✘ i. STATUE (Part 1)

Based on prompt: You accidentally crack a lifesized statue and see something inside. Later you open your door to see someone half covered in marble thanking you for rescuing them.

Денят започна много по-зле, отколкото се надявах. Още с взимането на пощата се озовах под прицел на един глупав гълъб, след което ми се наложи да прекарам половин час в банята, за да изчистя косата си от всякакви следи от птичи изпражнения. Което, естествено, бе причината, поради която закъснях за работа.

                В офиса не се случи нищо по-различно от всеки друг ден от ежедневието ми, може би с изключение на факта, че Роджър, копелето от бокса до моя, си пусна плейлист със стари поп песни и усили музиката до дупка, а когато това породи хаос и врява наоколо, той пробута мини тонколоната си на моето бюро и се закле, че музиката изобщо не е идвала от него, с което ми навлече куп неприятности и предупреждение от шефа.

                (Надявам се вече да е намерил подгизналите от урина документи в чантата си, която остави без надзор след този малък инцидент.)

                След работа се отбих до любимото си кафене зад ъгъла с мисълта, че малко горещ шоколад би могъл да подслади горчивото начало на деня.

                Божичко. Аз и големите ми очаквания.

                Разлях шоколада изцяло върху тениската и джинсите си, когато някаква забързана жена ме бутна в гръб с едно разсеяно „Извинявай“ и не спря дори за миг, когато напитката ми се превърна в нова шарка върху дрехите ми, макар да съм сигурен, че видя какво направи.

                Реших да си спестя крясъците и псувните и вместо това се насочих към къщата си с по-бърза крачка. За да си спестя време и допълнително унижение обаче не продължих по същия път, по който минавах винаги, а свих в една пресечка, за да мина на пряко. Бях минавал оттам най-много три-четири пъти, понеже по принцип се отбивах на други места, но сега бе наложително.

                Когато се озовах близо до един малък площад на ъгъла между две високи сгради, спрях за секунда, тъй като не видях никого наоколо. Вдишах дълбоко, усещайки сладкия аромат на съсипаните ми дрехи, и хвърлих бърз поглед към високата статуя, намираща се в средата на площада.

                Подсмихнах се и се приближих.

                Статуята не изглеждаше много стара – изобщо даже. Бе направена от син мрамор и блестеше под лъчите на следобедното слънце. Това, което ми направи впечатление обаче, бе изплашеното лице на мъжа, изобразен на нея. Кой изобщо трябваше да е това?

                Погледнах към камъка под нея, но не видях надпис. Заобиколих я и огледах всички страни, но не намерих нищо, докато не спрях зад мъжа и не вдигнах поглед нагоре. Очите ми моментално се заковаха върху малкото златисто парче метал, закрепено за гърба на статуята. Бе твърде високо, за да успея да го разчета, а аз бях твърде любопитен, за да подмина възможността с лека ръка.

                И ето как се сблъсках с поредния проблем за деня.

                Стъпих върху камъка и се повдигнах на един крак, присвивайки очи срещу малкия надпис. Бях на косъм да разчета първата дума, когато изведнъж изгубих баланс и, в опит да не се строполя на земята, обвих ръце около бицепсите на мъжа.

                Това, което не очаквах да се случи обаче, бе едно голямо парче мрамор от лявата му ръка да се пропука и отчупи напълно от останалата част от конструкцията.

                В пристъп на паника се отдръпнах рязко назад и полетях към земята, а парчето мрамор остана в дланта ми. Паднах си на задника, но не твърде лошо, защото болката не успя да измести ужаса, който се надигна в гърдите ми при вида на съсипаната статуя.

                Изправих се на крака и се огледах бързо. За щастие все още нямаше никого наоколо, затова отново се приближих до мъжа с мисълта, че вероятно бих могъл да поставя парчето мрамор обратно на мястото му и никой да не забележи, че е счупено, когато нещо друго грабна вниманието ми и ме накара да застина в крачка.

                Там, от счупеното място около бицепса на статуята, се виждаше човешка кожа. И не само кожа, ами и нещо плътно и живо под нея. Бледи сини вени пробягваха на две места, а малките косъмчета на оголеното място настръхнаха.

                Настръхнах и аз.

                Хвърлих парчето мрамор на земята, при което то се строши на стотици малки частички, и се затичах право по посока на дома си.

                Веднага щом се прибрах заключих вратата след себе си и се плъзнах по дължината ѝ, тупвайки на пода.

                Всичко до този момент вече бе забравено.

                Изпражнението от гълъб.

                Глупавият Роджър.

                Разлятата гореща напитка.

                Съсипаните дрехи.

                Всичко.

                Защото някъде там, на няколко пресечки от моята къща, се намираше живо човешко същество, затворено в мраморна обвивка.

                Денят завърши много по-неочаквано, отколкото си мислех.