Задържам си дъха всеки ден. Не усещам кога го правя, знам защо го правя. Задържам го.
Седем
Шест
Пет
Защо мисля да теб
Четири
Три
Не съм искала да се превърна в поредното клише
Две
Едно
Време е да продължа деня си.
Fucker. A few years ago that would've been a term of endearment.
Беше различно, беше истинско, до толкова колкото ума ми го разбираше. Някои дни не разбирах защо някой човек би ме обичал. Бееше нещо, на което разчитах. Нещо, към което бях зависима и не ме караше да се чувствам отвратително. Човек, който ме познаваше когато съм шумна, груба, весела, тиха, плачеща, колеблива. Човек, който ме обичаше и когато аз не обичах себе си, когато сама се унищожавах, когато всичко което правих беше като перхидрол върху кожата ми.
Кратко (тогавашно)резюме за мен: Ходещо парче месо, без никакви надежди. Смее се, шегува се, не иска да съществува.
Притисках тялото й към моето. Затопляше скута ми. Главата й беше толкова близо до моята. Тя беше толкова отпусната, аз бях толкова щастлива. Ами ако щастието наистина съществуваше...Не беше само илюзия, нещо имаше малък смисъл. Езерото беше спокойно. Слънцето грееше в скута ми, а всичко което чувствах беше поносимо и леко. Чувствам се доволна, искам да я гледам с часове.
Долната й устна винаги е била по-голяма от горната. Когато се притесняваше ги свиваше навътре след което се смееше докато не ги облизваше и поглеждаше надолу. Устните й бяха толкова меки, учудващо, почти винаги топли.
Държах слънцето в ръцете си и всичко което можех да артикулирам е нуждата да я целуна. Но не го казах. Лежеше в мен, говореше какво обича в мен. Колко малко време имаме. Колко ще й липсвам. Колко много иска да види сняг. Какво ще правим когато се видим отново. Как не иска да живее в свят, в който нищо не е истинско. Всичко тук(там) и сега(тогава) е(беше) реално. Освен единственото неизказано нещо. Знаех, че тя го мисли. Надявах се, че го прави.