Петък, 13-ти септември 2013 година.
Самата дата шепнеше за нещастие. Петък, тринадесети – ден, обвит в суеверия и страховити предания от векове.
Мнозина отхвърляха тези поверия като бабини деветини, но под повърхността на рационалността винаги тлееше едно смътно безпокойство, едно усещане, че в този ден границата между обикновеното и злокобното е по-тънка от всякога. Истории за внезапни трагедии, необясними инциденти и сянката на лошия късмет витаеха около тази комбинация от ден и число като зловеща аура.
За осемгодишния Мин Юнги този ден започна съвсем обикновено, изпълнен с трепет в очакване на дълго отлаганата семейна почивка.
Той старателно бе наредил дрешките и любимите си играчки в малкия куфар, всяко нещо на точното си място, сякаш подсъзнателно се опитваше да внесе ред в един свят, който скоро щеше да се преобърне.
Слънцето се усмихваше през прозореца, заливайки детската стая с лъчи, сякаш природата не подозираше нищо за мрачните сили, които може би вече се бяха насочили към това семейство. Юнги се настани на задната седалка на семейната кола, малкото му сърце туптеше в ритъма на надеждата за предстоящите приключения.
Пътят ги поведе извън града, оставяйки зад гърба си познатите улици и забързания ритъм на ежедневието. Пейзажът се сменяше плавно – ту зелени поля, ту сенчести горички, окъпани в меката септемврийска светлина. Времето беше благосклонно, галещо колата с топли лъчи, и това спокойствие сякаш приспиваше всяко предчувствие за беда. Но както често се случва, спокойствието е само затишие пред буря.
Юнги се унесе в детски мечти, проследявайки облаците, които се гонеха по синьото небе. Един приглушен разговор обаче проряза идилията и го върна в реалността. Тревога като ледена ръка обви сърцето му.
– Стига глупости, Мин, разбрахме се преди осем години, не можеш туку-така да поискаш такова нещо от нас! – Гласът на майка му, доскоро спокоен, сега трепереше, примесен със страх и отчаяние.
Юнги видя как пръстите ѝ стискат здраво телефона.
Нещо лошо се случваше. Малкото момче го усещаше с цялото си същество, като животински инстинкт, който пропълзява под кожата.
– Какво иска? – Бащата на Юнги се обърна рязко назад, поглеждайки съпругата си с лице, помрачено от безпокойство. Очите му търсеха отговор, но намираха само мъка.
Тя не отговори веднага. Думите засядаха в гърлото ѝ като буца лед. Не искаше да изрече на глас страховете си, не искаше да ги превърне в реалност. Но дълбоко в себе си знаеше, че тази сянка от миналото винаги е висяла над тях и рано или късно ще ги застигне.
След миг, събрала остатъците от самообладание, жената се обърна към сина си и се опита да се усмихне. Усмивката ѝ беше бледа и насилствена, но в очите ѝ гореше майчина обич и решителност.
– Всичко ще бъде наред, обещавам ти! – прошепна тя, сякаш се опитваше да убеди повече себе си, отколкото него.
Малкият Шуга не разбираше нищо. Объркан, той отвърна на усмивката ѝ, доверявайки се на майчината увереност. Но когато отново погледна през прозореца, светът сякаш се беше преобразил в кошмар.
Небето, преди минути безоблачно синьо, сега пулсираше в зловещ, кървавочервен цвят. Слънцето сякаш бе потънало в кръв. Внезапно, без предупреждение, започна да вали силен, едър дъжд, който за миг превърна пътя в хлъзгава червена река. Единствената светлина, прорязваща мрака, бяха зловещите, разклонени светкавици, които раздираха небето с гръмотевичен трясък.
Родителите на Юнги се спогледаха. В очите им се четеше ужас, но и някакво трагично примирение. Те знаеха много добре какво се случва, каква зла сила се бе пробудила в този прокълнат ден. Но в този последен миг решението им беше единодушно – нямаше да позволят да отнеме детето им.
Бащата на Шуга стисна здраво волана, опитвайки се да запази контрол над обезумялата кола. Той погледна сина си за последен път през огледалото – поглед, пълен с неизказана любов и прощална болка. Майката затвори очи, една сълза се стече по бузата ѝ.
Миг по-късно колата излетя от пътя, пробивайки оградата на моста и политайки в бездната.
***
Юнги седеше в чакалнята на болницата, обвит в шок и необяснимо спокойствие. Десет минути бяха минали, откакто го бяха извадили невредим от смачканата кола. Тялото му не носеше нито една драскотина, сякаш не бе бил там.
Как бе възможно това чудо? Лекари, полицаи, журналисти – всички задаваха един и същ въпрос, но отговор нямаше. Малкото момче бе издигнало невидима стена около себе си, отказваше да говори, да вижда когото и да било. В съзнанието му бушуваше хаос от необясними събития.
Сякаш някаква невидима сила го бе пощадила. Но същата тази сила бе отнела родителите му. И тази мисъл като отровен шип се заби дълбоко в малкото му сърце.