Ще забележите грешно поставени препинателни знаци в края на някои изречения - всичко това е направено с цел!
Приятно четене!
--- •○• ---
• Историята не е редактирана •
УЛИЦА ФОР
22:07 ЧАСА
ВЕЧЕРНИЯТ ЧАС ВЕЧЕ МИНАВАШЕ. Никой нямаше право да излиза по това време на вечерта, освен патрулите, които обикаляха наоколо за да следят дали правилника се спазва. Но Киара нямаше друг избор. Трябваше да излезе от Общата образователна сграда и да се прибере, ако не щеше да прекара нощта там. Тя си нямаше и на представа, че решаването на теста за съвместимост, ще продължи толкова до късно.
Сега, тя крачеше по пустата улица Фор, по която и без това никой не смееше да преминава. Това беше единствения по-пряк път към дома й. Но все пак трябваше да внимава. Ако я хванеха, това щеше да влезе в досието й, а тя не искаше да го зачерни с нещо като нарушаване на вечерния час. Това привидно леко наказание щеше да провали цялото й бъдеще.
Отстрани на тротоара се извисяваха високи и безлюдни сгради, някои от които вече бяха започнали да се рушат.
Киара бе потънала в мислите си. Чудеше се кой щеше да бъде късметлията, който щеше да се омъжи за нея. Дали той щеше да бъде висок или нисък, слаб или пълен, на нейната възраст или по-възрастен. Все още нищо не беше ясно. Трябваше да чака резултатите от теста от съвместимост.
"Ами, ако тази година не се появи някой подходящ за мен." запита се тя "Ще трябва да чакам чак до другата година, а може и до по другата... ами ако въобще не се намери някой, който да е съвместим с моя характер. Ще си умра сама."
Тъп удар я накара да излезе от фантазиите си и да слезе отново на земята. Закова се на място. Тъмният силует, лежащ на земята на едва няколко метра разстояние от нея, привлече вниманието й. Беше сигурна, че преди секунда пред нея нямаше нищо. Киара направи няколко несигурни крачки напред, приближавайки се до мистериозния субект. Сега, когато беше достатъчно близо, успя да разпознае лице. Това беше човек. Жена.
Беше облечена в дълго палто, а в ръката си държеше чанта, чието съдържание се беше разпиляло навсякъде около нея. Но жената не помръдваше, дори не си бе направила опита да събере вещите си от земята или поне да се изправи.
Киара се надвеси над тялото й понечвайки да й помогне да се повдигне от земята. Отметна един черен кичур коса, който бе попаднал върху лицето на жената. Очите й бяха широко отворени, гледащи с празен поглед към нищото. Тя чак сега забеляза локвата кръв образувала се под главата на жената, увеличаваща размера си с всяка изминала секунда, а тялото й продължаваше да лежи на земята все така безжизнено.
- Да не би да... - прошепна тихо Киара, все още опитвайки да се осъзнае след случилото се - Тя да не би вече да е... мъртва.
Опитите й да помогне на клетата жена щяха да бъдат излишни.
Равномерното тропане на обувки по бетонните плочи на тротоара я накара да затаи дъх. Звукът ясно се чуваше на фона на тишината. Някой приближаваше. Киара трябваше да се маха възможно най-бързо от там.
Нямаше много време за мислене. Тя инстинктивно се огледа наоколо, търсейки с поглед подходящо място където да се прикрие, но такова нямаше. Стъпките звучаха все по-близки и по-близки. Имаше чувството, че се задушава, притисната между трупа на жената от едната й страна и нощният патрул от другата. Не можеше просто да се обърне и да се върне по пътя, по който беше дошла. Тя чак сега осъзна, че срещата с непознатия бе неизбежна. Нямаше възможност да поеме в друга посока или да се скрие. Налагаше й се да се примири с обстоятелствата, пред които бе поставена. Ако патрула щяше я хваща, по-добре да не беше край тялото. Последното нещо, което искаше да й се случи бе да я заварят надвесена над труп. Това би говорило лошо за репутацията й и би могло да съсипе цялото й блестящо бъдеще, което се очертаваше пред нея. Не се знаеше хората, какви доводи щяха да си извадят от тази нейна безразсъдна постъпка.
