна коса, която бе внимателно загладена. Дезире се вгледа в него така, както котка в слънчево зайче на стената. Лицето му бе гладко избръснато, кожата му ухаеше на приятен парфюм. Представи се като Бертран Жустен, импресионист. Каза ѝ, че отдавна чака този момент. Поклони ѝ се, поде бавно ръката ѝ и я целуна. Докато устните му докосваха кожата ѝ, която бе нежна, предвид възрастта ѝ от петдесет и пет години, не спираше да я гледа в очите. Червенина изби по лицето ѝ, розовите ѝ устни се усмихнаха, като изпъкна трапчинката на лявата ѝ буза, която тя прикри със сребристата си коса.

   Разговорът бе кратък, но достатъчен. Семената бяха намерили своята почва. Бертран изказа възхищението си от стиховете на Дезире, но тя знаеше, че вече става въпрос за друга поезия, за друго изкуство. Времето придоби способността да лети. Той гореше. Ръката му бе забравила да пусне нейната след целувката. Преди да се разделят, Бертран бръкна в джоба си и ѝ подаде едно прилежно сгънато листче, на което бе написал адреса си в Бордо, където живееше. Целуна я. Бърза и кратка целувка, както правят хората, когато знаят, че ще се видят на вечеря след няколко часа.

   Дезире стана от стола, изми ръцете си и прилежно ги подсуши с кърпата. Отиде до бюрото, взе лист хартия и започна да пише:

„Любими Бертран,

Въздухът носи твоя аромат.

Кръжа като птица в любовен танц над теб. Гнездото ми е студено, а сърцето ми излъчва топлота. Грея при всяко твое писмо. Ти си моят Лорка, а аз твоят Дали. Париж е студен без теб.

Не идвай, любими. Не и сега. Почакай.

Дезире”

   Облиза с устни плика и го залепи. Облече палтото си и пъхна писмото в джоба. Прескочи до най-близката пощенска кутия и го пусна вътре. Усети приятни тръпки по гърба при мисълта за отговора на Бертран. Очакваше го с нетърпение.

   Отговорът се получи след седмица. Хартията бе напарфюмирана с парфюма му. Дезире вдиша аромата и мислите ѝ пробягнаха по врата на младия художник, а ръцете ѝ по тялото му. Усети ускорение в пулса и мускулите от вътрешната страна на бедрата ѝ се свиха. Скъса нетърпеливо плика и зачете посланието:

„Моя пасифлора, газания и плумерия,

Палитрата ми е безцветна, платното – бяло. Само ти можеш да им придадеш цвят. Тъжа, поради това, че не мога да зърна среброто в косите ти. Самотен съм без теб. Търся утеха в творбите си, но не ги чувствам, не ги усещам. Празен съм. Картините  ми се превръщат в банални. Виждам теб във всичко и навсякъде, но това са предмети. Те не дишат и не докосват. Стоят безмълвни.

Защо си в чашата ми с вино?

Защо си тютюнът в цигарата ми?

П.п Ела ме излекувай.

Бертран”

   Дезире изпита сладка възбуда от текста, който прочете. Чувствата, които изпитваше към нея художникът бяха споделени. Тя го любеше, докосваше се, мислейки за него. Често бе получавала покани от Бертран за визита в Бордо, както и да я посети в Париж. Жадуваше за тялото му. Бяха минали пет месеца от първата им и последна среща в музея. Докосването на устните му ѝ бе доставило голямо удоволствие. Не искаше да бърза. Искаше да си играе с него. Да го предизвиква. Да го докара до лудост. Това я възбуждаше. Стисна писалката, разтвори един бял лист и написа:

„Здравей Бертран,

Запълни тази празнота с друга.

Не се въздържай.

Пусни зверчето в теб на свобода.

П.п. Разкажи ми.

Д.М.”

   След като пусна писмото в пощенската кутия, Дезире тръгна по площад „Пигал”, където гъмжеше от кабарета и публични домове. Бе облечена с пуловер, който описваше гърдите ѝ, пола, стигаща до коленете, ниски и удобни обувки. През врата си бе преметнала шал, а косата ѝ бе пусната. Влезе в близък локал, поръча си чаша вино и запали цигара.

   Заведението бе пълно с хора. На една маса двама мъже преплитаха езици и се докосваха без никакви задръжки. До тях бе седнало момиче на около двадесет-двадесет и една, поне такова заключение направи Дезире, което целуваше по врата много по-възрастен от нея мъж. Това я накара да се погнуси, макар тя и Бертран също да имаха голяма разлика в годините. Поръча втора чаша с вино, която не изпи и тъкмо реши да си ходи, когато някой докосна ръката ѝ.

