Беше нощта преди Горещници, трите най-горещи дни от юли: Чурлига, Пърлига и Марина Огнена. Гъста мъгла се спускаше над Сребрин и селяните побързаха да приберат животните по оборите; затвориха кепенците на прозорците; заключиха вратите и загасиха огъня в огнищата. Мрак покри селото. Всяка твар замлъкна и мъглата се разстла като пелерина. Никой не смееше да работи през тези дни по полето, градината и дома, защото от небето падало огин, който изгарял нивите и къщите.
Мъглата завари Аспар горе при кошарите да прибира овцете. Храбър, неговото вярно куче, прибягваше ту от едната страна, ту от другата. Подскачаше, спускаше се, оголваше зъби срещу някое заблудено шиле, сгълчаваше го и го насочваше към отворения вратник.
Докато кучето завръщаше коча към кошарата, едно агне хукна през дърветата и изчезна в мъглата. Аспар хвърли тоягата си, за да може да го препъне през краката, но тя се изгуби след него и се чу глух звук от падането ѝ.
- Ах, пусто да опустееш! Диване с диване! – взе да го гамотисва* Аспар.
Подсвирна на Храбър, който тутакси дотърча, размахвайки опашка. Облиза стопанина си по ръката и излая веднъж.
- Айде, Храбро, да го потърсим тоя дигноглавец*. Караконджулите да го ядат, пустото му с пусто! – не спря да ругае.
Пастирът влезе при овцете и откачи чановете от двата коча, единият за него, а другият – за кучето. Закачи го за врата на Храбър, потупа го по главата и му рече:
- И да не загубиш чана, че кой знае какви злини се крият в тая мъгла. Ще те пази от бесовете на нощта. Гяволи и таласъми бродят по това време на денонощието.
Нарами дисагите, закачи своя чан за тоягата, подвикна на кучето и тръгнаха към гората.
Нищо не се виждаше. Беше тъмно като в рог. Ослушваше се Аспар за звук от някоя клонка или блеене, но се чуваше само дишането на кучето и подрънкването на чановете. Пееха звънците, разнасяха песента си из нощта, ама песен за чудо и приказ.
Вървяха на сляпо из гората и излязоха пред една стара мелница, забравена от годините.
- Храбро, тука ще се нощува тая вечер, че в тая мъгла не можем да се върнем обратно. – рече Аспар.
Храбър подуши въздуха, изсумтя в знак на съгласие и се запъти към сградата. Побутна пастирът леко вратата и тя поддаде. Влязоха вътре и се настаниха на земята. Аспар подпря тоягата си на стената, откачи чана от врата на кучето и бръкна в дисагите си. Извади комат хляб, буца сирене, розов домат и една люта чушка. Разряза сиренето на две и даде половината на Храбър. Отчупи му от хляба и той гладно задъвка храната. Нахраниха се и се излегнаха на твърдата земя да спят.
По някое време Аспар се събуди и излезе да се облекчи навън. Усети го Храбър и го последва. Никога не оставяше стопанина си. Колко пъти беше спасявал овцете от кръвожадни вълци. Веднъж един го ухапа за крака, а Храбър даже не изскимтя. Обърна се, разтвори паст, захапа вълка за гърлото и го задуши. Вярно куче беше и следваше Аспар навсякъде.
Свърши си работата пастирът и се обърна да върви към мелницата, а насреща им една хубавица и държи агнето на примка. Кучето оголи зъби и зачака команда от стопанина си да скочи и да хапе. Гледа я Аспар и търка очите. За самодива я взе, а бе чувал как подлудяват мъжете и как ги докарвали до бяс. Пресъхна му устата и се реши да пита:
- Коя си ти и какво дири моето агне при тебе?
- Аз съм Чурлига, пастире. Връщам ти агнето, но рано сутрин ще го заколиш в моя чест, иначе ще изгоря кошарата ти. – изрече девойката, обърна се и изчезна в мъглата.
Търка очите Аспар и не може да повярва. Сън ли беше или истина? Агнето обаче стои кротко и го гледа, а примката виси на врата му. Хвана пастирът животното, свирна на кучето и се запътиха към мелницата.
