|Първа глава|

Татяна

- Пуснете ме! – поредният ми вик оглушава малката каюта и, надявах се, стига до ушите на османските песове.

Забивам нежните си ръце в масивната дървена врата отново и трески се разхвърчават около мен. Вече загубвам бройката на ударите и виковете, но тя не е важна. 

Дочувам тихи стъпки и потискам болката от ударите. Когато ключалката щраква, аз се отдръпвам и изопвам гръб.

На вратата се появява нисък ага на средна възраст. Дъбовите му очи се впиват в мен проницателно и той разтваря кривата си челюст:

- Какво си се развикала рано-рано? – озъбва ми се мъжа.

- Искам обяснения – рекох просто, а той прихва да се смее.

Смехът му наподобява агония, но е някак престорен, саркастичен. Скръствам ръце и килвам глава, което го накара да спре. Лицето му заприличва на каменно, а очите му се изцъклят. 

- Слушай ме внимателно, малката! – заплашва с леден глас. – Не си вече нито в манастира, нито в бащиния дом. Тук нямаш думата. Ще бъдеш тиха и ще слушаш какво ти се говори, иначе камшика ще играе!

Агата пристъпва с една крачка напред и стисва брадичката ми с длан, при което цялата застивам.

- Ясно ли е? – затяга хватката си той.

На прага на сълзите, кимвам и османлията със задоволство се отправя към вратата.

- За малко щях да забравя! – плясва с ръце – След малко ще дойдат да те приготвят и ще ти обяснят ситуацията. Надявам се до тогава да мируваш.

Ключът се врътва и оставам сама в клаустрофобично малката каюта. Свличам се на пода и диплите на полата ми сякаш образуват малка, зелена поляна. Не искам да плача. Трябва да съм силна. 

- Търпение, Татяна. Смирението е пътят към спасението. 

***

Слизам от кораба с грациозни стъпки като гледам да не привличам внимание, въпреки необичайната качулка, която имам на главата си. Или за тях е обичайна?

Зад мен седи момичето, представило се като Есин и заплашилия ме ага, който по нейни думи се казва Хасан. Всъщност само за две минути разговор с нея, тя ми даде толкова много информация, колкото не мога да получа за два месеца. Страшно е бъбрива! И въпреки многото пъти, когато я попитах, тъмнокосата красавица не пожела да ми каже къде ще ме заведат. 

След няколко минути прекарани в чакане на пристанището, точно пред нас спира голяма червена карета с два бели коня отпред. Лакей с униформа в същия цвят слиза и с поклон отваря вратата пред нас. Обръщам се към Есин със свъсени вежди, но тя само промълвява:

- Качвай се.

Изпълнявам молбата ѝ, защото и без друго нямам друг избор. И да бях побягнала по пристанището – пак щяха да ме хванат. Нямам къде да отида. Манастира и Русия са на километри от тук. Тоест, нямам избор.

- Моля те, обясни ми какво се случва – отронвам тихо аз, когато каретата тръгна.

Тя ме погледна с топлите си кехлибарени очи и взе ръцете ми в своите

- Искам, но не мога. – въздъхва. – Нямам право, но ти и без това ще научиш след минути, така че знай, че отиваш в двореца на Османската империя, известен още като Топ Капъ.

- Какво?! – възкликвам аз.

Дръпвам ръцете си рязко и скачам на крака. Потрепервам и благодарение на неравните улици на Истанбул, падам тежко на мястото си.

- Каква работа имам аз там? Защо е всичко това? – настоявам да узная аз.

- Вече казах твърде много. Другото ще научиш от този, който трябва. – смотолевя бързо и преметна кафявите си къдрици на една страна, заглеждайки се през прозореца.

Осъзнах, че колкото и да настоявам няма да развържа езика ѝ повече, затова замълчавам. Какво ще да правя в този дворец? Ще да стана робиня? Не вярвам специално да отвличат робините си и после да ги возят с карети. Нямам никаква идея, какво се случва, но трябва да избягам от тук при първа възможност. Сега няма как да стане, защото лакеят щеше да ме хване на момента, а и умирам от желание да узная защо ме отвлякоха. 

Изведнъж клатушкането на каретата спря и Есин се изправи, правейки ми знак да последвам примера ѝ. 

Вратичката отново се отваря ѝ лакеят джентълменски ни подава ръка, за да улесни слизането ни. Аз отказвам помощта му и слизам самостоятелно от превозното средство. 

Топ Капъ бе по-величествен и от най-смелите ми представи! Портата беше огромна и плашеща. От двете ѝ страни се издигаха високи кули, от чиито върхове се вееше османското знаме. Високи прозорци блестят на слънцето, а в далечината се виждат кули, куполи и още врати. Това място е като лабиринт от величави кули, стаи и зали.

Двама еничари пазят пред портите и щом двете с Есин приближаваме, те ни обръщат гръб и отварят портата.

Учудвам се, на обърнатия гръб, но не питам Есин. Порталът води към дълъг каменен коридор със големи свещници по стените. Докато вървим токовете на обувките на спътницата ми отекват из цялото помещение. 

Изведнъж студена ръка докосва рамото ми. Допирът ми идва изневиделица и тръпка полазва гърба ми. Обръщам се рязко и виждам стара жена със съсухрена тъмна кожа. Поглеждам я изплашено и прегълтам. Тази пък коя е? Срещам се с недоволното ѝ изражение и отстъпвам назад. Готова съм да побягна извън сградата, ако тръгне да ме напада. Не носи оръжие, но и аз също. Поглеждам към любезната придворна уплашено.

Есин и новодошлата рипват да се смеят, а аз ги поглеждам с недоумение. Оглеждам старицата от глава до пети на светлината от близката свещ. 

Имам чувството, че гледам Есин след тридесет години. Еднаква стойка, коса, очи, само малките бръчици около очите и кожата на по – старата ги различават. Това е майката на Есин.

- Само да можеше да си видиш лицето! – изкикотва се тя и ми се усмихва, едва ли не майчински – До сега не съм убивала хора с поглед, тъй че не се страхувай. 

- Вие сте майка и дъщеря, нали? – питам, за да прикрия руменината по бузите си и изтривам потните си длани от роклята.

- Точно така! – отбелязва тъмнокосата жена – Името ми е Мерием. Но хайде, да тръгваме, че Валиде ни очаква.

Прави ни знак да я последваме и с Есин тръгваме напред. Тя избързва с една крачка и се заговаря с майка си, а аз просто вървя след тях, разглеждайки архитектурата на замъка и опитвайки се да отгатна коя е мистериозната Валиде.