Първа глава

 
-          Хей, какво правиш тук? – попита ме Келси.
-          Ъм… работя?
-          Всички други са отвън, ти също трябва да си!
-          Защо? Какво става? – учудих се.
-          Не си ли чула? Новото момче идва. – каза тя развълнувано.
-          И? – Не е голяма работа. Имахме нови пациенти тук през цялото време. С какво беше различен днешният ден?
-          Ами… чу ли новините, за човека, който одрал три жени? – нейният тон беше твърде развълнуван за темата.
-          Да защо…, о не, не ми казвай…
-          Да, той идва тук. И ние ще го пропуснем ако не побързаме! – Келси грабна ръката ми и започна да ме влачи към главния вход. Бях изненадана и леко нервна. Не знам защо. Имам предвид, какъв тип хора очаквате да намерите в институция за криминално луди? Във всеки случай, не можех да помогна с гризане на ноктите си; нервен навик, който имах още от дете.
 
Пристъпихме навън в слабият дъжд и чакахме минута. Огледах се наоколо и разбрах, че Келси беше права; почти целият персонал беше тук за вълнението. Вътре имаше полицаи, разбира се, за да държат нещата под контрол, но всички други се бяха струпали наоколо, за да видят скандалният престъпник. Също имаше хора по улицата, които протестираха срещу мъжа получаващ живот в този затвор/психиатрична клиника, както искате го наречете. Повечето го искаха мъртъв.
 
Тъкмо мислех да вляза вътре, а не да чакам в лошото време, когато тъмен полицейски ван спря пред сградата. Двама охранители изскочиха и отвориха задната врата. Сега очакването достигна до мен. Как изглеждаше? На колко години беше? Дали ще бъде привлекателен или отблъскващ?
 
Разбрах съвсем скоро. Охранителите посегнаха във вана и всеки един от тях хвана една от ръцете на мъжа. Когато го издърпаха от превозното средство, той погледна надолу, към земята и затова не можах да видя лицето му. Ръцете и краката му бяха закопчани с белезници, които дрънчаха докато вървеше. Той вече носеше един от онези отвратителни синьо/зелени гащеризони, които бяха задължителни за пациентите тук. Дори в лоши дрехи можех да кажа, че той беше висок и слаб. Преди да изкачи каменните стълби водещи до сградата, мъжът ме погледна и аз можех да го огледам в пълни детайли. Да се каже, че е привлекателен, би било подценяване.
 
Бях изненадана от безупречната красота на престъпника пред мен. Изглеждаше около двадесет годишен. Имаше дълги, черни мигли около пленителните си зелени очи. Плътните му устни леко се разделиха, докато вървеше по мраморните стъпала. Разрошената му тъмна коса, беше заметната над челото и накъдрена около ушите му. Имаше силна, изразителна челюст, която беше стисната здраво и вежди, смръщени в средата от гняв, когато чу протестиращите да крещят и искат да бъде убит.
 
Не знам какво съм очаквала. Той да рита, да крещи, нещо, каквото и да е. Това правеха повечето хора, когато пристигаха тук. Те се побъркваха или се опитваха да избягат, или викаха нелепи неща. Със сигурност някой зъл колкото него би трябвало да направи нещо екстремно. Имам предвид той е одрал три жени. Какъв тип болни хора правят това? Но не, той просто вървеше бавно, право към входа без да каже нито дума.
 
-          Това ли беше? – побутнах Келси.
-          Предполагам. – въздъхна тя – Твърде зле е, очаквах нещо по-вълнуващо.
 
Засмях се на постоянното й чувство за хумор, което никога не се е проваляло да ме усмихне. Знаех, че си мисли същото, което и аз. Мъжът, който току-що мина, беше може би най-привлекателния, великолепен мъж, който някоя от нас бе виждала. Но никоя не искаше да признае, че е привлечена от психопат.
 
-          Добре всички, обратно на работа. – директорката, г-жа Хелман ни инструктира, като ни избута обратно в сградата. Тя беше около петдесет годишна, с руса коса и проницателни сини очи. Не я харесвах като цяло, но ми трябваше работа. Бах изненадана, че дори ми плащаше толкова добре, все пак бях на двадесет години. Имах степен, но все още трябваше да работя за по-висока позиция.
 
