Лейди Мариана Гилонк тъкмо беше излязла от ваната си, когато някакъв мъж с дълго палто и шапка нахлу в стаята ѝ, залости вратата с тяло и насочи пистолет към нея.
Всичко стана толкова внезапно и изненадващо, че тя не знаеше как да реагира. Бързо уви кърпата, с която се подсушаваше, около голото си тяло, и погледна смутено непознатия.
– Какво става тук? Кой сте вие?
– Никой, милейди... Веднага ще възстановя уединението ви – каза непознатият, и макар че очите му я оглеждаха от горе до долу, той не спря пред нея, а изтича до прозореца.
Мариана бързо го последва.
– Не можете да скочите от там, ще се пребиете!
Той остана така още секунда, сякаш не искаше да се съгласи с нея, но накрая все пак се дръпна обратно.
– За съжаление сте права, лейди. Ще се наложи да ме потърпите още малко – той пристъпи неочаквано бързо към нея и вдигна ръка към устата ѝ. – Ако викате, ще трябва да ви запуша устата.
– Няма да викам – отвърна тя, и после ѝ дойде наум, че вероятно трябваше да вика. Въоръжен непознат мъж беше влязъл в стаята ѝ и я виждаше в твърде непредставително облекло. А Мариана спокойно разговаряше с него!
Леля Франсис би била ужасена, ако можеше да я види.
Тя погледна надолу и видя нож и сабя, закачени в колана на кръста му. Не можа да спре развълнуваната си усмивка.
– Вие сте пират, нали?
Той се усмихна бавно. При тази гледка вълнението ѝ се усили, превърна се в някакво друго чувство, бушуващо из вените ѝ. Никой никога не ѝ се беше усмихвал така порочно... Би трябвало веднага да повика помощ, но не искаше. Дори не осъзнаваше с какъв гладен поглед изпива впечатляващия, висок мъж пред себе си.
– Не се ли страхувате?
– Защо да се страхувам? – прошепна тя. – Ще ме убиете ли?
– Да убия такава красота? – промърмори мъжът. – Това е последното, което бих направил с вас, лейди Мариана.
Мариана почувства странна слабост в тялото си. Намекът в думите му беше ясен дори за неопитна девица като нея.
– Капитан Янец де Гомера – той свали шапката си и се поклони - може би случайно това го приближи още повече до нея и тя усети дъха му върху голата си шия...
В коридора се чу шумотевица, тичащи хора, звън на оръжия.
От чаровен джентълмен Янец де Гомера се преобрази във вдъхващ страх, безмилостен пират. Стисна сабята и пистолета в ръце, вперил ястребови очи във вратата.
– Аз ще се оправя с това! – каза му Мариана настоятелно. Нямаше да позволи да го убият. Побутна го към леглото си, защото този край на стаята не се виждаше от вратата. – Вие не се показвайте!
Янец я изгледа изненадано, леко намръщен, но не ѝ попречи да отиде до вратата. Мариана отвори предпазливо и след секунда зърна познато лице навън.
– Сержант Мъри! Какво става? – попита тя с подходяща за случая тревога.
– Беглец, лейди Мариана. Хванахме един пират да се промъква тук, но той ни се изплъзна. Качил се е тук горе. Не сте ли го виждала?
– Ако бях видяла страшен пират, щях да запищя така, че да счупя прозорците – усмихна се Мариана.
– Добре, милейди. Заключете се в стаята си и не излизайте, докато не ви кажа, че е безопасно. Ще поставя стража в двата края на коридора и ще претърсим всички стаи. Ще го намерим, освен ако не е скочил, но тогава вероятно си е счупил врата.
– Сигурна съм, че ще го намерите – каза Мариана. – Пазете се!
Сержантът ѝ се усмихна благодарно и продължи претърсването. Тя затвори и заключи два пъти вратата.
Янец я чакаше, все така намръщен.
– Сега не можете да избягате – прошепна Мариана. – Търсят ви и са оставили стража в коридора.
– Чух. Защо не им казахте, че съм тук?
Прекият въпрос я смути. Мариана сви рамене и още не беше отговорила, когато Янец извади цигара и я сложи между устните си.
Тя припна към него и бързо махна цигарата. Пръстите ѝ се отъркаха в устните му. Усети изненаданата му въздишка по кожата си и замръзна, полека сваляйки ръка.
