Преди години в Сеул нищо не беше такова, каквото е сега. Всичко беше мирно, спокойно. Нямаше терористични прояви и никой не се страхуваше, че някой ден ще бъде отвлечен. Но времената се менят и дойде ден, в който Дехьон намери леглото до себе си празно.

Той се изправи и разтърка очи. В главата му минаха какви ли не откачени идеи, но след секунда двадесет и три годишният младеж се усмихна и се върна отново в легнало положение. Той прекара ръка под главата си и се загледа в тавана. Вълна от спокойствие мина през него и той въздъхна.

Спомени нахлуха като буря и размътиха мислите му. Младежът затвори очи все тъй усмихнат и спокоен. Русата му коса бе разрошена, но на него не му пукаше. След секунда врътна рязко глава към вратата и я прободе, вероятно очаквайки тя да се отвори.

-Юнгджае? – провикна се, след което премигна няколко пъти, но не получи отговор. След това се изправи от леглото и започна бавно да крачи наоколо, оглеждайки нещата на приятелят му, които бяха на местата, на които винаги стояха.

Той хвана бялата тениска, която си почиваше на стола и вдиша ароматът й. Ароматът, който той обожаваше. Онзи, до който се събуждаше всяка сутрин и онзи, който обожаваше толкова много. Момчето върна плата на облегалката и се запъти към вратата.

-Скъпи? – извика още веднъж, започвайки да слиза по красивите вити стълби, които, уви, той не харесваше. Но от къщата струеше просто пуста тишина. Нито гълчава на група момчета, нито писукане на телефон, нито досадните любими песни на Юнгджае, нито тропот от кухнята. Сякаш в къщата нямаше никого. Това накара Дехьон да започне да влиза и излиза от стая в стая, оглеждайки внимателно за русото „пале", както той го наричаше. - Юнги? – попита последно, отваряйки уморен кухнята, но дори и там не намери приятелят си.

За Юнги не беше характерно да става толкова рано. Никога не го правеше. Той обичаше съня и винаги закъсняваше. А Дехьон обожаваше да се наслаждава на красивото му лице, което трепкаше леко, когато той сънуваше нещо.

Това бе и причината момчето да се зачуди толкова за отсъствието на по-малкият от него младеж. Той преглътна звучно и тръгна със сигурна крачка към вратата, която водеше към задния двор. Отвори я и огледа периметъра, но и там не видя тъмната коса на Юнги. След това направи плаха крачка напред и отново огледа всичко.

-Юнги?! – извика за последен път, преди да реши да потърси приятеля си по телефона. Той трябваше да намери момчето преди нещо да му се случи. Защото определено толкова ранното му ставане беше нетипично.

Момчето бързо се върна и започна да изкачва отново стълбите. Качвайки се на втория етаж влезе в спалнята, от която излезе преди минута, и огледа периметъра. Съзря телефона си и набра Юнгджае.

Телефонът започна да издава монотонни, досадни звуци, докато операторът не изключи. Момчето хвърли телефона си върху мекото легло, след което просто се обърна и понечи да излезе. Отваряйки вратата се спря и за секунда премисли ситуацията. Рязко се обърна и седна върху леглото, набирайки друг телефон. Този път телефонът беше вдигнат.

-Йо, Дехьон! Как си? – попита развеселено момче от другата страна, а Дехьон преглътна малко преди да заговори:

-Случайно да сте се чували или виждали с Юнги днес? – попита с пресипнал глас русокосия, след което плъзна ръка под възглавницата зад себе си. Той усети малко мобилно устройство и го взе. Погледна го, затваряйки след това очи.

-Не, човече. Той не спи ли? Мислех, че спи до... - започна човекът от другата страна, но Дехьон го прекъсна уверено.

-Не. Събудих се сам в леглото.

-Ай, ай... Може да е излязъл да се поразходи? – попита той, а притесненото момче измрънка в отговор.

-Не е в негов стил. Дрехите му са тук, телефонът му... Никога не излиза без телефона си. – Простена в отчаяние, след което се отпусна назад. – Моля те, ако се видите или чуеш нещо за него – звънни ми!

След като затвори телефона Дехьон се изправи рязко и започна да се облича. Това, което се случваше можеше да е нормално за всички момчета, но не и за малкият Юнги. Той обичаше да си поспива, не се разделяше с телефона си и определено не излизаше без да каже на Дехьон.

След секунда телефонът на разбързалото се момче се раззвъня и привлече вниманието му. Той вдигна бързо, без дори и да види кой му се обажда, но след като чу гласът и думите, които като остро копие се забиха в главата му, той въздъхна.

-Не, не знам къде е. Не се е обаждал все още. – прошепна, но не получи отговор в близките няколко секунди, затова продължи. – Не сте ли чували нещо за него?

-За съжаление – не.

-От къде знаеш, че е изчезнал? – попита тихо момчето, но не получи отговор, който да го удовлетвори за момента.

-Просто ела тук.

Дехьон завърза бързо връзките си, след което грабна един суитчер и тръгна уверено към гаражът, в който се събираха с останалите момчета от скромната им групичка. Те знаеха нещо, което той не знаеше. Това го мъчеше и искаше да разбере повече за мистериозното изчезване на момчето, до което бе заспал няколко часа по-рано.

Нещо му подсказваше, че всичко това ще бъде нещо голямо. Нещо,което трудно би успял да преглътне. И определено го притесняваше неизвестността в този момент. 

Моля запознайте се с „Общи условия, Лични данни и Бисквитки“, за да използвате този уебсайт

Научете повече Приемам