- Име за протокола?

 

- Чой Минхо. 

 

- Къде бяхте във вечерта на двадесет и трети септември?

 

- С гаджето ми, И Джинки. 

 

- Кога разбрахте, че е мъртъв?

 

- Излязох до денонощния магазин, след като се върнах, Джинки лежеше в кухнята в локва кръв.

 

- Знаете, че сте първи заподозрян, нали? - полицаят попита, затваряйки папката на която до сега записваше показанията ми и ме прониза с острия си поглед, който ме накара са потреперя, но лицето ми остана все така сериозно и лишено от емоций. 

 

- Знам – отговорих все така студено и непоколебимо, както до сега. 

 

- Отведете го – мъжът срещу мен заповяда и двамата напомпени полицаи ме вдигнаха от стола, карайки ме да се изправя.

 

Изведоха ме от стаята за показания и ме върнаха обратно в ареста. Знаех, че на сутринта ще ме пуснат, защото нямаха налични доказателства. Всичко беше измислено до най-малката подробност. Единствената им надежда бе да ме държат, до тогава докато не си призная. Но това нямаше да се случи. 

 

След около петнайсет минути, прекарани в зяпане на сивите решетки, те се отвориха и мъж, на около четиредесет, облечен в черен изтупан костюм, с коса зализана назад и папка подмишница влезе, затваряйки отново сивите решетки. 

 

- О, адвокадчето – погледнах го арогантно, а мъжът въздъхна, взимайки стола от ъгъла в дясно и седна срещу мен. 

 

- Моля, наричайте ме господин Чон – каза делово, разтваряйки папката и впи студения си поглед в листите, оглеждайки до най-малката подробност. – Странно досие имате, господин Чой. 

 

- И кое му е странното? – попитах с насмешка. 

 

- Училищни сбивания, побоища в колежа, от които се е стигало до болница, грабежи—

 

- Грабежи? – прекъснах го. – Беше веднъж и откраднахме само бира от супермаркета.

 

- Оставете ме да продължа. Грабежи, влизане с взлон, графити по обществени постройки.

 

- Но не съм убивал човек – погледнах с наперен поглед, все едно знаех всяка една мисъл в главата му. – Не увъртай Чон, знам какво искаш да питаш. Не съм убил гаджето си. 

 

- Доказателствата казват друго.

 

- Доказателствата ли? – извиках в лицето му. – Къде са ви доказателствата, Чон? Гаджето ми е мъртво, а вие ме държите в тази шибана килия! – бях станал от неудобната пейка и се разхождах из тясното пространство, изпускайки нервите си. Не издържах тук. 

 

- Господин Чой, моля Ви, успокойте се – каза адвокатът, ставайки от дървения стол и се приближи до мен, гледайки ме право в очите с острия си поглед. Искаше да ме разчете, да проникне дълбоко в мен, изваждайки истината на яве. Но това няма как да се случи, аз съм просто затворена книга. 

 

И двамата се гледахме право в очите, докато аз дишах тежко. Точно в момента не знаех дали целта на този чичка е да ме измъкне от тук или да ми навреди. 

 

- Знам, че ти си го направил, Чой – говореше тихо и ниско, целейки да бъде заплашителен. Това обаче не минаваше пред мен. 

 

- Не съм – изговорих твърдо, държейки докрай на думите си. – Защо ми е да убивам собственото си гадже? 

 

- Ти ще ми кажеш това – мъжът се подсмихна, отдалечавайки се от мен и започна да се разхожда из тясното помещение, най-вероятно обмисляйки добре следващите си думи. – Може би сте имали проблеми? Избухнал си както правиш постоянно и си го убил? – налучкваше, ала не знаеше че е далеч от истината. Твърде далеч. 

 

- Не съм го убил аз – изговорих през зъби, гледайки го гневно, обеден че вече вената на врата ми се забелязва. – Обичах го, за Бога!

 

- Не се и съмнявам, за трите години, които сте прекарали заедно. Но, кажи ми Минхо, някога навредявал ли си на Джинки? 

