Погребението на Красимир Славов

Слънцето бързо падаше надолу, огрявайки все по малка и по малка част от гробовете. Тънък слой облаци се настаняваха бавно на небосвода. Вятърът духаше, по-студен от всякога. Птички почти не се чуваха да пеят. Дърветата багреха с топлите си цветове земята. Една мършава котка се прокрадна покрай едно от дърветата и се скри в близкия храст. Чуваше се само шумоленето на една красива есен. А животът малко по малко си отиваше. 

Заболи погледи в земята, всички ние почитахме паметта на един уникален човек. Един човек, дал всичко за всеки, който беше тук. 

Баба Магда, единствената жена в живота ми тогава. Жена, която ме отгледа, възпита и научи на много, жена, която му помагаше в добро и лошо. 

Чичо Георги - най-добрият брат, който той някога можеше да има. Помагаше му, канеше го на кръчма, където често присъствах, и ни водеше за риба. 

И всички онези не толкова близки наши роднини, като братовчедите. 

Почитахме моят единствен родител - баща ми. Онзи, който не се страхуваше от това, което бях. Онзи, който не се страхуваше от това да бъде до мен. Онзи, който ме обичаше безрезервно и даваше всичко за мен. Защото ние бяхме сами. Само аз и той. 

Оттук-оттам се чуваха подсмърчания. И погребението вече си бе към своя край, но не можех да го оставя тук в този ковчег. Минутата мълчание отдавна бе изтекла. Времето за сбогуване - също. 

Аз бях помолил да дадат още две минути. Не само на мен. На него. На нас. На баба и чичо. И на братовчедите. Още две минути,в които да можем да го гледаме. 

Но сякаш никой не смееше. Нито аз, нито всички те. 

Смеех, но не можех. Опитвах да се държа. Защото някои неща те поразяват толкова внезапни.

Стоях изправен пред ковчега и събирах сили да не рухна. Студеното тяло в него ме приканваше да клекна и да опитам да го обгърна. Да целуна отново челото му, устните, бузите. Да му кажа за още един последен път "Обичам те!", но тъкмо когато успях да събера кураж за още едно последно обещание, две треперещи ръце ме издърпаха. 

-Боги... - прошепна с пресипнал глас чичо Георги. Повдигнах насълзения си, пълен със скръб и печал поглед, към лицето му, но той не ме погледна. - Хайде, ела насам. 

След това просто притегли тялото ми в своето и ме остави да гледам как тежкия капак на дървения ковчег пада. Чу се тих трясък от сблъсъка на масивното дърво. 

И край. 

Него вече го нямаше. Нямаше тялото му, душата му, която вероятно бродеше някъде из онова пространство, в което хората живеят докато не минат четиридесетте дни. Може би после наистина възкръсват. 

Циганите, които погребваха хората, ме погледнаха. 

-Ти ли си синът на покойният Красимир Славов? 

А аз, насълзен и все още на прага на това да рухна, единствено кимнах. Обясниха ми, че трябва да взема шепа пръст и да я хвърля върху ковчега. А аз нямах избор. Преглъщах сълзите си, приближавайки се до купа с пръст. Хванах малко и я метнах, шептейки:

-Обичам те, тате! 

След това просто се върнах няколко крачки назад, давайки възможност на всички други да направят същото. Докато аз отново не знаех как да се държа. Защото в момента ми се плачеше. А татко винаги казваше, че мъжете на плачат. И винаги ме питаше дали съм мъж, или какво. 

Татко винаги знаеше как да ме разсмее.

Котето излезе от храста, в който се бе шмугнало и се запъти към мен - седящото на единичната близка пейка момче, подсмърчащо и преглъщащо болката. 

И скок. 

Котето стъпи на меките си възглавнички и започна да ме обикаля. Не издаваше и звук, просто се въртеше покрай тялото ми, галейки се и умилквайки се по мен. 

А аз опитвах да свикна с факта, че вече нищо няма да е същото. И котето не бе толкова интересно, колкото това тайно да се взирам в постановката пред мен. Отецът, стоейки там, навел глава, циганите, хвърляйки лопата след лопата върху дървения ковчег, всички те - знайни и незнайни роднини и сриналата се баба Магда, която се гушеше в тялото на чичо Георги. 

Вече бях сам. Е, имах си баба Магда и чичо Георги, но друго си беше да си имам тате. Да има с кого да гледам филмите по нова всяка неделя вечер, да има с кого да ям фъстъци, слушайки музика и да има на кого да чета поредния стих, записан в тетрадката ми. 

След това дойде реда да поднесем цветя на гроба му. И поднасяйки ги с треперещите си ръце, сякаш чух гласът му. Думите бяха ясни и ги разбрах, но не разбирах дали наистина бе той. 

-Гордея се с теб, Боги! 

Кожата ми настръхна изпод черното сако и черния панталон. Опитах да се усмихна, но не успях. Това беше травма, която тепърва се образуваше в мен. А да я преодолея изглеждаше като недостижим блян. 

Прилях, правейки кръст с водата и виното, след което се прекръстих. 

И бързо се шмугнах някъде, за да мога да съм сам. За жалост никой не можеше да ме остави сам. Загубих баща си толкова внезапно и толкова бързо, че все още мислех, че всичко е сън. 

Но тогава бях малък. Акъла ми беше разпилян по игри, спорт и филми.. и може би това бе началото на стълбището, по което започнах бавно но сигурно да слизам. 

Чудех се познава ли подобна история малкия ни град... Но сякаш не исках да задоволя любопитството си. Може би защото ме беше страх да осъзная, че съм само аз. А може би защото ме беше страх да не се окажа един от много, сполетели ги таз беда. 

И това бе началото. 

Краят, който постави свое собствено начало. 

За жалост една идея по-трудно и по-гадно от всичко, което бях преживял до тогава.