Талавера де ла Рейна
14.12.2019
Беше минало време. Не знаеше с точост колко. Дали бяха минути, часове или дни дори. Дали беше ден или нощ. Исбаел, за пореден път се беше опитала да задържи очите си отворени, за повече от 5 минути. Чувството за жажда се усилваше с всяка минута. Треската също я беше обзела. Колкото повече време минаваше, толкова повече ѝ ставаше тежко. Изведнъж някой влезе и светна. Светлината я дразнеше, зрението ѝ беше замъглено, не можеше да държи очите си отворени. Единственото близко до образ, което съзираше бяха два силуета.
- Нареди, да се отървем от нея час по-скоро! - каза единия.
- Ще го направим... но първо, не искаш ли да се позабавляваме малко с нея ? - отговори му мъж с акцент, като на лицето му се беше изписала самодоволна усмивка. - Какво толкова го мислиш? И без това, тя вече е труп! - допълни той, след като видя, че партньора му се колебае, относно предложението му.
Преди да отговори нещо другият, трети човек влезе при тях.
- Излезте, и докато не ви извикам не идвайте! - заповяда им той.
Исабел продължаваше да е в същото състояние, дори и се влошаваше. Въпреки замъгленото зрение, успя поне от малко да го разпозне.
- Много жалко за теб, Бела! Много жалко!
- Долен кучи син! - промълви тя едва-едва.
Ако преди малко нямаше предства за времето, то сега искаше да спре, да изчезне. Беше на ръба на силите си. Не помнеше какво се беше случило. В момента единственото, което знаеше беше, че я боли. Болеше я ужасно. Усещаше, че мъжа я държеше здраво за китките, за да не се съпротивлява. Усещаше как влиза и излиза от нея. Усещаше силата и грубостта, с която го правеше. Искаше всичко да приключи. Вече не издържаше. Постепенно се отпусна, затвори очи и вече не усещаше нищо...