Харпър бе силно изненадана, когато Винсънт Абът я потупа по рамото и я помоли за разрешение да седне на нейната маса в малкото кафене и да я почерпи билков чай в замяна, поради което тя бе успяла едва да кимне сковано с глава. Винсънт бе един от най-младите заможни мъже в Стокпорт и най-желаният ерген в цял Голям Манчестър. Получил фабрика за произвеждане на памучни изделия в наследство, той бързо се бе сдобил с голяма сума пари и стотици декари недвижимо имущество.
Вниманието на Абът бе смутило Харпър и тя скри изчервяването на бузите си с книгата, която четеше тъй като се чувстваше раздърпано в дрехите, които имаше вече около три или четири години поради нищетата, която семейството ѝ претърпяваше. Също както приятелките ѝ, така и младото момиче смяташе Винсънт за изключително привлекателен. С русата си коса и морско-сини очи, младежът караше всяко момиче, покрай което минеше, да въздиша и да обръща глава, за да огледа задникът му.
- Аз съм Винсънт. – момчето каза, протягайки ръка към Харпър за здрависване, и се усмихна. Той ѝ подаде чашата с горещия чай и тя я взе леко несигурно.
- Знам, - Харпър каза и след това разшири очи и сви устни. – имам предвид, приятно ми е, аз съм Харпър.
- Е, Харпър, извинявам се, че нарушавам личното ти пространство, но всички други маси са заети, а аз не мога да пропусна да изпия чаша от невероятното кафе на Мередит.
Момичето се огледа около себе си и видя, че има поне три или четири свободни маси, но предпочете да не каже нищо и просто кимна и се усмихна.
- Вероятно бих се съгласила с теб, ако пиех кафе.
- О? Не харесваш кафето?
- Никога не съм опитвала кафе. – Харпър каза, при което Винсънт за малко да изплюе глътката, която току що бе отпил от изненада.
- Никога? Как така?
- Ами, майка ми винаги е правила кафето си с джезве и утайката ми се струва...някак гнусна.
Винсънт поклати глава и продължи да пие кафето си в тишина. След като вече повече от минута никой от тях не бе казал каквото и да е, Харпър реши да продължи да чете старото копие със скъсана корица и липсващи страници на „Да убиеш присмехулник”, което възрастната библиотекарка, Сюзън, ѝ бе подарила.
- Сега се връщам. – Винсънт каза и стана, запътвайки се към бара. Харпър помисли, че си тръгва и се нацупи, заравяйки нос в книгата. Минута по-късно Абът се върна с друга чаша, която постави пред Харпър.
- Какво е това?
- Кафе.
- Аз, - Харпър каза и погледна двете чаши пред себе си притеснено. – аз не мога да платя за тях.
- Вече са платени. Съгласихме се, че аз черпя.
- Благодаря ти.
- Няма проблем. Е, Харпър, опитай кафето, а след това ми разкажи за себе си. Интересно ми е как живее момичето, което никога не е пило кафе.
Тя се почувства поласкано, отпи от предложеното и кафе, облиза устните си, премлясна, за да усети вкуса му, установи, че е доста ароматно и приятно и започна да разказва за голямото си семейство, живеещо в малка къща в покрайнините.