Рая скочи стреснато, когато на вратата ѝ се почука. Гласът, който прозвуча отвън, не я успокои, а я напрегна още повече, макар думите да бяха съвсем невинни:
– Отвори, Рая, баща ти е. Нося ти нещо.
– Какво?
– Отвори и ще видиш, любов моя. Нося ти това, което пожела...
С треперещи, колебливи пръсти Рая отключи вратата и видя баща си, царят, да стои отвън - държеше парче плат, в което беше увито нещо. Той ѝ се усмихна.
– Няма ли да ме поканиш да вляза? Искам да видя как ти стои роклята...
Така започна една традиция, повтаряща се на всеки седем дни, когато царят изпълняваше някои от желанията на дъщеря си...
И събуждаше нови.
Такива, каквато тя дори не бе подозирала, че може да изпитва.

Златната като слънце рокля обгръщаше тялото ѝ така плътно, както ръката на Любо - кръста ѝ, устните му полека се притискаха в нейните и мълвяха:
– Искам само да си представиш какво ще бъде, когато сме женени, любов моя... Само да получиш представа колко ще бъде хубаво.
Рая мълчеше, тя нямаше никакво намерение да се омъжва за баща си, но се надяваше със забавянето и сложните задачи да успее да го разколебае и той да осъзнае какво грешно нещо иска от нея. Засега планът ѝ не се радваше на успех. Само седем дни след онова, което му каза, първото от желанията ѝ вече бе изпълнено и тя имаше една от роклите.
– Толкова си красива... позволи ми да ти се порадвам, Рая. Позволи ми да те боготворя така, както мъж боготвори жена си...
Ръцете ѝ стискаха нервно полите на роклята, после се отпуснаха, когато устата на баща ѝ се премести на деколтето ѝ, полека разкривайки все повече от голите ѝ гърди, и Рая трябва да беше замръзнала или нещо такова, защото не можеше да събере сили да го спре; казваше си, че е от страх, казваше си, че няма нищо общо с това, че усещането е толкова вълнуващо...
– Толкова... толкова красива...
Пръстите му галеха гърдите ѝ, устните му целуваха връхчетата им, правейки ги все по-чувствителни, все по-податливи на това грешно докосване. Рая усети езика му по кожата си и издаде първия звук - тихо, неволно ахване - но то не остана последният, и докато бузите ѝ се покриваха с червенина от срам, тялото ѝ трепереше от съвсем друго усещане, непознато, нежелано, но неоспоримо...
– Татко – прошепна тя объркано, умолително, сякаш искаше да го накара да спре - ала когато той не обърна никакво внимание на това, Рая не опита нищо повече. Пръстите ѝ бяха заровени в черната му коса, осъзна тя, но не се опитваха да го отдръпнат от гърдите ѝ. Всъщност се опитваха да го придърпат по-близо до нея, даде си сметка Рая с шок, който не я стресна достатъчно, бе забравен почти веднага, изместен от плашещото удоволствие, което всяка нова ласка ѝ носеше.
Тялото ѝ гореше, или поне така ѝ се стори, но нямаше огън; чувството беше вътре в нея, беше нужда, дълбока, изгаряща, необяснима и неизпитвана досега нужда, и Рая дори нямаше представа какво иска, само знаеше, че тялото ѝ го иска ужасно силно.
– Татко!
– Да, принцесо моя... моето прелестно момиче... – промърмори Любо с дрезгав глас, който само засили нуждата ѝ, устата му отново лапна едното ѝ зърно и го засмука силно, и тогава - това беше почти - всеки момент сякаш - само още малко...
Любо издиша тежко и се дръпна от нея.
Рая проплака, после млъкна веднага и се взря в него, едновременно уплашена и ядосана. Никога преди не се бе ядосвала на баща си и не знаеше какво да прави с това чувство, не смееше да направи нищо, и освен това беше нещастна, и не знаеше дали иска да заплаче или да ръмжи...
Любо се усмихна наполовина.
– Да, роклята със сигурност ти стои прекрасно. Така и трябва, нали е шита специално за теб... Никога не съм виждал нещо по-красиво от теб в момента, Рая – той я целуна отново по устните и този път не беше както преди; езикът му се тласна навътре и проникна в устата ѝ, и преди Рая да се усети, ново стенание се изплъзна от нея, за да бъде сподирено от още едно, разочаровано, когато баща ѝ я пусна.
– Благодаря ти, че ми позволи да те видя, Рая – каза той нежно. – Ще дойда пак, когато следващото ти желание е изпълнено.
Тя едва не го помоли да остане; но си спомни, че това е лошо, лошо, със сигурност беше лошо и единственото ѝ истинско желание беше той да се откаже от налудничавата идея да я прави своя жена.
Това беше единственото, единственото, което Рая искаше.
Единственото, единственото, единственото...

