Едва се бях настанил в общежитието и желанието ми да пуша започна бавно да ме изгаря. В тази стая съдейки по багажа, оставен тук. Не му мислих много, грабнах кутията с цигари и напъхвайки я отново в тесния джоб на дънките си, се запътих право към изхода. Едва бях стоварил багажа си до леглото си, а вече ми трябваше цигара. Това нещо започваше да става все по-голямо и по-голямо.
Знаех, че трябваше да ги спра, когато можех, но... Вече бе късно, за да мисля за онова време.
Засилих се, минах през вратата, после към стълбите, по тях тичах надолу и изведнъж се блъснах с един шашав, вероятно студент, който ме изгледа. Леле, вонеше много на цигари, сигурно и той не можеше да спре да пуши като мен. Изгледах го накриво.
-Гледай къде ходиш, заек... - измрънка той, а аз извъртях очи. Заобиколих го без да казвам нищо. Не изглеждаше като човек, с когото исках да си имам работа. Затова просто сведох глава, продължавайки бързо към изхода на сградата.
Ню Йорк, мястото с много красиви и високи сгради, с много коли, коя от коя по-хубави и с много хора, досаден трафик, не чак толкова добър градски транспорт и понякога мизерно обслужване в студентската столова. Това знаех от филми, разкази на роднини и какво ли още не. Но може би харесвах това място повече от Чикаго.
Врътнах очи, стъпвайки две крачки по-далеч от входа и вадейки кутията с цигари. Отворих я рязко и забих поглед в двете останали. Трябваше да си купя. Определено, а ако това не се случеше възможно най-скоро щях да фалирам и да започна да се държа като обезумял идиот.
Въздъхнах и извадих едната. Запалих я и я допрях с треперещата си ръка до устните си. Стиснах я леко и дръпнах сериозно. След като напълних дробовете си с никотина я махнах, издишах дима и погледнах направо.
Вече се чувствах по-добре.
Извадих телефона си и написах набързо съобщение на Юта. Понякога той ми бе единственото спасение.
„Как е общежитието?”
Очаквах отговор, но познавах Ю от малък. Знаех, че ще ме игнорира, докато не намери време да ми даде пълен отговор, внимавайки да не опише нещо според него важно.
А, според мен не беше всичко „важно”, но не му се сърдех, все пак той търпеше моите нервни кризи при липса на цигари в мен.
Трябваше, когато приключа с тази цигара, да се кача отново, да взема парите си, да ида до магазина, който видях преди малко и да си купя няколко кутии, за да не изпадам в подобни състояния.
Но сега върнах вниманието си отново на цигарата.
Дръпнах отново, усещайки как някой се приближава към мен.
-Джони! – поздрави ме момиче и ми махна. Гледах я странно. Не, не я познавам. А тя коя е? От къде се взе? – Не казвай, че не ме помниш.
Поклатих глава отрицателно с безизразен поглед. Какво иска тая? Да помня? Сигурно сме правили пиянски секс след някое тъпо парти.
-Не, не те помня. – Усмихнах се нервно, защото исках да си изпуша цигарата насаме, но уви, тя не ме остави.
-Добре, сестра ми беше в твоя клас. Правихме секс четири пъти в тоалетните на даскалото, веднъж на тавана в нас и веднъж в пещерата в парка.
След като момичето отбеляза на глас всички места, на които сме правили секс нямаше как да не се сетя. Въздъхнах нервно и я погледнах.
-Джина? – попитах, а тя се усмихна.
-Ето, че ме помниш.
-Виж, знаеш прекрасно, че минах цялата гимназия. Не мога да помня всяко едно момиче с което съм спал.
Тя се засмя, отметна русата си коса и ме погледна.
-Тук ли ще живееш? – попита тя, а аз кимнах. – Ооо, Касиди и тя! – възкликна и се огледа. – Всъщност я чакам да отидем до магазина…
-Както и да е.
Дръпнах за последен път от цигарата си и я загазих, притискайки я към мазилката на сградата. След това все още държейки я, минах покрай момичето и тръгнах право навътре.
Защо животът се гаври така с мен?
Правя секс с тях.
А те ме.. Те ме преследваха. Те ме искаха. Те опитваха да говорят с мен.
Не.
Аз исках само секса. И онази цигара, която изпушвах толкова бързо все на различно място, след което офейквах. Докато те спяха на меко в завивките си.
Това бях аз, един неблагодарен курвар.
Поне така биха ме нарекли всички.
Е, за щастие Юта и всички момичета, които съм задоволявал през живота си ме боготворят. Юта – защото знае кого да пита, когато иска да разбере нещо повече за момичетата. А те самите… Защото не можеха да ми устоят.
Което си бе проклятие и дарба едновременно.
Шибано проклятие и проклета дарба.
Нещо, което не исках в момента.
Телефона ми привлече вниманието и веднага, след като прибрах половината си недопушена цигара в кутията, го извадих от джоба. На екрана пишеше, че имам ново съобщение и можех да се закълна, че е Юта.