На сутринта слънцето изгря и светлината проби през дупките на покрива. Още от рано бе жега. Пчели обхождаха наоколо и събираха прашец, а птичките опяваха съдбата на агнето. Аспар взе каракулака* и се подготви да го коли. Пастирът го гледа и то го гледа. В очите му влага, като да се разплаче. Усети животното накъде отиват нещата и взе да се опъва, ама държи пустата примката, не се къса. Хвана Аспар агнето за ушите, а то започна да блее. Опъна врата му назад и срещна погледа му – милостив, влажен, умоляващ. Напълниха се очите на пастира със сълзи. Агнето реве и той реве. Затвори ги да не гледа и заби ножа в гърлото му. Топлата кръв потече по ръцете му, а агнето взе да рита и да се дави. Изтече му кръвта, разля се по зелената трева и попи в земята. Изми ножа си Аспар, остави телцето да лежи до мелницата и тръгна към кошарата.
- Дано си доволна, Чурлиго! – разбесува се Аспар. – Кръв пролях за тебе кошарата ми да пощадиш! Туй пустото го прибери и да ти приседне залъкът!
Мина първият ден от Горещници. Разчу се из Сребрин, че Аспар дал жертва за Чурлига, но никой не посмя да го попита, а и той си остана горе на кошарите. Не му се прибираше към село в тези горещини, а и трябваше да стои при овцете. Вълците само чакаха да се прибере и щяха да ги издушат.
Вечерта пак се затвориха кепенците, заключиха се вратите и се прибраха животните.
Аспар лежеше на сеното и гризеше една праскова. Храбър бе сгушен до него. Чу се тупурдия в кошарата и кучето, и пастирът скочиха и се запътиха натам. Овцете блееха, чановете на кочовете дрънчаха - бяс някакъв бе обхванал животните. Диви-подивели. Оголи пак зъби Храбър и се спусна към единия коч да го лае. Заигра и тоягата на Аспар, та накрая укротиха подивелите животни. Пастирът завърза двата коча и тръгна да излиза от кошарата, следван от Храбър. Затвори вратата на дама, провери и вратника и тръгна към пристройката. Насреща му пак девойка. По-хубава. Косата ѝ огнена, дълга, а тя гола-голеничка. Кичурите ѝ се спускаха по раменете и покриваха гърдите ѝ. Замлъкна Аспар, загледа се в хубавицата и дума не можа да обели. В очите ѝ жар. Застина и Храбър. Обръща глава към стопанина си и чака, а той не мърда.
- Аз съм Пърлига. Сестра съм на Чурлига. За нея агне пренесе в жертва, иначе кошарата ти щеше да изгори. И за мен жертва ще дадеш, иначе къщата ти в село ще опожаря и жена ти ще запаля.
- Недей, Пърлиго, жертва ще ти дам, само къщата и жената не изгаряй! – завайка се Аспар. – Две агнета ще заколя, само да ме умилостивиш.
- Аз агне за жертва не ща. Кучето ще ми дадеш. – изрече Пърлига и изчезна в гората.
Зарида Аспар. Как най-верния си другар в жертва да пренесе? Камък му заседна на сърцето. А Храбър до него стои, изпъчил мощни гърди и го гледа.
- Храбро, говори, проклетнико! За агнец те искат. Как да те дам, спътнико?! – потекоха очите на Аспар, разтреперeха му се ръцете.
Влезе вътре в пристройката и хвана ножа. Усети студената стомана, която бе проляла кръвта на агнето. Днес друга кръв трябваше да пролее – тази на най-верния си приятел. Беше го купил от един търговец в съседното село. Малко пале, ама се ежеше. Една вечер го беше взел със себе си на кошарите. Заспал Аспар, а вълк влязъл в кошарата – кръвожаден. Тръгнал да души коча. Кучето чуло и без страх скочило на вълка, а ония шарлатанин от страх избягал. Тогава Аспар взел палето, разрошил му перчема, и му дал името Храбър. Сега неговият другар трябваше да падне от ножа му.
