*Ретроспекция*
*13 години по-рано*
-Хайде, чичо Зейн! Остави дървената мишена! - дръпнах стрелата и зачаках.
-Няма да успееш! - той се поколеба, усмихвайки се. Но все пак, остави мишената на масичката. Аз бях на около двадесет метра от масата и се прицелих с лъка си, дръпнах стрелата, възможно най- силно и я пуснах. Стрелата се заби точно в центъра на мишената, но ударът беше толкова силен, че мишената се удари точно в скъпата стъклена ваза на мама, която се намираше зад мишената на масата.. С чичо Зейн се погледнахме и притеснено затичах към него до масичката. Видях счупената ваза и се уплаших. Чичо седна на стола, а аз на другия, гледайки вазата. В един момент, започнахме да се смеем, като не можехме да спрем смеха си. Когато тази еуфория приключи, чух мама да слиза в градината.
-Шшшт! Не казвай на мама! - прошепнах, а чичо се изправи и отиде до нея.
-Не се ядосвай, Катрин! Бриана не е виновна, аз я накарах да играем! - каза чичо, усмихвайки се, а мама ме погледна строго. В един миг, тя също започна да се смее.
-Не се притеснявай, Бриана! Няма да ти се скарам. Ти си ми по-скъпа, от онази ваза, която баща ти ми подари. - мама се приближи до мен, прикляквайки и нежно ме прегърна.
-А сега да изчезваме, преди баща ти да е видял творението ти. - каза мама, усмихвайки се. Когато всички се обърнахме, за да влезем вътре, някакви хора обградиха дворът ни, бяха с оръжия насочени към мама и чичо, аз се уплаших и се скрих зад мама. Не чух за какво си говорят, бях в паника. В един миг, татко беше тук и ме поведе навътре в къщата. Остави ме в стаята ми и ми каза да не излизам. Беше такъв хаос, дори нямах представа какво се случва. Чуваха се изстрели от пистолети, доста се уплаших и взех един стол, сложих го до прозореца, така че да виждам и се качих на него. Не успях да видя нищо от боя. Когато всички хора се преместиха от местата си, видях някакъв мъж на земята, явно беше мъртъв. Уплаших се, за пръв път виждам нещо подобно. Когато мама и татко също се преместиха малко, видях чичо Зейн на земята. Сълзите в очите ми напираха да излязат. Пуснах ги и в един миг, бях обляна в сълзи. Може да бях само на 7 , но разбрах какво се е случило. С бясна скорост побягнах навън. Минах покрай едрите мъже и стигнах до мама и татко. Чичо Зейн лежеше безпомощен на земята и имаше локва от кръв до главата му. Приближих се до него, очите му бяха отворени, гледаха към мен. На челото си имаше рана от куршум.
- Чичо!! Чичо, добре ли си ? - със сълзи на очи го бутах, но той не помръдваше. Легнах на гърдите му и разбрах, че той беше мъртъв. Мама ме дръпна, след като полицаи внезапно нахлуха в двора ни. Те започнаха да преглеждат двата трупа. Аз гушнах мама и плачех с глас. Никога повече няма да го видя!
- Какво се случи? - един полицай попита татко.
- Това са хората му, г-н полицай! На покойният Люк Макгуайър. Те искаха да си отмъстят за смъртта му, затова убиха Зейн, а той уби единият. - каза татко, а след това полицаите заловиха десетте едри мъже.
- Познаваме тези хора. Има много обвинения срещу тях, добре че ги заловихме след две годишната им свобода, която нанесе още щети на околните. Спестихте ни много усилия! Трябва да дойдете в участъка, за да дадете показания. - каза полицаят.
След като всички си тръгнаха, аз останах сама в стаята си. Навън беше започнало да се свечерява и не след дълго, дойде леля Джесика и синът й Ейдън, който ми беше като брат.
- Добре ли си, миличка? - леля ме прегърна.
- Да! - отговорих през сълзи. Леля също плачеше. Те бяха приятели от деца с чичо Зейн.
- Добре! Вие останете тук, а аз ще отида отвън, за да звънна на майка ти. Става ли, принцесо? - кимнах, а тя излезе.
-Бриана! - попита момчето.
-Какво, Ед? - въздънах леко.
-Не се притеснявай! Всичко ще се оправи!
-Нищо няма да се оправи, Ейдън! - започнах да плача. - Може да не ми беше истински чичо, но ме е отгледал още от бебе. Докато баща ми беше в затвора, чичо Зейн ми беше като втори баща. Обичах го безусловно. Обичам и татко по същия начин.
Още от малка, мама ме водеше при татко в затвора. Но, познай при кого спях вечер. Познай кой ми разказваше приказки, преди лягане.
-Чичо Зейн! - погледна ме Ед.
-Да! Обичам го, като свой баща. Татко се върна от затвора преди две години. И с него се сближихме доста, но никой не можеше да заеме мястото на чичо Зейн! - плачех, докато Ейдън сложи ръка на рамото ми.
- Видя ли кой уби чичо Зейн? - попита Ед.
-Не. Но знам, че бяха хората ма онзи, който татко уби преди години. - избърсах сълзите си. - Знам какво ще направя! - изправих се.
-Какво ? - попита малко по-големият ми приятел.
-Ще си отмъстя! - казах, гледайки към прозореца със студен поглед.
-Но Люк е мъртъв! На кого ще си отмъстиш? - попита притеснено момчето.
-Да, но Люк има син.- погледнах го.
-От къде знаеш? - попита той.
-Чух мама и татко да си говорят за него. Казва се Зак. Когато порасна, ще го намеря и ще го убия, за дето баща му ми отне един човек от семейството.! И не само, ще убия всички от рода му! Един по един. Ще го накарам да страда, да плаче за всеки един от роднините му, и когато убия всички, накрая ще умре и той! - гледах със студен поглед и говорех тежко.