Сребърната като луна рокля се спускаше свободно по нея, не беше тясна и за Любо беше съвсем лесно да повдигне полите нагоре, ръцете му се плъзгаха по голите крака на дъщеря му, очите му я изпиваха, черни от страст.
– Тази рокля ти отива още повече от предишната... Кожата ти е толкова бяла, почти като лунен лъч... толкова прелестна...
– Татко... – промълви Рая несигурно; можеше да блъсне ръцете му от себе си, нищо не ѝ пречеше, и той сигурно би спрял; но вместо това тя ги гледаше как се изкачват все по-нагоре и по-нагоре, стигат до бедрата ѝ и отместват бельото ѝ настрана...
Първото докосване беше бегло, почти като сън, но накара цялото ѝ тяло да трепне и да се стегне в трескаво очакване на следващото. Устата на Любо се впи в нейната, докато пръстите му проникваха в сърцевината на тялото ѝ, запалвайки още по-силен пожар от онзи преди седмица, и този пожар не само гореше, но и изгаряше нещо в нея, и Рая усещаше, че вече не може да си го върне... и не искаше.
– Татко, о, татко!
– Ти си най-красивата жена на земята... скоро ще бъдеш моята жена... Нямам търпение, Рая... А ти? – Любо я целуна отново, без да ѝ дава възможност да отговори, и това беше добре, защото тя не знаеше какво да му отвърне, понеже правилната дума не идваше на езика ѝ.
Можеше да каже да вместо не...
– Хубаво ли ти е така, Рая? – попита баща ѝ, и тя можа само да изстене, изплашена от силата на блаженото удоволствие, което я обливаше. – Така ще бъде, когато сме женени... и хиляди пъти по-хубаво. Скоро ще разбереш... това е само бегла представа, малък пример за всичко, което ще изпиташ, когато бъдеш моя...
– Да... – прошепна Рая объркано, притискайки се към ръката му, бедрата ѝ се движеха незнайно защо, лудо преследвайки онова хиляди пъти по-хубаво, за което тялото ѝ знаеше, че наистина съществува, и тя искаше, толкова много искаше да го усети...
– Точно така, принцесо моя... когато се оженим, ще видиш.
Той я пусна, напълно я пусна, и Рая ужасено отвори очи, от гърлото ѝ се откъсна звук като ридание.
– Татко!... Татко, моля те!
– Знам, миличка... искаш още... ще го получиш, но не сега – Любо хвана китките ѝ с пръсти и срещна очите ѝ. – Не се докосвай сама. Ще ме разочароваш много, ако го направиш... и ще бъда толкова горд с теб, ако ме послушаш. Лека нощ, миличка. Благодаря ти, че ми позволи да те видя в сребристата рокля... мисля, че ти стои дори по-добре от златистата.
Любо я целуна отново, кратко и страстно, преди да я пусне и да излезе.
Тази нощ Рая едва не полудя.
Импулсът да достигне сама онова удоволствие, до което беше толкова близо, не я оставяше да спи; тя хапеше ръцете си и ги притискаше с лице към леглото, отчаяна да се докосне и спираща се, неспособна да понесе мисълта за разочарованието на баща си, ако го направи.
Не знаеше как изобщо успя да заспи нито тази нощ, нито следващите седем.