Киара хвърли последен поглед върху безжизненото тяло на жената. Тя предусещаше, че има нещо нередно в това, на което бе станала свидетел. Умираше да разбере какво е то, но сега не беше нито времето, нито мястото. Трябваше да изчезва.
Обърна гръб на безжизненото тяло и продължи по пътя си сякаш нищо не се бе случило. Пое си дълбоко дъх. Тайничко се молеше да не я арестуват.
От отсрещната страна на улицата по тротоара крачеше мъжка фигура. Въздъхна от облекчение. Той не беше част от нощния патрул. Позна го по дрехите. Носеше бяла риза с вратовръзка и черни панталони, нещо коренно различно от обичайната униформа на патрулите.
Киара не смееше да извърне погледа си към него, но въпреки това тя знаеше, че той не отделяше очи от нея.
Тя ускори крачката си. Знаеше, че трябва да се прибере възможно най-бързо у дома си - далеч от нежелани погледи и мъртви тела. Не гледаше къде стъпва. Препъна се в една от бетонните плочи, която се разминаваше с няколко сантиметра по-нагоре от тази до нея. Не успя обаче да се озове по лице на земята. В главата й отекваше забързаният ритъм на сърцето й.
Туп, туп, туп...
"Трябва да се прибера" не спираше да си повтаря тя, малко след като беше излязла от улица Фор и бе поела по друга. Тя се опитваше да нормализира учестеното си дишане, след цялото това напрежение, което й се стовари от небето, така изведнъж.
Чак когато се намираше на прага на дома си успя да се съвземе и да си върне отново нормалното мислене.
Киара бръкна в джоба на якето си и от там измъкна идентификационната си карта. Прокара я през сканиращото устройство до входа на апартамента. Вратата се плъзна плавно настрани, позволявайки й да се промъкне вътре.
- Киара. - рече майка й, щом я видя да влиза. Тя веднага я скастри придържайки се към обичайния си монотонен тон - Знаеш ли колко е часа. Трябваше да си вкъщи преди двадесет и четири минути. Ако те бяха хванали. Много добре знаеш, че това може да влезе в досието ти.
- Знам, майко. - отвърна й тя. - Изникнаха някои обстоятелства, които ме забавиха.
- Като например. - настоя майка й да узнае. Тя се настани на стола зад кухненската маса, точно до мъжа си. Дъщеря й последва примера й и седна до нея.
- Въпросите, на които трябваше да отговаряме. Повечето изискваха доста време, особено онези, от които се очакваше да напишем цяло есе, като "Какво означава живота за вас". - отговори й Киара.
Тя сметна за по- подходящо да запази онова, на което бе станала свидетел за себе си. Не искаше да им разказва за жената, която лежеше безжизнена в собствената си кръв на земята. Първото нещо, което щеше стане, бе че нямаше да й повярват, а второто, че сигурно щяха да я изпратят в някоя психиатрична клиника да се лекува, защото щяха да я сметнат за луда. Но тя много добре знаеше какво бе видяла.
- И ти, как отговори на този въпрос. - запита я баща й, със същи монотонен тон като майка й.
- Разсъждавах главно по тезата, че живеем за всяко следващо поколение, което трябва да е по-добро от предишното.
- Добра теза, дано само да си я защитила правилно. - добави майка й.
Киара очакваше, че ще я засипят от въпроси, относно теста за съвместимост. Родителите й биха искали да се убедят, че дъщеря им ще получи един наистина добър мъж, още преди да са излязли резултатите от теста. Но за нейна изненада още запитвания не последваха. Вместо това, баща й стана от стола, избутвайки го назад, дращейки по пода с него.
