Търсеното щастие
Разкази от едно минало време
- Разказ
- 2 глави
- 501 прочита (322 на главата)
- 0 коментара
Търсеното щастие
Планината се събуждаше от тежката зима. По склоновете се разлистиха величествените корони на дърветата, а снегът се отдръпваше по върховете. Поляните се обсипаха с различни ароматни цветя, които пролетта бе донесла. В малкото градче, сгушено в подножието на планината сред морето от цветове, цареше радостно оживление покрай настъпилите дългоочаквани топли дни. Жените си говореха през дворовете, мъжете стояха в кафенетата, а девойките и момците до късно се разхождаха и пееха песни.
Такъв спокоен и ведър бе денят, когато из градчето се разчу, че чорбаджийското семейство на Хаджи Стоян от съседното село е дошло да живее тук. Добър беше тоя човек, заможен, но не се скъпеше за нищо и никого, а обичаше да помага на хората. Навремето си беше избрал жена от хубаво семейство, но животът не ги дарил с най-важното – рожба.
- Дете си нямам и съм обречен цял живот да диря щастието някъде другаде. Затова дойдох в града. - повтаряше често Хаджи Стоян.
Мина време и хората в градчето започнаха да обичат тоя нов човек, като че е живял винаги с тях. Добротата се предаваше от сърце на сърце и на жителите им ставаше тъжно за това хубаво семейство, което макар сред множеството, бе само. Късно вечер, когато Хаджи Стоян се прибираше при своята съпруга, мъжете оставаха в кафенето и дълго умуваха какво могат да сторят, за да се намери щастието.
- Трудно е... Какво да дадем на човек, дето си има всичко – чудеше се бай Иван, който бе сиромах, но готов да даде и малкото, което имаше.
- Това, дето го няма, не можем да дадем, но да е нещо, което ще да ги зарадва много – обади се друг.
- Кон да им подарим. – каза трети – Аз имам четири - кой от кой по-красив, а за Хаджи Стоян ще дам на драго сърце.
Тази идея не се хареса на мъжете, а някои дори се засегнаха, че техните коне също били хубави, но никой не ги похвалил. Тишината на нощта бе прекъсната от спора в кафенето, чийто край нямаше да настъпи, докато някой не се сетеше, че е станало твърде късно.
Не сънят, а нещо друго обаче бе причината мъжете да замлъкнат. Вратата на се отвори плавно и на прага застана самият Хаджи Стоян. Всички стояха и дори не се опитваха да прикрият ожесточения спор, а и нямаше нужда, тъй като чорбаджията бе чул почти всичко. Хаджи Стоян, който се бе върнал да си вземе забравената кесия, сега дори не мислеше за нея. Гледаше мъжете със сълзи на очи и като се поосъзна малко каза:
- Едва сега разбирам какво дирих толкова време. Вярно, дете нямам, но ми липсваше и нещо друго – другари. Не ми е нужно нищо материално, защото на този свят има нещо по-ценно, по-истинско, и това е приятелството.
Хаджи Стоян погледна още веднъж всички, усмихна се и излезе.
- Ето ти го на щастието! - помисли си той и тръгна към дома си, забравяйки отново кесията си в кафенето.