   Пред нея стоеше мъж на около тридесет и пет. Тъмнокож, не толкова красив, колкото чаровен. Тялото му бе атлетично и се усещаше аромат на парфюм, примесен с цигарен дим и пот. Той я приближи по-близо, махна на сервитьора и поръча още две чаши с вино. Дезире го наблюдаваше с интерес. Нещо у този младеж ѝ хареса. Устните му бяха големи. Дъхът му приятен. Той ѝ се представи като музикант, свирещ на саксофон. Живеещ в Марсилия, но в Париж поради ангажимент. Тя веднага погледна пръстите му, които бяха нежни и дълги, напълно противоестествени на мускулестото му тяло. Заговориха за Дюк Елингтън, Луис Армстронг и поръчаха още вино. Улисаха се в разговори до късни часове. Заведението обяви, че затваря, затова  младежът, който се представи с името Гастон, предложи да изпрати Дезире до дома ѝ. Тя прие.

   Чувстваше се някак малка до него. Крехка. Мисли започнаха да изплуват за здравите му ръце, които я обгръщат. Усети как започна да ѝ пари между краката, гърдите ѝ се зачервиха, а лицето ѝ пламна. Когато стигнаха, тя предложи на Гастон да влезе за напитка. Младежът не се поколеба нито за миг.

   Получи се дългоочакваното писмо от Бертран, който пишеше:

„Люляк ароматен,

Как бих могъл да любя друга? Нали сме птици? Гургулици, лебеди, щъркели. Аз съм се врекъл само на теб. Не изпитвам удоволствие от храната вече. Тялото ми се разкъсва.

Подлудяваш ме.

Призови ме.

Аз те зова.

П.п. Обичам те!

Бертран Жустен”

   Признанието в любов достави удоволствие на Дезире. Отново изпита наслада от мъката на своя възлюбен. Отговорът ѝ бе следният:

„Бертран Жустен,

Скъпи, любими, възлюбени, готов ли си на всичко за мен?

Срещнах музикант на име Гастон. Напомня ми за теб. Ръцете му са нежни. Усетих ги там, където би искал и ти, но нищо повече от това. Имам нужда, ти ще ме разбереш. Съветвам те да се отдадеш на интимност. Разказвай ми.

П.п. Чао.

Д.”

   Отново я обля чувство на  удоволствие от мисълта за младия художник, който се раздираше и страдаше. Запъти се към спалнята си, захвърли халата, с който бе облечена и легна гола на леглото. Притвори очи и започна да си представя Бертран. Ръцете ѝ се плъзнаха по тялото и след това изстена. Пръстите ѝ бяха там, където бе преди седмица и Гастон.

„Любима моя,

Кой е този, който си позволява да те докосва? Какъв циник! Нима си се поддала?! Аз страдам и съм наранен. Захвърлих всичките си бои. Не мога да рисувам. Палитрата изгорих в камината, платната ми са разрязани с нож. Болен съм. Виното ми горчи, но го поглъщам в големи количества.

Излекувай ме.

П.п. Готов съм на абсолютно всичко за теб, единствена.

Бертран, твой и завинаги”

   Пръстите на Дезире изписваха плавно и красиво няколкото думи в отговор на писмото на Бертран:

„Здравей, любими.

Чао.

П.п. Опиши ми я с подробности.”

   Младият художник бе стигнал до ръба на отчаянието си. Всяко следващо писмо на възлюбената му действаше като горещ восък в кървяща рана. Всички картини, които бе подготвял за изложбата си след няколко месеца бяха съсипани, нарязани, изгорени. Откакто я видя на живо, тя се превърна в негова икона. Виждаше лицето ѝ сред хората. Косите ѝ бяха дъжда, парфюмът ѝ бе вятъра, очите ѝ – звездите. Кожата ѝ беше бял облак. Тя бе всичко. Самата Природа в неговите ръце. Как да я пусне? Как да я сподели? Дали спасението му се криеше в прелъстяване на друга? Можеше ли да докосва чужди устни? Защо? Писа ѝ:

„Скъпа Дезире,

Аз нямам сили вече. Изцеден съм. Слаб. Ти си моят Луцифер.

Как да докосна друга?

Искаш да чуеш за проникване в чужда жена, за докосване на чужда гръд?

Не бих могъл. Друго бих ти описал.

В хола съм завързал въже. Ще го поставя на врата си. Очаквам да се задушавам бавно. Тялото ми да се гърчи. Но не само това. Вените ми ще бъдат прерязани, за да може да изтече кръвта ми. Така ще ме прелъсти Смъртта. Ето, описвам ти какво е да си с друга.

П.п. Сбогом, Дезире! Обичам те!

Бертран”

   Вратът му се прекърши лесно. Кръвта му изтече бавно. Тялото на художника висеше в хола, а наоколо имаше куп картини с лицето на неговата Дезире. Всичките нарязани.

   Дезире прочете писмото. Бертран, любимият ѝ скъпоценен Бертран. Удоволствието ѝ. Навярно бе мъртъв. Смачка листа и го захвърли в камината. Пламъците изгориха хартията и тя стана на пепел, също като любовта между художника и поетесата. Тя взе писалката, разгъна бял лист и започна да пише:

„Любими Гастон,

Въздухът носи твоя аромат. Кръжа като птица в любовен танц над теб. Гнездото ми е студено, а сърцето ми излъчва топлота. Грея в очакване на твоето писмо. Ти си моят Лорка, а аз твоят Дали. Париж е студен без теб.

Дезире”