– Не пушете тук – шепотът ѝ прозвуча много по-тихо от преди малко. – Аз никога не пуша. Ако усетят дима, ще ви открият.
– Много грижовно от ваша страна – промърмори Янец. Взе цигарата си от нея, като в процеса бавно погали палеца и показалеца ѝ. По някаква причина докосването я накара да се задъха. – Защо сте толкова загрижена дали ще ме хванат или не?
– Пират ли сте? – попита пак тя.
– И какво, ако съм? – отвърна лежерно Янец - което, забеляза Мариана, не беше нито потвърждение, нито отрицание.
Очите ѝ проблеснаха.
– Харесвам пиратите. Този свободен, приключенски живот... рискът, несигурността... Има нещо много привлекателно във всичко това.
– Има ли?
– Е... поне за младо момиче като мен, което няма право на много свобода – Мариана се усмихна, признавайки, че това вероятно е малко глупаво от нейна страна. – Освен това съм чувала, че Малайският Тигър е станал пират заради благородна кауза. Казват, че е бил прогонен от кралството си от англичаните, а неговият най-верен приятел, един португалец... – тя примига; името му не беше ли португалско? – Вие ли сте?
– Зависи – Янец ѝ намигна. – Ако харесвате португалеца, тогава съм аз. Ако имате нещо против него - никога не съм го чувал.
Мариана се засмя.
– Спокойно, господин де Гомера. Нямам нищо против португалеца... който и да е той.
Отвън се чуха викове. Янец погледна към вратата, нащрек.
– Няма да ви търсят тук – успокои го Мариана. – Ако все пак поискат да влязат, можете да се скриете в гардероба.
– Може би ще е по-добре първо вие да го ползвате – отбеляза дрезгаво Янец. – За да се облечете...
Очите му бяха сведени и тя осъзна, че кърпата ѝ се е разместила, откривайки част от гърдите ѝ. Загърна се бързо, поруменяла, а сърцето ѝ заби по-бързо от всякога.
– Да! Разбира се. Ще се обърнете ли?
Отговорът му се забави секунда.
– Естествено.
Той подчертано галантно се обърна. Мариана се усмихна, отиде до гардероба си и се разрови из роклите, докато намери жълтата - най-разголената и тънка от всички, които имаше. Баща ѝ беше принуден да ѝ купува подходящи дрехи за климата тук и тя ги носеше, защото ѝ бяха удобни, не защото я интересуваше как изглежда с тях. Но сега ѝ се искаше да облече нещо красиво за госта си...
Полека свали кърпата. В огледалото можеше да види, че Янец е все така с гръб към нея, но това не намали вълнуващите тръпки, парещи кожата ѝ заради мисълта, че се съблича гола, докато в стаята има мъж. Това никога не ѝ се беше случвало. Помисли си развеселена, че леля ѝ щеше да бъде ужасена и скандализирана само от представата за подобно нещо. Но за щастие леля Франсис не можеше да я види сега...
Янец пристъпваше на място, премествайки тежестта си от единия крак на другия, скръстил ръце. Очевидно не беше спокоен. Коремът ѝ се стегна от вълнение, като си помисли, че е заради нея. Той ѝ беше показал достатъчно несъмнено, че я харесва...
– Ще ми трябва помощ – шепотът ѝ прозвуча ясно в притихналата стая. Янец замръзна.
– С какво?
– Корсетът – отвърна Мариана, въпреки че можеше да се справи и сама, ако не го връзваше стегнато. – Прислужницата ми се грижи за това, но сега тя е болна, затова не е тук.
Янец бавно се обърна. Мариана потрепера само от начина, по койо я погледна. Очите му се плъзнаха по облеченото ѝ в бельо тяло, попивайки всяка подробност.
– Как щяхте да се облечете, ако мен ме нямаше? – гласът му звучеше по-дрезгаво от преди малко.
– Щях да помоля някоя от другите прислужници, разбира се – тя кимна към звънеца, който никога не използваше. – Но сега не мога да ги повикам, защото ще ви видят... Можете ли да ми помогнете?
Той застана зад нея, срещайки очите ѝ в огледалото.
– Обикновено събличам жени, не ги обличам... но мога да се справя.