„Брат, к'во да кажа… Бива, защото има тераса, на която мога да си пия кафето, ама съквартиранта ми е един сдухан… Само учи и нищо не иска да говори с мен. Каза, че изпита му е скоро. А ние не сме почнали. Не разбирам нищо. Както и да е, то и без друго си му пасва, нали се казва Хансол…. Човек, този наистина ме дразни… Ама… ако се замисля може би е малко… Оф, секси си е. Както и да е, оставяме оня сдуханяк и какво е при теб положението? Има ли секси мацки?”
Докато четях се придвижвах бавно към стаята и се опитвах да не се спъна.Това бе Юта. Шантав, но пък моят шантав.
Застанах на няколко крачки от вратата, дописвайки нереално дългото съобщение, което бе голяма рядкост за мен.
„Първо – не се хвърляй на първия индивид, който си видял. Може да пипнеш някоя болест… Второ … Имам съквартирант, но не го познавам. А за мацките… Две, които съм чукал видях вече. Помниш сестрите? Касиди, оная с дългата черна коса и катранените очи. Тя е в това общежитие, не… Не ми е забавно! И познай кой още… Сестра й видях. Е, слава богу още е малка, за да е и тя тук, но я видях и ми говори все едно съм длъжен да помня всяка една, която съм чукал… Стискай палци съквартиранта ми да не е сдухан като твоя..”
След като бях сигурен, че се праща отворих вратата и се запътих към леглото.
Юта познавах от пет години, но никога не се бяхме виждали. Той живее в Корея, където е и живота му, а аз.. Аз живея тук – в Америка, където е моят живот. И вече в Ню Йорк, което си ми бе мечта от малък.
Е, въпреки всичко това ние знаехме много един за друг. Наистина много.
Вкопчих ръце в една раница и започнах да ровичкам.
-За теб добър ден няма ли? – попита строг глас, карайки ме да подскоча. Дори и не бях видял, че в стаята има някой. Погледнах го и свъсих вежди. Там, на другото легло лежеше онзи шашавия, който ме нарече „заек”.
В този момент прокълнах съществуването си.
Нямаше шанс да трябва да съм с него ЦЯЛА шибана година.
-Извинявай, просто е въпрос на живот и смърт. – измърморих, а той се засмя.
-Леле, че си превзет…
Игнорирах коментара му и започнах да ровичкам за портмонето си. Едва след като напипах грубата кожа го хвана и по обратния път тръгнах към вратата.
-Къде отиваш? – попита ме шашавия.
Не му отговорих, но се спрях и се обърнах към него.
-Къде отиваш? – повтори малко по-бавно, а аз въздъхнах.
Трябваше а му отговоря все някога, затова мисля, че това бе времето.
-До магазина.
-Ще дойда и аз. Чудех се дали да не си взема нещо по-нормално за пиене, че с водата няма да преживея. А и май цигарите ми са на свършване, няма да ми стигнат за тази вечер.
Той се изправи, грабна своя портфейл и се приближи към мен.
Не мърдах.
-Хайде, не се мотай… - изсумтя, а аз отворих вратата и двамата излязохме, заключвайки я.
-Е, как се казваш, заек? – попита ме, докато слизахме по стълбите.
-Името ми няма значение. Може да ме наричаш Джони. И не ме наричай заек. – говорех с равен тон и се опитвах да му обясня, че ако продължи да ме нарича така – ще ме дразни.
-Брех, че и отворен. Нали си първокурсник? – кимнах. - Тогава защо да не ти казвам така? – попита той и се спря пред мен.
-Защото не ми харесва.
Този шибан шашав човек ме дразнеше дори и с присъствието си. Гледаше ме странно.
-Теил, но като те гледам хич не те интересува. – въздъхна той и продължи надолу по стълбите.
-Теил… От къде си, Теил? – попитах, а той се засмя.
-Ооо, някой стана любопитко, а? – попита ме, а аз врътнах глава.
-Няма значение. Аз просто исках да поддържам разговора. – Измърморих.
Не, не исках. Исках да разбера от къде е. По-скоро исках да потвърдя тезата си, защото бях убеден, че е от Корея. Залагах главата си за това.
Но той не искаше да ми каже.
Или искаше?
-От Корея. Дойдох да уча тук миналата година. Забавно е, че се правиш на незаинтересован, но ще делиш една стая с мен, така че малко или много искаш да знаеш всичко за мен, нали?
-Името ти. Пълното.
-Но ми казваш и твоето!
След като го каза така се отказах. Но пък бе прав, исках да знам с кого деля една стая.
-Муун Теил. И не си казвай името. Джони ми е достатъчно.
Усмихнах се. Добре, този човек малко по-малко започваше да не ме дразни.
Но започвах и да си мисля, че това бе просто за известно време.
-От къде си, Джони?
-От Чикаго.
-Супер.
-Аха…
-Джони? – той повдигна глава.
Мразя да ми повтарят името през две секунди, но предпочитах това отколкото онова „заек”, с което започна.
-Да?
-Пушиш ли?
Кимнах.
Той просто се усмихна, влизайки в магазина.
Защо? Какво имаше предвид с това?
Телефонът ми извибрира.