- Късно е. Утре с майка ти сме на работа. Не можем да се явим в Психологичния център, не отпочинали. Мисля че много добре знаеш, че в следващите няколко дни ще сме заети с обработването на резултатите от теста. Може това да отнеме няколко безсънни нощи. - заяви баща й. - Киара, ти сигурно си психически изморена. Трябва да си бодра утре сутринта. Няма да е зле ако и ти си легнеш.
Киара се съгласи с баща си. Беше прав. Тя бе психически изморена, но това не се дължеше само на теста за съвместимост. Виновникът за състоянието й беше и онази жена.
Всички се насочиха към спалните си помещения и заспаха веднага след като си легнаха, но не и Киара, тя не можеше заспи, не и след случилото се. Всеки път щом затвореше очи пред нея се явяваше образа на жената, лежаща на земята в собствената си кръв.
В съзнанието й не спираха да изникват хиляди въпроси, които оставаха без отговор. Какво се бе е случило с нея? Защо живота й бе свършил по този начин. Никое от учебните помагала не споменаваше подобно нещо. Киара знаеше, че всички хора умират по един и същ начин - у дома и в съня си, всички са устроени така, никъде не се споменаваше за смърт на улицата. Дали се бе подхлъзнала и паднала, или някой я бе бутнал? Киара бе слушала много за онова време, когато хората се сбивали помежду си, дори и за един залък хляб. Чувала бе за войните, в които два народа са се сражавали помежду си, само за едно нищожно парче земя.
Това е безсмислено, бе си повтаряла безброй пъти тя. Тя не можеше да приеме факта, че някога са отнемали човешкия живот насила. Ако сега се бе случило отново? Ако някой наистина я е бутнал? Но, тогава изниква и още един въпрос - защо.
Киара не можа да прогони тези мисли цяла нощ.
Нощта е време за почивка, но Киара не оползотвори това време както трябва и на сутринта съжали за това.
Чак когато слънцето бе започнало да се издига над хоризонта бе задремала, макар че след няколко минути дрямката й бе прекъсната.
Майка й влезе в стаята с гръм и трясък.
- Киара, ставай. - каза тя по възможно най-безцеремонния начин.
Киара обърна гръб на майка си. Тя се завъртя на другата страна и притисна възглаеницата си към ушите. Беше безполезно.
- Има съобщение за теб.
Киара се изненада. Завъртя се отново и ококори очи. Въобще не бе очаквала, че ще полуи съобщение и то точно днес. Помисли си, че получава съобщение от Психологичния център, но чак след като взе устройството от ръцете на майка си, осъзна, че не е възможно да е от там. Тестовете все още не бяха проверени, а това бе единствената причина, поради която тя можеше да има съобщение от Центъра.
Тя натисна копчето, което се намираше отстрани на устройството за входяща поща и постави пръста си върху екрана, който сканира пръстовия й отпечатък. Само човека, до който бе адресирано писмото можеше да го отвори и прочете.
Появи се емблемата на Службите, а под нея текста гласеше:
Госпожице Киара Литовска,
Вие сте задължена да се явите в Управлението, за да дадете своето изявление. Трябва да сте там точно в 12:04 часа.
Приятен ден.
Киара вдигна погледа си от екрана. Не бе забелязала, кога майка й бе излязла от стаята й.
Първо жената, после безсънната нощ, а сега й съобщение, че трябва да се яви в Управлението. Не беше споменато за какво точно трябваше да бъде там, но тя много добре знаеше каква е причината да бъде извикана там - щеше да оспорва факта, че снощи е била навън след вечерния час. Родителите й сигурно щяха да я убият за това, макар, че вече бяха наясно, че тя не бе спазила правилника. Надяваше, че теста за съвместимост ще я оправдае.
Онзи сигурно я беше издал на Службите. Това беше единственото разумно обяснение.
Надяваше се, че щеше да се размине само с предупреждение. Сега само това й трябваше - нечисто досие.