Тя трепна при първото стягане на връзките. Усети горещина между краката си и навлажни устни с език. Буквално усещаше как губи малкото морални устои, на които досадната ѝ леля беше успяла да я приучи.
– С много жени ли сте спали?
Янец стегна следващия ред. Едновременно с това коремът ѝ болезнено се сви от възбуда.
– Една благовъзпитана дама не задава такива въпроси.
Тя се извърна през рамо към него.
– Един благовъзпитан джентълмен не прави такива намеци – каза тя предизвикателно. Той бавно вдигна поглед от голия ѝ гръб. – Е, ще ми отговорите ли, или не?
Поредното стягане на корсета я накара да ахне, но Мариана не се обърна. Янец не отмести очи от нейните.
– Вероятно с повече, отколкото си представяте...
Мариана примигна, малко уплашена от невежеството си и представите, които се появиха в главата ѝ - от една страна възбуждащи, а от друга - неприятни, причиняващи ѝ непозната досега ревност.
– Хиляди ли?
Той се засмя. Ръцете му чувствено погалиха талията ѝ.
– Не чак толкова много. Не съм ги броил.
Тя се пресегна зад себе си и издърпа обратно връзките, разтваряйки корсета.
– Не го правите правилно, капитане. Трябва да започнете отначало.
Той си пое въздух през зъби.
– Лейди Мариана – тонът му беше предупредителен. – Опитвам се да запазя някакво благоприличие, а вие никак не ми помагате.
– Тогава не се опитвайте – прошепна тя и се облегна на него, дръпвайки бельото си с пръсти, за да го накара да се смъкне по-надолу. Широките презрамки послушно се плъзнаха по раменете ѝ и корсетът падна, разголвайки гърдите ѝ до зърната.
Янец изръмжа тихо. Мариана усети звука, вибриращ в гърдите му, дъха му на голата си шия, и вече нищо нямаше значение за нея, освен да се отдаде на това, което искаше...
А тя искаше него.
– Аз не искам да бъдем благоприлични – прошепна и хвана ръцете му, толкова по-големи от нейните, повдигна ги нагоре и ги притисна върху гърдите си. Заля я мощно, непознато досега чувство, толкова хубаво, че тя изстена накъсано, мъчейки се да бъде тиха.
– Лейди Гилонк... – промълви Янец с нисък глас, който изпрати тръпки по цялото ѝ тяло. Той наведе глава и я целуна бавно по врата, изтръгвайки още един стон от нея. Ръцете му стиснаха гърдите ѝ. Мариана трепна, облягайки глава на рамото му. – Не знаете в какво се забърквате.
– Покажете ми тогава.
Той я целуна отново. Спусна корсета ѝ още надолу, за да може да обхване целите ѝ гърди в шепи. Зърната ѝ се втвърдиха от болезнен копнеж. Тя прехапа силно устна, за да не издава прекалено силни звуци, но това не помогна особено.
Внезапно той пусна гърдите ѝ и сграбчи лицето ѝ с ръце, обръщайки го към себе си. Устата му яростно се впи в нейната - тя инстинктивно реагира на това нападение, разтваряйки устни, за да го окуражи, и през ум не ѝ мина да се бори. Сложи ръка на врата му, за да го придърпа по-близо, и изстена, когато той рязко и безцеремонно я притисна в себе си. Езикът му галеше нейния отново и отново, ръцете му я стискаха силно, но това безкрайно ѝ харесваше.
Също така внезапно, както беше започнала, целувката изведнъж свърши. Янец избута Мариана на ръка разстояние и издиша тежко, затваряйки очи за една дълга секунда.
– Нали знаеш какво правим?
– Да, аз... – гласът ѝ потрепери; тя съвсем не можеше да се съсредоточи, когато тялото ѝ молеше за още от прекрасните усещания. – Наясно съм.
– И си девствена – той се усмихна леко, почти измъчено. – Веднъж след като ти отнема девствеността, не мога да ти я върна, нали знаеш това?
– Не можеш да правиш и така – Мариана го хвана за сакото и го дръпна обратно към себе си. – Не можеш да ме докосваш така, да ме целуваш така, и после да очакваш да спрем... – прошепна срещу устните му.
– Повярвай ми, на мен ще ми е дяволски по-трудно – с приглушен стон той я целуна отново, още по-диво от преди малко. – Последното нещо на света, което искам, е да ми кажеш да те оставя...