Блестящата като звездите рокля шумолеше при всяко движение. Под нея Рая не носеше нищо и когато Любо я положи по гръб на леглото и отметна полите, вече никакъв плат не му пречеше да ѝ се наслаждава.
– Ти си такова добро момиче, Рая... толкова послушна... татко е много горд с теб – Любо я погали с пръсти, после внезапно наведе глава, полагайки я между бедрата ѝ, и още докато Рая го гледаше шокирано, езикът му се плъзна по нея, карайки я да изстене мигновено.
– Татко, какво правиш?...
– Толкова си сладка, принцесо моя... – промълви баща ѝ, вместо да отговори, и я облиза отново, този път устата му я целуна нежно, докосвайки някакво невероятно чувствително място, и очите ѝ се премрежиха от удоволствие. – Сладкото момиче на татко... ти ще бъдеш прекрасна царица, Рая, съвършена съпруга... моята съвършена принцеса...
Рая стискаше в юмруци плата на красивата рокля, без да си дава сметка, че я съсипва, тялото ѝ се извиваше на леглото, в съзнанието ѝ имаше една-единствена мисъл: Да, татко, да...
– Такова добро момиче... – той я целуна отново, облиза онова същото място и Рая усети как всеки момент ще полети, ще изпита онова неописуемо удоволствие, което знаеше, че е толкова близо...
– Не още, принцесо... не още.
Любо вдигна глава и реагира веднага, хващайки ръцете ѝ, които отчаяно се спуснаха надолу, за да я докоснат.
– Татко... моля, моля, моля те...
– Почакай само още малко, миличка... заради мен... любов моя... – той се надвеси над нея и я зацелува, без да пуска ръцете ѝ, тялото ѝ пулсираше с нужда, толкова силна, че на Рая ѝ се струваше, че ще я убие. – Не, не... можеш да се докоснеш, но ще бъда безкрайно, безкрайно разочарован от теб, любов моя... Ако не го направиш, ще бъда най-гордият баща и съпруг на света, Рая, и най-щастливият... не искаш да ме разочароваш, нали, Рая?
Рая поклати глава въпреки сълзите, които се спускаха по страните ѝ и мокреха косата ѝ. Любо я прегърна и я държа дълго, докато тя ридаеше, спирайки инстинктивните ѝ движения да си достави сама удоволствие, шепнеше ѝ нежни обещания и ѝ казваше колко много я обича.
– Ами... ами ако се съглася да се оженим сега? – попита Рая почти нечуто.
За миг той сякаш се поколеба, после се усмихна.
– Ти поиска три рокли и една наметка. Едва тогава, каза, ще изпълниш моето желание. Аз ще си удържа на думата, любов моя... както правя винаги.
Целуна я, попивайки с устни сълзите ѝ.
– Обичам те, Рая. Направи ме горд.

Рая беше сигурна, че ще полудее всеки час след това, всеки път, когато го виждаше, всеки път, щом той я докосваше. Не казваше нищо, само го гледаше умолително, и Любо се подсмихваше, сякаш знаеше точно какво иска тя, но не ѝ го даваше. Дългите, самотни нощи бяха истинско мъчение, поне стотици пъти тя посягаше да се докосне и гузно, виновно отдръпваше ръка, разкаяна и нещастна при мисълта да разочарова Любо.
Удоволствието, което можеше да си донесе сама, нямаше да може да се сравнява с онова, което щеше да изпита с него. Тя го знаеше, усещаше го.
И искаше да бъде така. Искаше да получи всичко. Искаше да му даде всичко.
Това бяха пет дни в Ада.
Рая можеше да заплаче от облекчение, когато в нощта на петия ден Любо се появи пред вратата ѝ с готовата наметка.
– Е, любов моя? Изпълних твоите желания. Сега е време ти да изпълниш моето.
– Да – прошепна Рая. Взе наметката от ръцете му и я пусна да падне на земята, притискайки умолително тяло към това на баща си. – Да, татко, ще се омъжа за теб.
Любо я сграбчи и я целуна силно, триумфално, понасяйки я към леглото. Съблече я с нетърпение, докосваше я с диво желание, което нямаше нищо общо с предишните му бавни и постепенни действия. Сега тя беше негова и той имаше всички права над нея.
Рая бе чакала този миг толкова дълго, с такава нужда, а когато дойде, тя почти заплака от болката, за която не бе и подозирала, но преди да има време да съжали за съгласието си, удоволствието започна, и беше все по-голямо и все по-голямо, докато всяка част от тялото и ума ѝ не се изпълни с него. Тя започна да стене, после да вика, после да крещи и плаче, и беше толкова хубаво, че нищо друго в целия свят вече не можеше да има значение, освен това чувство.
– Точно така, миличка. Доброто момиче на татко... Отдай ми се, миличка, съвършената ми принцеса... – шепнеше ѝ Любо, похвалите му увеличаваха удоволствието ѝ още повече, и Рая си помисли, че след Ада е отишла в небесния Рай.
Не. Тя не заслужаваше да отиде там. Извършваше ужасен грях и Раят не беше място за нея.
Тогава защо се чувстваше, сякаш е там?
– Искам да бъда твоя жена – прошепна тя, когато тялото ѝ се отпусна на възглавниците, изпълнено с блаженство.
Любо я гледаше с усмивка.
– Ти вече се съгласи, любов моя.
– Но го направих от отчаяние. Сега го искам. Не искам нищо друго, освен завинаги да бъда твоя.
– Съвършената ми принцеса... съвършената ми царица – каза доволно баща ѝ, целувайки я дълбоко.

Моля запознайте се с „Общи условия, Лични данни и Бисквитки“, за да използвате този уебсайт

Научете повече Приемам