Приближи се Аспар към кучето, сложи ръка на главата му и му заговори:
- Аз от тебе лошо не съм видял, Храбро. Верен си ми бил винаги и си ми помагал. На човек не вярвам, колкото на теб. За жертва те искат, Храбъре, за агнец. Къщата ми с жената ще изгори, ако те не дам. – захлипа пастирът.
Като че го разбра кучето и легна на земята. Изпъна назад главата и зачака.
- Ухапи ме, проклето да си, изяж ме! Не ми се давай тъй лесно!
Храбър извърна глава към него, погледна го с влажен поглед, и кимна. Ножът мина през козината и проби сърцето му. Звук не издаде кучето. Замлъкна завинаги Храбър и остана да лежи там, сред кошарите, където беше споделял вечерите със стопанина си и му беше пазил овцете. Разрида се Аспар, хвана тялото на кучето, стисна го и закрещя:
- Вземай го, Пърлиго! Вземи го, чумо! С кръвта му се окъпи, къщата и жена ми не изгаряй! Болест си ти!
Мина и вторият ден от Горещници. Разчу се и за Храбър по Сребрин. Как бил даден за агнец на Пърлига, как сам легнал и зачакал Аспар да забие ножа в сърцето му. Натъжиха се селяните, защото познаваха кучето. Верен другар и спътник беше той на Аспар.
И тази вечер се затвори всичко в село. Загасиха огнищата и Сребрин потъна в мрак. Зачакаха да мине и Марина Огнената, та да си излязат пак по нивята хората.
Аспар беше потънал в мъка по своя другар. Не можеше да го прежали. Разкайваше се, залък в устата си не слагаше, сън не го ловеше. Локвата с кръв още стоеше, но кучето го нямаше. Излезе пастирът на ливадата и завика:
- Марино, ти си наред, галатнице*! Ти какво ще ми вземеш?! Ти какво ще искаш от мене?!
Насред поляната излезе една девойка. Най-хубавата. Боса, косата ѝ вързана на плитки. Леко стъпваше по зелената трева и гледаше към Аспар. Доближи го и протегна ръка да докосне бузата му. Пламна бузата на пастира и остана белег. Марина Огнена заговори:
- На Чурлига агне за жертва даде. За Пърлига живота на верния си Храбър отне. И на мен жертва ще дадеш.
- Двата коча ще заколя за тебе! Агнетата и овцете ще убия! – яд се надигна в Аспар.
- Аз кочове и агнета не ща. Друго ще ми дадеш.
- Думай, Марино, кажи ми що щеш?! – каза през зъби пастирът.
- Жена ти дете чака, овчарче. Момиченце. Детето искам, иначе цяло село ще запаля. Огън от небето ще закапе. Деца и старци ще изгоря. – изрече девойката и изчезна.
Аспар падна на колене безпомощен, разкъса ризата си, извади ножа от пояса и завика:
- Ще ти дам жертва, Марино Огнена! Себе си ще пробода, но детето си няма да ти дам! – разпени се овчарят и заблъска по гърдите си.
Хвана ножа с двете си ръце и го заби в гръдта си. Разля се кръвта му по ливадата – черна, гъста и топла. Падна безжизненото тяло на пастира и завинаги замлъкна.
Мина и третият ден от Горещници. Чу се из Сребрин, че Марина Огнената приела Аспар като агнец. Тялото му не се намери, а и малко хора се престрашиха да го търсят. Повече никой не се качваше по Горещници на кошарите. Носеше се из село мълва, че чували чановете на Аспар и Храбър в гората. Гонели вещиците, таласъмите и гяволите. Селото от злото защитавали. Чешма в тяхна чест издигнаха в Сребрин и надпис „Зло гони” ѝ изписаха. А там, където лежали телата на кучето и пастира, там безсмъртниче поникнало.
каракулак* - боен нож с разширена дръжка
гамотисва* - ругае
дигноглавец* - младеж с буен характер
галатница* - мръсна, покварена