Разходката
Знаех си, че нетрябва да отивам на онова място, всички казваха, че има нещо странно в него.
Както всеки ден,аз излязох навън, за да се разхождам. Правех го всяка вечер, защото мидействаше успокояващо. Времето беше хладно, но същевременно и меко. Обикновеносе разхождам сам – за което майка ми винаги ми се кара – но този път реших давзема и моите приятелчета от блога – Чип и Боби Дъвката. Всички в даскалоказваха на Боби така, може би се досещате защо.
-Кво става, Чип? – попитах аз докато отиваме към гората.
Той ме погледнапрез мръсните си очила, почеса се небрежно по главата.
-Нищо.
Всички в даскалознаеха, че Чип е зубър, винаги имаше шестици по всеки един предмет. А иначинът, по който изглеждаше навеждаше връстниците ми на тази мисъл. Аз също неправех изключение от тях. Даже мислехме, че Чип е някакъв пратеник от Марс, зада изучава формата на живот, отношенията между хората и техните навици.Родителите ми помислиха, че мразя Чип, когато им споделих това, но това не е вярно.Чип си е Чип – нито може да бъде мразен, нито обичан.
Другият обект наконспирации в даскало беше Боби Дъвката – ниско и дебело човече, с късинеобичайно къси крака, което винаги носеше раницата си на гръб. За него пъкпросто смятахме, че е глупакът на класа. Двойкар, който винаги правеше схемикак да препише. Само ако се стараеше толкова и за ученето... Въпреки всичко идвамата не бяха лоша компания, поне като нямаше друга.
***
Времетопродължаваше да бъде меко и хладно. Нощта вече се беше спуснала и сухият вятърлюлееше дървета. Ние се скитахме безцелно из гората. Разбира се, Боби се изморинай-бързо от трима ни и започна да мрънка, че иска да се връща.
-Ако не те е шубе,връщай се. – казах аз и продължих да вървя напред. – А да, това е, шубе те, нали? – продължих да говоря аз. Не че ми пукашемного какво ще каже, но поне времето минаваше.
-Кой? Мен да ме е шубе – никога! – отсече Дъвкатаи задмина бързо всички ни. Сега той водеше малката ни група, аз бях зад него, аЧип – зад мен.
Вървяхме без даспираме, сякаш знаем накъде отиваме, но всъщност никой от нас не знаеше.Умората си казваше думата и върху мен, вече краката не ме държаха, исках даседна да си почина.
Стига глупости! Да не би да искаш да тепомислят за слабак? Нямада си почиваш!
-Ей, пичове,знаете ли, че тук се срещат вълци? – подхвърлих аз, за да разсея мислите от главата си. – Всекимомент може да изскочи някой вълк и да ни разкъса. – засмях се.
-В-в-вълци ли? – попитаха и двамата, гледайки към менизплашено.
Аз се засмяхотново и не казах нищо.
Двамата миприятели започнаха да се оглеждат в тъмното, но не успяха да видях нищо. Усетисе само силен полъх но вятъра, от който и тримата настръхнахме. Вече не самобеше хладно, а се усещаше истински студ. Тениските, с които бяхме облечени нестигаха, за да ни стоплят.
-Момчета вижте,там има някаква къща. – каза Боби и посочи към мястото.
Двамата с Чиппроследихме накъде отива пръста му и я видяхме. Къщата светеше, а от комина излизаше дим.
Тримата сезапътихме към къщата с надеждата, че ще си починем, стоплим и ще тръгнем пообратния път.
***
Къщата беше стара,но вътре бе топло. Имаше едно разнебитено легло, върху което имаше малко дрехи.Подът скърцаше при всяко стъпване, а столчетата до масата бяха неудобни. Явнонякой живееше тук, но сега го нямаше...
Тримата седнахмена леглото, печката бумтеше и беше топличко в къщата. Кой би живял в гората ито в изоставена къща?
-Вижте това място!– възкликна Боби Дъвката. – Дали тук живее някакъв изкуфял старец, четящ книги– продължи момчето, размивайки се.
Двамата с Чип гоизгледахме, подбеляйки очи. Понякога Боби можеше да бъде много досаден, особеносега, когато всички си бяхме отпочинали хубаво. Всички бяхме малко или многоосвежени, но сякаш Боби бе преродил тъпотата си.
-Да бе, точнотакъв стърчок живее тук. – отвърнах аз – Стига се бърборил и да тръгваме,че ибез това веме закъсняваме.
-Ей сега тръгваме.– потхвърли Чип – само да отида да пикая.
Изгледах Чипдосадно, а той разбра много ясно, че погледът ми казва, че трябва да побърза.Очилаткото се изплъзна от леглото и отвори вратата, лъхна студен вятър встаята.
***
Минаха петнадесет минути откакто Чип гонямаше. Аз и Боби започнахме да се притесняваме, за това и излязохме да готърсим. Уж ни каза, че ще е точно зад къщата и без това нямаше кой да го види.Излязохме, а навън беше много студено, треперехме като листове. Луннатасветлина блестеше, а вятърът придаваше страховит вид на дърватата. Сякаш някойили нещо ни следеше, чакаше само подходящия момент, за да ни нападне.
Първо проверихме зад къщата, където каза,че ще е Чип. Нямаше го. Имах лошо предчувствие, което се стараех да не покажа,но си личеше. Нещо не беше наред, Чип винаги би се върнал при нас. Той никак небеше смел, на него му дай да смята задачи по математика само.
Леле,с какви хора общувам и какво правя с живота си. Защо ни беше въобще да тръгвамекъм гората? Каквоси мислехме, че ще открием? Аконе можем да открием Чип, какво ще кажем на родителите му?
Мамкаму...
Нетрябваше да идваме тук, не трябваше!
Тези мисли не ми даваха мира. Вече и мен безапочнало да ме хваща шубето. Никога повече няма да идвам в гората.
Продължавахме да търсим Чип, но безуспешно.Никъде го нямаше това момче, сякаш бе потънало в дън земя.
-Ей, пич! – викна Боби. Този вик успя дапрогони гадните мисли от главата ми, поне за малко. Обърнах се към него. – Вижтам – продължи той и посочи към една яма
***
Затичахме се къммястото, бяхме задъхани. Започнахме отново да се изморяваме, но не можехме даспрем. Когато стигнахме до мястото видяхме очилата на Чип. Бяха счупени напарченца. Само изкривената им рамка беше остана здрава. Взех я и огледахостатъка от очилата внимателно. Огледахме и ямата. Беше дълбока и дъното йпочти не се виждаше.
-Мамка му, пич! –обади се Боби, посочвайки тялото на Чип.
***
Кръвта беше пряснаи това си личеше, явно каквото и да се бе случило с Чип, е станало скоро,защото локвата от кръв, която бе около тялото му, още бе топла.
Мамка му, мамка му, мамка му!
Това не бешепричинено от животно, части от тялото на Чип бяха навсякъде.
-Мамка му, копеле,да се махаме от тук! – извиках аз и започнах да тичам.
Боби Дъвката мепоследва, дишаше толкова тежко, сякаш можех да го чуя.
Изведнъж чух силенудър, обърнах се за миг и видях Боби строполясан на земята.
Какво се случваше по дяволите!!!
Затичах се още посилно, бях изпотен. Дишах тежко и не спирах да си мисля,че нещо ме преследва.Бях последния оцелял.
Тъкмо бях излязалот гората, когато усетих силен удър зад врата.
Последното, което видях бе окървавената брадва...