 

- Случай, шибан задник такъв – приближих се до него, затискайки го в стената, вече побеснял. – Никога не съм наранявал човека, когото най-много обичам на този проклет свят и посмей още веднъж да кажеш, че съм му посегнал по някакъв начин и кълна се, ще те пречукам! – крещях в лицето му, изливайки всички нерви, които бях набрал през последните дни, в които седях в шибания арест. Прекарвах тук почти целия си ден, за едното нищо. Но не можех да стоя тук повече. Тази вечер ми е полета и трябва да се измъкна на всяка цена. Отдръпнах се от плъха, продължавайки да дишам тежко. 

 

- И Джинки беше познат на цял Сеул, като синът на влиятелния, И Мин Сок. И ти Чой Минхо – посочи ме с пръст, говорейки още по-сериозно, ако бе възможно. – Си единствения заподозрян. 

 

След думите си напусна килията, оставяйки ме сам с мислите ми. 

 

Не знам точно колко време бе минало, но от малкия прозорец, който беше точно срещу килията, можех да видя, че слънцето залязва. Мъж с побеляла коса, вероятно около петдесет - петдесет и пет, седеше на бюрото, заровил глава в документи. Чух звука на отварящата се врата и млад, добре телосложен мъж, облечен в полицейска униформа влезе. 

 

- Хей, колега искаш ли кафе? – попита, подавайки му една от двете чаши, които държеше. 

 

- Да, няма да откажа – по-старият се съгласи с тежък и уморен глас, кимайки на момчето, което се обърна и ме погледна. 

 

Изваяни скули, кестенява коса, плътни устни и дълбок поглед. Ким Джонгхюн. Подсмихнах се, а той седна да един от столовете, правейки се на зает като оглеждаше два листа. 

 

Няколко минути след това се приближи и отключи металната решетка. 

 

- Вдигай си задника от там и излизай – прошепна, а аз веднага скочих на крака, излизайки. 

 

- Какво му даде? – погледнах към спящия човек на бюрото. 

 

- Не знам, сложих нещо за приспиване в кафето. Иронично нали? – Ким се усмихна глупашки, но аз го игнорирах и тръгнах напред, излизайки от помещението.

 

- Кажи ми, че всичко е готово – прошепнах. 

 

- Да, всичко е то—  сложих ръка върху устата му, прекъсвайки го, тъй като на изхода имаше двама униформени. 

 

- Сега какво? – погледнах го объркано, а Джонг въздъхна. 

 

- Хайде мърдай, келеш! – извика, хващайки ръцете ми, притискайки ги към гърба ми и ме забута. Минахме покрай тях, а полицаите единствено ни погледнаха, без да казват и дума. Идиоти. 

 

- Задния паркинг – Джонгхюн прошепна и двамата се затичахме, колкото сила имахме, заобикаляйки сградата. 

 

Двамата униформени започнаха да ни следват, крещейки да спрем. Едно не им разбирам на ченгетата, крещят по някого, който се опитва да избяга от тях, да спрат. Желязна логика. 

 

С поглед затърсих колата на Джонг и щом стигнах до нея се шмугнах на пасажерското място, а секунда след това и приятелят ми влезе. 

 

- Карай, бързо, бързо! – извиках и докато се усетя колата се движеше с висока скорост, а сирени от патрулка се чуваха след нас. 

 

- Караме към гробището, нали? – Джонгхюн запита, фокусиран върху пътя. 

 

- Да, колата там ли е? 

 

- Да – отговори, а аз се облегнах назад, надявайки се, че всичко ще мине по план.

 

Щом Ким спря, излязохме по най-бързия начин от колата, влизайки в гробището. Запътихме се нагоре, където беше втория вход, но преди това спрях към една надгробна плоча. С издълбани букви бе написано:

 

"И Джинки

 14.12.1989 - 23.09.2016"

 

Извадих листа, който се намираше в джоба ми и го оставих върху пръста, точно пред камъка. 

 

- Минхо, хайде! – гласът на Джонг огласи тихото място и аз побързах да изляза преди полицаите, които точно сега бяха спрели патрулката да ни настигнат. 

 

Щом излязохме сива кола изскочи пред погледа ми и се качихме на задните седалки. Момчето отпред веднага запали, карайки прекалено високо от позволеното. 

 

- Всичко ли мина по план? – Кибум попита, следейки пътя внимателно, тъй като имаше опасност да се блъснем. 

 

- За щастие - да – отвърнах, опитвайки се да нормализирам дишането си.

 

Пътувахме в тишина, всеки съсредоточил мислите си в нещо. Аз обаче избягвах да обмислям нещо, просто чаках и следвах плана. Не трябваше да се разконцетрирвам точно сега. 