– Тогава имаш дяволски късмет, защото няма да го направя – усмихна се Мариана и го погледна в очите. – А сега отнеми девствеността ми.
Янец изръмжа, дръпвайки я със себе си към леглото. Подпря я на колоната и нетърпеливо започна да се съблича. Мариана понечи да му помогне, но беше далеч по-неопитна от него, що се отнася до събличане на противоположния пол, затова го остави сам да се справи и вместо това изхлузи бельото, което преди малко беше облякла. Само се молеше никой да не я потърси сега и да не решат случайно все пак да проверят за беглеца в нейната стая. Не би понесла някой да ги прекъсне точно в момента!
На Янец му отне завидно по-малко време да се отърве от дрехите си, отколкото обикновено отнемаше на нея. Тя остана зашеметена пред гледката на силното му, жилаво тяло - първото напълно голо мъжко тяло, което виждаше през живота си. По гърдите му имаше сребристи косъмчета, които продължаваха към корема му, а по-надолу бяха повече, малко по-тъмни, и обграждаха един страшен на вид, непознат за нея орган. Гледката я изплаши и същевременно изпълни тялото ѝ с още повече желание, а между краката ѝ вече беше толкова мокро, че влагата започваше да навлажнява бедрата ѝ.
– Мила моя, та ти си съвършена – Янец я целуна, прегръщайки я плътно. Мариана трепна, когато усети онова странно нещо да докосва кожата ѝ и да пулсира срещу нея. Той се подсмихна. – От това ли се уплаши?
Той взе едната ѝ ръка и я сложи върху онази част от себе си. Мариана плахо я докосна. Янец простена в косата ѝ.
– По-смело, милейди... не хапе, честна дума...
Тя се засмя леко и продължи да го проучава, все по-смела с всеки възбуждащ звук, който Янец издаваше. Той продължаваше да гали тялото ѝ и ласките му я замайваха още повече, докато тя съвсем не забрави на кой свят е.
– Искаш ли да спрем? – прошепна той.
– Така ли ти изглежда? – тя срещна очите му, стискайки настойчиво члена му, като в същото време отърка тялото си в неговото, за да утоли поне малко копнежа си. Янец се засмя дрезгаво.
– Мисля, че ти направо ще ме подлудиш.
Мариана се озова по гръб на леглото си. Той стисна бедрата ѝ и ги раздалечи с бавно, категорично движение. Стори ѝ се, че в този момент тя пропада в някаква бездна...
И, господи, това падане ѝ харесваше.
Янец изруга. В същия миг беше върху нея и я целуваше жадно, а пръстите му я галеха между краката, изпращайки силни вълни на безметежно удоволствие по тялото ѝ. Мариана се досети какво иска, но не се изплаши, напротив, надигна се към него, за да увеличи натиска. Бедрата ѝ трепваха безпомощно, широко разтворени, очите ѝ се премрежиха.
– Господи... да, да...
Янец облиза устните ѝ, преди да тласне езика си дълбоко в устата ѝ.
– Тихо, лейди Гилонк... Стражите сигурно още са отвън...
Мариана кимна, ала забрави обещанието си в същия миг; пръстите му проникваха вътре в нея, разтягаха я, триеха се божествено в нея и поредното стенание просто ѝ се изплъзна. Можеше само да се моли никой да не го е чул.
Но и нейният пират не беше по-тих, когато замени пръстите си с онази част от тялото си и започна бавно да я вкарва в нейното. Насила приглушените му стонове я разсеяха от кратката болка, която я прободе. Мариана осъзна, че е прекалено малка, той едва-едва успяваше да навлезе в нея, но това ѝ харесваше. Тя се повдигна нагоре, за да му помогне, и Янец рязко се плъзна навътре. И двамата изпъшкаха, с върховно усилие възпирайки звуците.
– Добре ли си? – прошепна той, надвесен над нея, пръстите му си играеха със зърната ѝ. Мариана само кимна, защото ако си отвореше устата, със сигурност нямаше да остане така тиха. Беше толкова хубаво!
Янец полека се дръпна назад, излизайки от нея. Мариана ахна и се помъчи да го задържи.
– Не!
Той се засмя, тласкайки се обратно навътре, и сега я накара да ахне от удоволствие. Господи!
