Chapter 1-You can sit next to Mr. Petters

Въобще не обичам понеделниците. Като се замисля не обичам и вторниците. Замисляйки се още един път, аз не обичам нито един ден от седмицата, освен уикенда. Ще е по-добре вместо да се правя на философ да стана и да се оправям за училище. Да, ходя на училище. Все още искам да уча, макар че ще ми е малко трудно с доходите. Да, това да избягам не беше едно от най - добрите ми решения, но наистина не можех да остана в Ню Йорк и родителите ми го знаеха. Знаех, че няма да ме пуснат да си отида от тях, затова просто избягах. А и си намерих работа. Колко да е трудно да работиш като сервитьорка в бар? Ще уча следобяд, а вечерта ще работя в бара. Все ще се справям, нали? Станах. Влязох в банята си. Апартаментът ми не беше много голям, но това бе единственото, което можех да си позволя. Може да съм взела малко пари от 'родителите ми', но нямах друг избор. Имах малка спалня, малка кухня, баня и хол. Не се оплаквах, и толкова ми стига. Само да не съм при тях. Взех си бърз душ. Обух си дънки и тениска с надпис 'LOVE' и тръгнах за училище. Днес беше първият ми ден. 1 септември е и днес започва за всички де. Трябваше да отида първо до кабинета на директора, за да взема програмата си. Тъкмо влязох и се сблъсках в някакво момче. При сблъсъка аз паднах, удряйки главата си. 
-Гледай къде ходиш, непохватке-каза грубо момчето. 
-Аз да гледам къде ходя? Та ти ме помете. Можеше да кажеш извинявай, не да се заяждаш-не му останах длъжна аз. 
-Слушай ти малка...-
-Мръснице? Кучка? Каква велика обида си измислил?-казах, извъртайки очи
-..непохватнице.-довърши изречението си той.- Слушай ме и то много добре-каза със заплашителен тон
-Не, ти ме слушай господин Не-Се-Извинявам-На-Никого, познавам такива като теб. Популярният, нали? Момчето, по което всички се прехласват? Което всички искат да имат? Не ми пробутвай как ще направиш живота ми в училище ад, защото и двамата знаем, че не можеш, защото ти си просто едно момче с твърде високо самочувствие. Бих си побъбрила още с теб, но закъснявам. Приятен ден-казах, завъртайки се на пети и оставяйки момчето зад мен с отворена уста. Ха. Ще видим дали следващият път ще се занимаваш с Ви Тъкър. Така де, Джонсън. Ви Джонсън. Не знам как ще свикна с тази променена фамилия. Учудващо лесно намерих кабинета на директора. Беше леко закръглен мъж, може би клонейки към четиридесетте. 
-Здравейте господин Кристъл. Аз съм новата ученичка Ви Т..Джонсън-поправих се-дойдох тук за програмата си. 
-Заповядай, Ви. Първият ти час е биология. Тя е на третия етаж втората врата вдясно. 
-Благодаря Ви, приятен ден.-казах, излизайки от стаята на директора. 
Запътих се към стаята по Биология. Качих се на третия етаж. Влязох в посоченият ми от господин Кристъл кабинет. Часът вече беше започнал. Госпожата се обърна към мен. 
-Извинете, че закъснях, трябваше да отида до директора, за да си взема програмата, аз съм нова.-казах всичко това на един глас. Чух някой да се смее. Обърнах се и видях момчето от сутринта. Защо по дяволите се СМЕЕ!? 
-Извинявай!? Нещо смешно ли казах!?-попитах ясно, обръщайки се към него. 
-Госпожице Джонсън, моля намерете си място и не разваляйте дисциплината в часа ми. Ще се представите ли? 
-Казвам се Ви Джонсън. От Ню Йорк, но се преместих в Питсбърг преди около месец. Това е. Сега може ли да седна?-попитах госпожата вече леко раздразнена. 
-Да, може да седнеш до господин Питърс-каза ми тя, посочвайки момчето, с което се скарах сутринта. Ама, разбира се. Седнах до него. 
-Имаш ли учебник?-попитах го. По принцип винаги си нося, но сега не знаех програмата си и не ми се мъкнеха всички. 
-Не, а ти?-попита, не заинтересован от темата на разговор
-Ако имах мислиш ли, че щях да те питам. Очевидно си по-голям идиот, отколкото очаквах- подсмихнах се. 
-Госпожице Джонсън, господин Питърс, за нещо важно ли си говорите?-попита тя-спокойно може да довършите разговора си и отвън
-Не, не госпожо, извинете ме-казах, накланяйки главата си надолу. Той отново се засмян. Идеше ми да му разбия шибаната физиономия. Останалата част от часа мина нормално, не сме говорили с Питърс. По дяволите, дори не му знаех името. Най-накрая часът свърши. Излизайки от стаята, се сблъсках с някого. Отново ли? Беше момиче. Имаше руса коса и зелени очи. Боже, обожавам зелените очи. Беше по-ниска от мен. 
-Съжалявам-заговори първа тя-просто не гледам къде ходя-засмя се. Имаше хубав смях. И тръпчинки.-Аз съм Елизабет Грийн. Нова съм.
-Е, приятно ми е Елизабет, аз съм Ви Джонсън. И аз съм нова-здрависахме се.-Биология ли имаш?-попитах
-Имах, но пропуснах часа. Може ли да ми дадеш да препиша записките ти? Не познавам никого освен теб.-беше много сладка. Дано се сприятелим. 
-Разбира се-казах, продавайки тетрадката си. 
-Благодаря, длъжница съм ти-каза тя-какъв час имаме сега? 
-Секунда-казах, вадейки програмата,когато видях следващият час, не бях много очарована. Въздъхнах. Беше математика. Мразя математиката. Макар че доста ми се отдава.-Имаме математика. Кажи ми, че я мразиш, колкото мен.-казах, надявайки се отговорът й да е положителен за мен
-Не. Мразя я. Въобще не ми се отдава.-каза тя, въздишайки-Винаги съм искала да бъда нещо като, знаеш, математически гений, но стане ли дума за числа съм аут. Ами ти? Имаш ли понятие от математика?
- За жалост, да. Доста ми се отдава, но въобще не я харесвам.-казах аз
-Сериозноо!? Не съм чувала за човек, на който му се отдава математиката и да не я обожава-каза тя-досега-засмя се. 
-Е, хайде да тръгваме, че ще закъснеем за любимият ми час, юпиии-казах, засмивайки се. Тя също се засмя. Влязохме в стаята по математика, говорейки си празни приказки. Отвърнах глава от Лизи и застинах. Това беше Джош.