 

- Ето – Джонгхюн ми подаде черна маска и шапка, които си сложих, както и телефона ми, който прибрах в джоба на дънките си. – Якето е отпред – пресегнах се и взех черното, кожено яке от предната седалка, обличайки го. 

 

- Пристигнахме – Кибум оповести и спря колата. 

 

С двете момчета слязохме от колата и взех малкия сак от багажника, насочвайки се към входа на летището. 

 

- Имаш достатъчно време за проверките – Джонг каза, гледайки ръчния си часовник. 

 

- Благодаря момчета, без вас нямаше да се справим – прегърнах ги набързо, а те ми се усмихнаха – Ще ви звънна когато пристигна. 

 

След това се отдалечих, отивайки за проверка на паспорт. След това минах през проверката за багаж и метални принадлежности или уръжия. Накрая се озовах в чакалнята и погледнах голямото табло с разписанията на полетите. Имах точно петнадесет минути до полета за Токио. Бързо се отправих към коридора и след няколко минути бях заел мястото си, отпускайки се, че всичко мина точно както се надяваме.

 

Докато бях отпуснал глава назад със затворени очи, телефона ми извибрира. Извадих го бързо, преди да излетим и да се наложи да го изключвам и прочетох съобщението. 

 

"Джонгхюн ми се обади, каза че всичко е минало по план. Нямам търпение да те видя. Обичам те.хх"

 

- Джинки. 

 

Усмихнах се и изключих мобилното устройство, връщайки се в предишната си поза, а спомени от изминалия месец се появиха в ума ми. 

 

~Месец по-рано~

Апартаментът на Джинки

 

- Страшно съм нервен – приятелят ми се бе загледал в точка, прехапал устни. 

 

- Успокой се – положих ръка върху гърба му, разтривайки го и му се усмихнах. – Всичко е измислено. 

 

Когато се запознах с И Джинки преди три години, веднага се влюбих в него. Той отвърна на чувствата ми, за което бях изключително щастлив. Бях толкова влюбен в това момче и още съм. Лъчезарната му усмивка, която може да оправи деня ми, шоколадовите му топли очи, в които всеки път се губя, светло кафявата коса, с която обичам да си играя. Обичах го толкова силно. Но родителите му не разбираха нашата любов, за това крихме връзката си една година. На втората те разбраха и бяха твърдо против сина им да се среща с мъж. Джинки идва от богато и известно семейство, с високо самочувствие, пари и власт. Но той не беше като родителите си. Не беше погълнат от властта и богатството. Той беше просто себе си, уважаващ хората и ценейки малките неща. За това се влюбих в него. През тази една година, с Джинки рядко се виждахме, заради баща му, който бе готов на всичко да ни раздели. И Мин Сок бе високопоставен депотат с пари и власт нявсякъде в Южна Корея. И опре ли до честта и гордоста му, бе готов на всичко. Дори да потъпче щастието на родния си син. Накрая намери момиче за Джинки и му каза, че ще се сгодят. Нито го попита какво мисли по въпроса, нито му даде право на глас. Тогава се запознах с Кибум и преди няколко месеца изготвихме план. Да инсценираме убийството на Джинки. 

 

Приятелят на Джонгхюн - Темин, щеше да помогне да подменим тялото му с труп в болницата. Джонгхюн ми помогна в ареста, а Кибум с превоза до летището.

 

След като предложих идеята на Джинки не беше много съгласен, но в края на крайщата се съгласи. Просто нямахме друг избор, ако искахме да бъдем заедно. Макар родителите му да мислеха нашата любов за нещо грешно и отвратително, тя беше по-силна от техните консервативни и старомодни твърдения. 

 

И не мога да повярвам, но се получи. Все си мислих, че нещо ще се обърка и няма да успеем, но тревогите бяха напразни. След няколко часа ще видя Джинки, ще го целуна и ще започнем новия си живот. Далеч от Сеул, родителите му, острите погледи и обиди. Далеч от всичко негативно. 

 

А, относно фалшивата надгробна плоча и листа, който оставих...той беше за полицаите и пишеше "да го духате"

Моля запознайте се с „Общи условия, Лични данни и Бисквитки“, за да използвате този уебсайт

Научете повече Приемам