– Спокойно, лейди Гилонк... нямам намерение да ходя никъде – дръпна се пак и моментално се тласна отново в нея. Този път Мариана не се опита да го спре, разбрала, че той няма да ѝ избяга.
– Не спирай! Пак! Не спирай! – помоли тя трескаво, толкова тихо, колкото можеше.
– И с оръдие няма да ме накараш да спра – издиша тежко той.
Сграбчи здраво бедрата ѝ и вдигна краката ѝ по-високо. Ритъмът му се забърза, силните тласъци караха Мариана да трепери под него, притиснала юмрук към устните си в отчаян опит да запази тишина. Но шумът на телата им, сливащи се без срам, също не беше малък. Тя само се молеше никой отвън да не е достатъчно близо, за да го чуе.
– Господи, толкова си сладка – Янец я целуна отново, спусна глава надолу и засмука едно от твърдите ѝ зърна в уста. Мустаците му гъделичкаха нежната кожа на гърдите ѝ.
– Ммм! – Мариана с върховно усилие възпря дивия стон, който напираше в гърлото ѝ. Беше толкова хубаво, че в очите ѝ се появиха сълзи. Защо никой не ѝ беше казал нито дума за тези върховни усещания?! В църквата говореха за греха като за нещо лошо, ужасно, а всъщност беше невероятно!
– Иска ми се да те накарам да викаш името ми – прошепна той в ухото ѝ. – Да викаш така, че целият Лабуан да те чуе...
Запуши устата ѝ с целувка. Мариана потрепера силно, впивайки пръсти в силните му рамене. Всеки тласък сякаш я изкачваше все по-нависоко по пътя за Рая, за който говореха свещениците. Но ако това беше грях, тогава как можеше да е така райски хубаво?!
Янец пъхна ръка под дупето ѝ и се отърка чувствено в нея.
– Свърши за мен, лейди... Искам да гледам лицето ти, докато свършваш...
Тя за първи път чу думите, но инстинктивно се сети за значението им и се отърка в него на свой ред, преследваща онова великолепно хубаво усещане, което ставаше все по-силно. Той премести ръка от дупето ѝ отпред и погали срамните ѝ места с опитни пръсти. Удоволствието стана толкова много, че Мариана почти се уплаши, но не хаби и миг да мисли за това, докато се наслаждаваше на вълните от екстаз, поглъщащи невинното ѝ тяло.
– Да... Да... – изстена през зъби, просто не можеше да пази тишина, когато ѝ беше толкова хубаво. Янец също простена над нея, забравил, че трябва да бъдат внимателни, увлечен във вихъра на нейното удоволствие. Мариана го усети да пулсира вътре в нея и ако можеше, щеше да попита какво става, но точно сега можа само да придърпа със заповедническо движение главата му към себе си, за да го целуне, търсейки поне някакъв начин да изрази какво изпитваше.
Той ѝ се подчини, тласкайки се дълбоко в нея, преди да замръзне така, пълнейки я с гореща, гъста течност. Мъжествените му стонове напълно замаяха главата ѝ и Мариана осъзна какво се беше случило едва твърде късно, когато вече не можеше нищо да се промени.
Може и да не знаеше много неща, но едно знаеше - че сега сигурно ще забременее. И мисълта я накара да се усмихне, сякаш това беше най-хубавото нещо на света.
Изглежда, никой не ги беше чул, иначе сто на сто щяха да тропат по вратата ѝ. Вече не се чуваше шум от коридора. Сигурно бяха предположили, че беглецът е успял да скочи, без да се нарани, и е избягал. Толкова по-добре... Мариана въздъхна блажено.
– Добре ли си? – промърмори Янец след минута. Вдигна глава и я погледна предпазливо.
– Съвсем – тя се усмихна по-широко и прокара ръка по гърба му, мислейки си с наслада, че поне за малко този мъж ѝ принадлежи - неин, само неин.
– Съжалявам за... – той вдигна виновно вежди. – Имах намерение да постъпя като джентълмен и да спра, преди...
– Няма нищо. И аз не се държах съвсем като дама, нали? – отвърна тя дяволито.
– Мамка му – Янец повдигна лицето ѝ нагоре, за да я целуне. – Ти наистина ще ме подлудиш.
– На вашите услуги, капитан де Гомера – прошепна Мариана.