Метаморфози[*]

Студентски философски вестник „Аргумент”. Философски факултет към ЮЗУ „Неофит Рилски”,брой 34, 2019г.

Елеонора Янчовичина

 

Баба обичаше да ми разказва приказки, а аз обичах да я слушам. Приспиваше ме с истории за принцеси, дракони и съкровища. В приказките всичко беше много просто- каквото и да се случваше накрая доброто побеждаваше злото. Феи орисници и магьосници помагаха на героите да се справят с трудностите и да открият верния път. Когато тръгнах на училище с времето тези истории бяха заменени от цифрите, буквара,картите по история и някак на заден план останаха детските фантазии, в които Пепеляшка се омъжва за принца, Спящата красавица е спасена с целувка, а Пинокио се превръща в истинско момче.

Колкото повече растях, толкова повече осъзнавах, че реалността не е приказка и че не винаги доброто побеждава.  Сблъсквайки се с несполуки и болка започнах да се сърдя на баба за това, че ме беше заблудила.Може би щеше да е по-добре да съм подготвена от рано за всички пречки и кризи в израстването. Вместо да ми разказва за далечни земи и кралства,  трябваше да ми каже колко мъка има в света, колко несправедливост и колко е трудно човек да защитава ценностите си. В училище се учим на куп важни и полезни, според възрастните, знания и умения.

Ставаме грамотни, вече можем да пишем, да четем. Но никой не ни научи какво да правим,когато прочетеното ни носи болка или когато това, което пишем ни кара да се съмняваме в собствените си качества. Никой не ни научи как да се справяме сболката и как да съхраним вярата в утрешния ден. Разбрах   колко е корен квадратен от 36 и как да намеря обиколката на правоъгълник, но никой не ми каза как да намеря себе си.

 В някакъв етап от живота човек застава посредата между детството и зрелостта, но не принадлежи на нито едното от двете.Това е онова пространство, в което ти едновременно си и не си дете и си и не си възрастен. Това странно чувство на безтегловност и безвремие е нещо, през което човек минава като през дълъг лабиринт, в който се лута, тръгва в една посока,след това се връща назад, докато не намери изхода. Пътят на всеки е различен и всеки има свой лабиринт, чийто изход трябва да открие. Преминаването през него е осеяно с капани и гатанки, за които никой  не е подготвен предварително. Всичко се случва тук и сега и всяка следваща гатанка е по-трудна от предишната.

 Докато минаваме през всички клопки и загадки,научаваме по нещо ново за нас с всяка измината крачка. Започваме да осъзнаваме кои сме и накъде сме тръгнали. Като книга разлистваме страница по страница пластоветена личността си. Започваме да търсим не изход от лабиринта, а вход към душите и същността си. Всички трудности и болка ни помагат да опознаем себе си и като от басня да намерим поука.  Накрая се оказва,че входът към дълбините на душата ни е всъщност изходът от омагьосания кръг. Но се изисква смелост, упоритост, воля и вяра, за да превърнеш пътя в себепознание и преборвайки несгодите да се превърнеш в по-доброто си аз и да преминеш от етапа на безтегловност между детето и възрастния, към етапа на осъзнатия човек.

Преминавайки през своя собствен път, разбрах, че баба ненапразно ми разказваше приказки. Те ме научиха да вярвам, че ако си достатъчно добър и смел, нищо не може да те събори.  Ако не губиш вяра ще намериш отговор на всичките си проблеми. Но и, че е важно да си спасител на себе си в собствената си приказка и да не разчиташ единствено на другите. Защото посоката  на  себеизрастването и самоусъвършенстването е насочена към  нас самите и ние имаме най-важната роля в този процес. Ако не бяха приказките и техните послания, може би още щях да се лутам. Затова четете приказки на децата си, на братчетата и сестричетата си, защото те носят мъдростта на вековете.


[*]Янчовичина, Елеонора. Метаморфози. Студентски философски вестник „Аргумент”.Философски факултет към ЮЗУ „Неофит Рилски”, брой 34, 2019г

Моля запознайте се с „Общи условия, Лични данни и Бисквитки“, за да използвате този уебсайт

Научете повече Приемам