Както и да е, влязох отново вътре и проверих часа. Мамка му, беше време за обяд. И нямам предвид моят обяд. Трябваше да седна и да наглеждам (заедно с няколко полицаи) как пациентите обядват или играят карти, или каквото друго си наумят да правят през техните два свободни часа. Стоях на обичайното си място в задния край на стаята, така че да виждам всички, в същото време. След около половин час вратите се отвориха и всички се обърнаха да видят. Вътре влезе новото момче, с двама охранители от двете му страни, които бяха там за да го държат под контрол, макар че не изглеждаха много убедително, тъй като момчето беше по-високо и от двамата. Той все още беше закопчан с белезници на китките и глезените.
 
Чертите на лицето му бяха все още твърди, както по-рано и веждите му смръщени. Всички се взираха в нещо втренчено, сякаш току-що е убил някого пред очите им.
 
Той не им обърна внимание, а вместо това просто отиде до една от празните маси и седна. Без храна, без да направи нещо, просто седна на стола и се загледа в стената. Първата ми мисъл беше, че е по-луд от разбойник, но трябваше да размисля. Имам предвид, ако аз бях на такова място с хора, които ми крещят смъртни заплахи и  трябваше да се приспособявам към ново място, и нов живот, в едно, щях просто да седна и да си прочистя мислите.
 
Трябваше да наглеждам другите пациенти, но не им обръщах особено внимание. Бях фокусирана единствено към момчето с кестенявите къдрици. Не знам защо. Трябваше да съм ужасена от него, и аз бях, но в същото време той беше толкова интригуващ. Не знам какво беше, но почти почувствах, че той ме привлича. Може би беше единствено, защото бях уплашена от него и не можех да спра да се чудя за престъпленията му. Може би просто бях любопитна. Може би…
 
Г-жа Хелман влезе внезапно и свирна с неприятна си свирка, сигнализирайки, че е време така наречените престъпници да се връщат в стаите си или клетките, както искате ги наречете. Височината на новото момче се удължи, когато се изправи от мястото си. Той се подчини на пазачите и те го поведоха към мястото на което трябваше да остане.
 
Когато мястото се изпразни, за съжаление г-жа Хелман дойде при мен. Почувствах намек за смърт. Тя беше доста смущаваща и никога нямаше нещо приятно за казване. Ако искаше да говори с теб насаме, то обикновено беше за да ти крещи или да те уволни.
 
-          Роуз, може ли да поговорим за минутка? – Попита ме тя. Кимнах и тя се приближи. Не изглеждаше доволна. И отново, тя никога не изглежда доволна.
-          Справяш се доста добре за тези два месеца тук. Изненадана съм, че все още не си напуснала. Мисля да ти дам малко повече задължения тук. – Каза тя.
-          О, благодаря Ви.
-          Изглежда ти е доста комфортно с повечето пациенти тук. Може да помагаш по-малко на сестрите и да прекарваш повече време с пациентите. Ако се чувстваш комфортно с тях.
-          Да, разбира се. Това ще е страхотно. – Казах. Чувствах се по-добре около психопатите-затворници, отколкото би трябвало да бъда. Предполагам, просто беше интересно да си около тях и да гледаш какво мислят, как мислят. Малка час от мен винаги се е чудела, дали наистина са ненормални. Очаквах г-жа Хелман да си тръгне, но тя си остана точно там, така че я попитах въпросът, който се въртеше в ума ми последните два часа.
-          Ъм, новото момче… - започнах да питам.
-          О, да. Той е интересен субект. – каза тя, сякаш той беше някакъв експеримент. – Е, наистина трябва да тръгвам. – Г-жа Хелман си тръгна бързо, без да ми позволи на довърша изречението си.
-          Как се казва той? – извиках след нея.
            Тя се обърна към мен, острите й сини очи ме гледаха. – Името му е Хари, Хари Стайлс.